Зона 51: Сфинксът

Каджи стисна очи, за да се пребори с болката. Очевидно не бе мислил, че подобно нещо може да му се случи.

— Има ли друг изход? — попита Бъртън, докато плъзгаше светлината от фенера по стените. Бяха затворени в тясно помещение — десет на двадесет стъпки, а до тавана имаше не повече от шест.

— Не — отсече Каджи. — Тази стая е като задънена улица. Плочата се вдига само отвън.

— Кой си ти? Защо го направи?

— Аз съм Пазача на Акерското плато или, както му казвате вие европейците — платото Гиза. Мислех, че те е пратил Ал-Иблис. Ти говориш нашия език, а и много други. Чувал съм за изследванията ти върху древните писания в Мека и Медина и за твоята страна. Ти си изключителен човек, а следователно и много опасен. Такива като теб не могат да бъдат спрени с думи и забрани, затова са необходими крайни мерки. Нито един човек извън моя орден не е посещавал това място. Никой, който не притежава ключ, не може да се измъкне невредим, след като е вървял по Пътя на Росту и е видял с очите си Залата на познанието. Когато някой като теб научи твърде много, довеждаме го тук и го оставяме в някоя клопка. За останалите все едно, че е изчезнал от лицето на земята.

— А къде водеха другите тунели? — попита Бъртън. — Нали спомена за някакви митични места. Щом няма да живея дълго, какво пречи поне да ми разкажеш за тях?

— Наговорих ти всички тези приказки, за да ти отвлека вниманието — призна Каджи. — Исках да поизостря апетита ти, за да ме последваш тук сляпо.

— Е, вече постигна, каквото искаше. И без това ще умреш, защо поне не ми разкриеш всички тайни?

— Дал съм клетва, най-тежката в целия ми живот, да не разкривам на никого тайната, докато не удари часът.

— Щом и двамата ще умрем, няма начин тайната ти да бъде разкрита — увещаваше го Бъртън. — Значи нищо няма да нарушиш. Ти ми показа черния Сфинкс, защото знаеше, че няма да изляза оттук жив. Хайде, разкажи ми останалото. Аз съм твой гост. Аллах повелява да изпълниш последното ми желание.

Каджи го погледна замислено. Бъртън си свали наметалото, сгъна го и го положи под главата му.

— Но искам думата ти, чужденецо. Обещай ми, че ако по някакво чудо се измъкнеш оттук, след като ти разкажа всичко, ще запазиш наученото за себе си. И че няма да разговаряш с Ал-Иблис. Казват за теб, че си човек на честта, а аз също бях почтен с теб — показах ти всичко, което ти обещах. Но не съм ти обещавал, че след това ще живееш.

Бъртън посочи с ръка дебелите каменни стени, които ги заобикаляха.

— Ако няма никакъв изход, тогава тайните ти ще умрат с мен.

— Все пак, трябва да чуя клетвата ти.

— Имаш я. Заклевам се никога и пред никого да не разкривам онова, което съм чул и видял тук. Кълна се в живота на единственото същество, което обичам, светлината на моето сърце, милата Изабел.

Каджи кимна.

— По очите ти виждам, че наистина я обичаш. Вярвам ти, че ще спазиш обещанието си.

— Наричаш тези тунели Пътя на Росту. Каза също, че си бил Пазача на Акерското плато. Показа ми черния Сфинкс и Залата на познанието. Кой е построил всичко това и защо?

Каджи затвори очи и заговори с нисък, дрезгав, прекъсван от болезнени стенания глас:

— Моят орден е един от най-древните. Датира отпреди времето на християнския пророк, когото вие наричате Исус. Много преди ислямските пророци, дори преди еврейските. Преди дванадесетте племена на Израил, преди първия фараон — Менес, преди Вавилон.

— Значи си жрец от някоя древна религия?

— Не, аз съм обикновен човек.

Бъртън го погледна объркано.

— А орденът? Нали каза, че бил твой.

— Аз съм уаджетин.

Бъртън знаеше много езици, а и при предишното си пребиваване в Египет бе изучавал йероглифите и езика на древните египетски царства.

— Онези, които наричат „очите“?

Каджи вдигна здравата си ръка и посочи окото си.

— Наблюдател. Уаджет, на стария език. Различни названия на различни езици по света, но смисълът е един и същ.

— И какво всъщност наблюдаваш?

— Онези, които са кръстосвали Земята още преди началото на времето. Които са построили Залата на познанието. Които са поставили смъртоносното ковчеже под Голямата пирамида.

— Кои са те?

— Тези, които не са човеци.

Думите отекнаха в каменните стени и утихнаха, следвани от мъртвешка тишина.

— Истината ли ми казваш?

Каджи кимна.

— Този Ал-Иблис приличаше ли ти на нормален човек?

— Срещнах го само веднъж, беше в затъмнена стая. Не разбирам за какво ме питаш — Бъртън реши да не споделя неясното усещане за злина, което се излъчваше от Ал-Иблис.

— Наблюдаваме Ал-Иблис и други като него още от времето на появата на човека — продължи Каджи. — Също така охраняваме всички важни места. Места, които дори те са забравили, с течение на хилядолетията. Такава ми е работата. Аз пазя това място — Акерското плато, пирамидите на Гиза, Сфинкса. И най-вече — тунелите, Пътя на Росту, който води до шестте отделения на Дуат.

Бъртън слушаше и запомняше всичко внимателно.

— Дуат е небето — нощното небе. Как може да има части от него тук, долу?

— Много бе разпиляно и изгубено през тези години. Зная само това, което съм научил от баща си, а той пък го знае от своя баща. Синът ми ще ме замести и ще знае онова, което съм му предал. Виждал съм три от шестте отделения на Дуат, а едно от тях видя и ти — долу, в Залата на познанието. Другите са по-нататък по Пътя.

— И какво има в тях?

— Не съм обещавал да ти кажа.

— Кои са те? Онези, които не са човеци.

— Не знаем откъде са дошли, но в архивите се твърди, че слезли от небесата. От звездите. Наричат се аирлианци. Тази дума се използва от всички Наблюдатели, независимо от езика, който говорят. Предполагам, че това е името, с което те самите се наричат.

Бъртън поклати глава.

— Това, което ми разказваш, прилича на някаква легенда.

Каджи втренчи черните си очи в неговите.

— Разказах ти го на прага на смъртта, пред лицето на пълната забрава. Ти избери дали да ми повярваш, или не.

Бъртън прокара ръка по разрошената си брада. Спомни си Сфинкса с пламтящите очи и статуята между лапите му. И той не вярваше, че всичко това е построено от хората. А и на много други места по света бе чувал легендите за странни и всемогъщи същества, „богове“, които дошли от звездите. От пътешествията си бе научил, че миналото отдавна е забулено в непрогледна мъгла.

— Продължавай — помоли той.

— Има две групи от тези същества. От аирлианците. В легендата, която си предават от уста на уста уаджетите, се казва, че те воювали помежду си. Много отдавна, преди да бъдат построени пирамидите, преди да се появи Сфинксът. Моите далечни предци населили с тези богове и деянията им своите митове и легенди. И двете страни използвали, и продължават да използват, хора за посредници в тяхната война. Водачите — тъй наричаме една от тези групи, създадени от пришълците. В главите на тези хора е бърникано — Каджи вдигна здравата си ръка и чукна с пръст слепоочието си. — Тук някъде. Те са изгубили контрол над себе си и изпълняват всичко, което им наредят пришълците. Има и такива, които са склонни да им служат, без да бъдат променяни мислите им. Ал-Иблис е един от тях. Той е