Зона 51: Сфинксът

Внезапно в очите го блъсна светлина, която за миг го заслепи. Бъртън се олюля и щеше да падне, ако Каджи не го бе задържал за ръката. Англичанинът премигна, опитвайки се да привикне със светлината.

— Ето… — прошепна Каджи.

Бъртън зяпна. Беше толкова поразен, че дори не обърна внимание на болката от раните си. Двамата стояха върху тесен корниз, който преминаваше по края на грамадна пещера. Светлината извираше от сфера, около пет метра в диаметър, увиснала в центъра на подземната кухина, толкова ярка, че не можеше да задържи погледа си върху нея за повече от няколко секунди.

— Ето я Залата на познанието — произнесе тържествено Каджи, сочейки пода на пещерата, на около стотина стъпки под тях.

— Господи Исусе! — възкликна Бъртън, когато видя какво има там.

Беше съвсем точно копие на Сфинкса — само че това тук не беше засипано с пясък, нито пък бе изградено от камъни. Чудовището бе съвършено черно и сякаш поглъщаше светлината. Главата му беше по-голяма, а носът бе напълно запазен. По-размери надхвърляше своя събрат отвън. Вниманието на Бъртън бе привлечено от очите на черния Сфинкс — единствената част от скулптурата, която не бе изработена от непознатия черен материал. Очите бяха кървавочервени, издължени и сякаш излъчваха сияние от вътрешен пламък. За миг му се стори, че са живи, също както и цялото чудовищно създание, но сетне си даде сметка, че всичко е по-скоро игра на въображението му.

— От какво е направен? — попита той. — Никога не съм виждал подобен материал.

— Това е б’джа — божественият метал.

Бъртън се огледа. Изсечени в скалата стъпала водеха надолу, до пода и основата на Сфинкса. Лапите на чудовището достигаха на около шестдесет стъпки пред главата, която пък се издигаше на седемдесет стъпки над земята. Тялото се простираше на сто и осемдесет стъпки и по такъв начин дължината на цялата скулптура достигаше триста стъпки. Между лапите се издигаше статуя с височина около три метра. Бъртън се взря в нея — беше човешка фигура, но със странни пропорции: тялото бе твърде късо, а ръцете — прекалено дълги. Най-странна обаче беше главата — имаше лъскава бяла кожа, издължени надолу уши, които се спускаха почти до раменете, чифт блестящи, червени очи и тясно, скулесто лице. Камъкът, който покриваше темето, също беше червен.

— Кой е това? — попита Бъртън. — Някой фараон?

— Шемсу Хор — отвърна Каджи. — Стражът на Хор.

Бъртън бе запознат в най-общи линии с египетската митология и знаеше, че Хор е синът на Изида и върховното божество на подземния свят Озирис.

— И какво казва той?

Каджи се засмя, но звукът не беше никак приятен.

— Черната кутия в другия ръкав на тунела ще унищожи цялото Акерско плато. Казва също, че ако попадналият тук не знае как да постъпи с онова, което е в Залата на познанието, след определено време целият свят ще бъде разрушен.

Бъртън нямаше ни най-малка представа за какво му говори старецът.

— По-добре да слезем долу — предложи той и понечи да се спусне по стълбите, но Каджи го хвана за ръката.

— Обещах да ти покажа залата. Никой няма право да влиза в нея.

— А къде са летописите?

— Сигурно са долу. Но за да влезеш в черния Сфинкс е нужен ключ.

— И къде е този ключ?

— Виж, това не знам. Съществуват няколко ключа, останали от древните, и всеки има свое предназначение. Когато нужният ключ бъде донесен тук, приносителят му ще получи достъп вътре. Той също така трябва да знае къде да отнесе онова, което открие, инак над всичко ще се спусне мрак. — Каджи се извърна към тунела, през който бяха дошли. — Време е да се връщаме.

— Но аз искам… — Бъртън млъкна. Беше зърнал нещо в очите на другия. Някакво напрежение, като на човек, готов да се хвърли в бой. Това го изненада, тъй като поне досега не бе предизвикал с нищо стареца.

— Трябва да се връщаме — повтори Каджи.

Бъртън кимна.

— Добре.

Вече беше решил да се върне отново тук, но начело на добре подготвена експедиция. Нямаше да се успокои, докато не узнае истината за Залата на познанието. Но първо трябва да открие ключа, за който бе споменал Каджи.

Междувременно арабинът бе потънал в мрака на тунела. Бъртън погледна назад, към грамадния черен Сфинкс, легнал на пода на пещерата, бдящ зорко над статуята на стража на Хор. Докато крачеше към тунела, не откъсваше очи от Сфинкса. Последното, което видя, бяха червените му очи, пронизващи го застрашително.

Вече бяха в тунела.

— Бързо — подкани го Каджи. — Трябва да напуснем Голямата пирамида преди зазоряване.

Бъртън ускори крачка, замислен за тайните, скрити долу в залата. Дори само черния Сфинкс бе достатъчно голямо откритие, което щеше да нареди името му сред тези на прочутите изследователи.

Промъкнаха се през входа, изтичаха нагоре в тунела, минаха следващата врата и се озоваха на издълбаната в скалата площадка, където Каджи положи длани върху каменната плоча. Пак нагоре, още един тунел и последната тайна врата.

— Давай, по-бързо — махаше с ръка Каджи.

Бъртън забави крачка. Това не беше пътят, по който бяха дошли.

— Не, ти върви напред.

Каджи се намръщи, после спря при следващия отвор и му махна с ръка.

— Идвай. Бързо! Скоро ще се затвори.

Бъртън се завтече край него. Изведнъж чу шум от преместваща се плоча и сграбчи арабина, който се готвеше да скочи в другата посока. Двамата се сборичкаха, но Каджи успя да се отскубне. В този миг плочата се сгромоляса с оглушителен трясък.

Писъкът на Каджи отекна надалеч в тунела. Вик на болка и страдание, който утихна в мъчителен хленч.

Бъртън се претърколи и вдигна пред себе си фенера. Каджи лежеше на хълбок, беше като попаднал в капан звяр, лявата му ръка — притисната от масивната плоча. Беше жив само благодарение на факта, че острият ръб на плочата бе отрязал като нож ръката, заедно с артериите и вените. Подът под смазаната китка вече се покриваше с бързо растяща тъмна локва кръв. Плътта и костите под тежката плоча вероятно бяха смачкани напълно. Каджи изстена и загледа ужасено онова, което бе останало от ръката му.

— Дръж се старче, тук съм — произнесе Бъртън, докато смъкваше колана, с който бе пристегнал наметалото си. Уви го като турникет около предмишницата на Каджи. Извади кинжала от пояса на арабина, пъхна го под колана и го завъртя няколко пъти, за да го стегне още повече. След като се увери, че кръвотечението е овладяно, той завърза дръжката на кинжала с един от пешовете на наметалото.

— Как да повдигна плочата? — попита Бъртън. Каджи не му обърна внимание и той стисна лицето му с длани.

Арабинът преглътна мъчително и заговори, опитвайки се да надвие непоносимата болка.

— Не можеш. Сега и двамата ще умрем, англичанино. А заедно с нас ще умре и тайната за онова, което видяхме тази нощ.

Раните върху лицето на Ричард Франсис Бъртън потъмняха, в израз на завладелия го гняв.

— Значи нарочно си ме вкарал в тази клопка.

— Ти си от питомците на Ал-Иблис. И затова трябва да умреш!

— Никога не съм работил за Ал-Иблис. Срещнахме се само веднъж.

— А този медальон — носят го само хора от моята секта. Уаджети5. Ал-Иблис ги избива. Взел го е от някой мой другар и ти го е дал, за да ме подлъжеш да ти покажа тайното място. И друг път е опитвал, но ние винаги избивахме шпионите му.

— Ако бях шпионин на Ал-Иблис, щях ли да спомена името му?