След безкрайно много време отново се озова при тялото на Каджи. Трупът бе съвсем изстинал и с ранни белези на вкочаняване. Бъртън имаше доста богат опит с мъртъвци и познаваше добре стадиите на смъртта.
Никъде по повърхността на стените не откри място, предназначено за пръстена.
Бъртън се облегна изморен. Беше забравил за неимоверната тежест на пирамидата, която се издигаше над него. Всъщност, дори не смяташе, че се намира под пирамидата. Някъде отдалеч долиташе тътенът на подземната река.
Спомни си за красивата Изабел, която очакваше завръщането му у дома, в Англия. За местата, които би искал да посети. За невероятната история, която му бе разказал Каджи. За аирлианците, които не са хора. За техните слуги, които живеят на Земята. За древната война, която още продължава.
— Няма да издъхна на това проклето място! — извика Бъртън. Болката от наново отворилите се рани пробуди в него неподозирана сила. Докато е жив, има и надежда.
Викът му отекна в стените на помещението и когато заглъхна, той отново дочу тътена на подземната река. Притисна ухо към стената, стараейки се да определи от каква посока идва. Със сигурност беше на известна дълбочина под него.
Бъртън започна да изследва сантиметър по сантиметър пода, плъзгайки по него пръстена с тайнствения знак. Когато най-сетне долови скърцането на отместващата се плоча, той замръзна неподвижно. Изведнъж в лицето го удари свеж, хладен полъх. Продължи да опипва с ръце, докато стигна ръба на отвора — беше с квадратна форма, всяка страна по около осем стъпки, точно, в средата на помещението. Наведе се над него, но отдолу не проникваше никаква светлина. Въздухът, който идваше от тунела, бе влажен, а тътенът на реката се усилваше.
Той протегна надолу ръка, но не напипа нищо. Нямаше никакъв начин да определи какво е разстоянието до дъното — десет или сто стъпки. Дори не знаеше дали там го очаква камък, или вода.
Той седна на края, сграбчи ръба на отвора и се изхлузи надолу. Почти увисна на ръце, но въпреки това босите му пети не опряха в нищо. С огромно усилие изтегли обратно жилавото си тяло, просна се на плочата до отвора и задиша тежко. След като си пое дъх, наведе се и извика с всичка сила:
— Ей!
Тъмнината отдолу погълна дори гласа му. Въображението му бе завладяно от кошмарни мисли за кладенци без дъно, водещи право в сърцето на Земята… или в пъкъла. Бъртън си наложи да запази самообладание. Каквото и да го чакаше там, това бе единственият път за спасение.
Пое си дъх, отново се спусна покрай ръба, увисна на ръце за миг и се залюля, усещайки хладния полъх, който идеше отдолу.
— Аллах Акбар! — прошепна той. — Велик е Аллах.
Пръстите му започнаха да се изплъзват.
Той падна в мрака.
НАСТОЯЩЕТО
1.
— Когато бях малък, моят свят се състоеше от градчето Мейн, в което живеехме, и от Бангър, където тате отиваше веднъж в месеца на покупки.
Майк Търкот стоеше на стъпалата пред Мемориала на Линкълн, загледан във високата статуя на шестнадесетия президент — седнал в грамадно каменно кресло — но мислите му бяха в друго време и на друго място.
До него стоеше Лиза Дънкан, научният съветник на сегашния президент. Не бързаше да заговори, знаеше, че мъжът до нея още не е приключил мисълта си.
— Светът ми не се разшири особено, когато започнах да посещавам Мейнския университет — продължи Търкот. — Едва когато постъпих в армията и ме прехвърлиха в Европа, започнах да осъзнавам, че светът е много по-голям и необятен, отколкото съм си представял. Бях чел, разбира се, за всички тези места, бях ги виждал на филми и по телевизията, но нищо не може да се сравни с усещането да си там.
Беше още рано, малко преди шест сутринта и първите слънчеви лъчи тъкмо си пробиваха път над хоризонта на изток. Заради ранния час около паметника нямаше никой.
Търкот бе добре сложен мъж, среден на ръст, плещест, с мургаво, скулесто лице и едва доловим северняшки акцент, който издаваше полуиндианския му произход. Из късата му, черна коса, вече се мяркаха бели нишки.
— А когато се случи онази история в Германия… с терористите, мислех си, че няма да го преживея.
— Майк, не си виновен, че са загинали невинни хора — прекъсна го Дънкан. — Направил си онова, което е трябвало.
— Така ли мислиш? А бях решил да се откажа, да настоявам да ме освободят от работа. Но така и не получих тази възможност, защото веднага след това ти ме прати в Зона 51. И оттогава не съм подгънал крак. — Той посочи небето. — Кой би могъл да си помисли? Разходих се дори из космоса, за да спра онзи флот от бойни кораби. Знаеш ли, питам се колко още ще продължи да се разширява хоризонтът ми?
— Да вървим, Майк — тя го хвана за ръката и двамата заслизаха по стълбите. Заобиколиха мемориала, изкачиха се от другата страна и отново спряха пред паметника на Линкълн.
— Докато живеех във Вашингтон, често идвах да се разхождам тук — заговори Дънкан. Тя кимна с брадичка към статуята. — Един много мъдър човек, може би най-светлият ум, управлявал някога нашата страна. Използвал е сивото си вещество не да открива тайните на вселената, като Айнщайн, а да направлява обществото. Заварил е тази страна в гражданска война, а е донесъл мир и разбирателство между враждуващите, макар той самият да е загинал от ръката на убиец. Единствената движеща сила, на която се е уповавал, е била вярата. На нея се е опирал всеки път, когато е трябвало да взима решения.
Лиза Дънкан бе дребничка, стройна жена с тъмнокестенява коса и бледо лице, по което личаха следите от постоянното напрежение и стрес, в които бе живяла напоследък. Тя махна с ръка към надписа върху южната стена:
— Погледни Гетисбъргското обръщение. Произнесено е през ноември 1863, пет месеца след историческата битка, в която са загинали над шестдесет хиляди войници — и всички те са били американци. Войници и невинни жертви е имало във всички епохи. Не си само ти. — Тя го погледна втренчено и след това продължи: — По време на погребалната церемония в Националното гробище, един от ораторите произнесъл близо двучасова реч. След него станал Линкълн и говорил по-малко от две минути, но речта му е една от най-великите в нашата история. Спрял се е на изводите от сражението и на бъдещето, което трябва да бъде построено. Време е и ние с теб да помислим върху това — натърти тя. — Нека се погрижим да не останат напразни жертвите на всички, които загинаха за нашата кауза. От Питър Нейбингър и полковник Костанов в Китай, до екипажа на „Пасадена“ край Великденските острови и жителите на Вилхена в дъждовните гори на Амазонка. А също и милионите безименни жертви на пришълците и техните слуги.
— Много американци са загинали и
— И ти си един оптимист.
— Такава ми е работата.
— По-скоро природата.
— Много съм чел за Гражданската война. Винаги ме е изумявала — най-кървавата война в нашата история е тази, в която сме се сражавали помежду си. А нима този път знаем с кого се сражаваме?
Дънкан положи длан на каменната стена.
— Боя се, че ще има още много жертви, преди да свърши
