чуваше часове преди това. Нищо не можеше да се сравни със звука от един милиард литра вода, стоварващи се едновременно от ръба на южноамериканското плато Парана върху лежащите 71 метра по- надолу натрошени и назъбени скали. Кънтящ вик на природата, който утихваше само веднъж на четиридесет години — по време на сухия сезон в горната част на реката.
Гледката напълно съответстваше на страховития звук. Сякаш цял един океан се изливаше в бездната, когато река Икуака, пресичаща южната част на Бразилия, започваше да подскача върху каскадата от близо 275 самостоятелни водопада, широка към четири и половина километра и разделена от няколко скалисти острова, върху които прегърбени дръвчета се съпротивляваха отчаяно на плътната пелена от водни пръски.
Спряла малко по-надолу, на един от бреговете на реката, малката групичка се любуваше смаяно на величествената гледка. Най-сетне, след няколко минути, един от пътешествениците, който се отличаваше с едрата си фигура, откъсна поглед от водопадите и го сведе към тясната клисура пред тях, през която се стичаше водата.
—
— Дяволското гърло — кимна високият черен мъж. Професор Ниама Муалама беше висок към метър и деветдесет и пет. Строен, но не мършав, с широки рамене и с мускули, които се усукваха при всяко движение като стоманени въжета. Имаше широко, добродушно лице и дружелюбна усмивка, която рядко слизаше от устните му. Единствените белези за зрялата му възраст бяха ситните бръчици около очите и сребърните връхчета на къдравите му, черни коси. В действителност професорът имаше внучка на една година, която живееше в Найроби, жена му бе починала преди три години от рак и оттогава той бе посветил цялото си свободно време на фикс-идеята на своя живот.
Муалама беше антрополог и тясно си сътрудничеше с Танзанийския университет в Дар ес Салаам. Фактът, че в университета учеха не повече от хиляда студенти и Муалама бе единият от общо двамата преподаватели в катедрата по антропология, по никакъв начин не намаляваше ентусиазма му. След две кратки и особено полезни специализации в Щатите и Англия професорът се бе завърнал, за да оглави катедрата. Някои скорошни промени в правителството бяха последвани от ограничаване финансирането на онези програми в университета, които чиновниците бяха сметнали за маловажни, и катедрата на Муалама бе първата, попаднала под ударите на неизбежните съкращения.
Лишен от възможността да преподава, професорът бе посветил цялото си време на своите изследвания, пътешествайки до различни точки на света, в търсене отговора на една загадка, на която се бе натъкнал още като съвсем млад. През следващите две десетилетия Муалама бе издирвал доказателства, разпилени из целия свят. Последната нишка го бе довела в тези безлюдни места, а главозамайващите новини, свързани с присъствието на пришълци на Земята, бяха придали особена неотложност на мисията му.
Той обърна гръб на оглушителния водопад.
— Първият европеец, достигнал дотук през 1541 г. — един испанец на име Алвар Нунес де Васка — нарекъл водопада Салто де Санта Мария. Водопадът на Света Мария.
Бауру повдигна рамене с безразличие. Не беше чувал за този испанец. Откак се помнеше, водопадите винаги са се наричали Игуака, което на местно наречие означаваше „великата вода“. Бауру бе от смесен испано-индиански произход. Беше нисък и набит, с мургава кожа. Най-отличителната му черти бе плешивата му глава.
Косата му бе започнала да окапва преди няколко години и той бе решил да завърши процеса по собствена воля. Бръснеше всеки ден остатъците, дори когато беше в джунглата.
— Да вървим. — Муалама метна раницата на гърба си и се отправи към клисурата, където разпенените води преминаваха покрай две стърчащи скали, за да се влеят, далеч по-надолу, в река Ориноко — трета по големина в Южна Америка — и да продължат по дългия воден път до Атлантическия океан.
Бауру отново застана начело на групата, следван от двамата носачи, които бе наел. През следващите три часа изминаха не повече от километър през гъстата и почти непроходима джунгла, докато най-сетне се озоваха на един от стръмните брегове на клисурата, на около петдесет метра над бушуващата река. Грохотът на водопадите почти не бе намалял.
— Точно това исках да видя — промърмори Муалама.
Скалата, която сочеше, беше дълга пет-шест метра и широка около четири и завършваше с плоска площадка. Беше заобиколена от вода, но отсамният й край бе само на два метра от ръба на клисурата. Муалама огледа тесния ръкав под тях. Водата се носеше с шеметна бързина, а калта от свлачищата й придаваше зловещ червеникав оттенък.
Муалама смъкна раницата и извади отвътре бележник с протрита кожена подвързия.
— Какво имаш там? — попита Бауру. Африканецът му изглеждаше голям чудак. Бяха се запознали само преди три дни в Сантос, на брега на Атлантическия океан, малко по на юг от Сан Паулу. Докато разговаряха, негърът бе признал, че за първи път идва в Южна Америка, но това явно не му пречеше да носи сам и с лекота огромната си раница и да се провира из джунглата като опитен водач.
Муалама извади от бележника смачкано листче.
— Копие от телеграма, изпратена преди близо един век — поясни той и подаде листчето на Бауру, който го прочете.
ИМАМ САМО ЕДНА ЦЕЛ: ДА РАЗКРИЯ ЗАГАДКИТЕ, СКРИТИ ВЕКОВЕ НАРЕД В ДЖУНГЛИТЕ НА ЮЖНА АМЕРИКА. СЕГА СМЕ ОКУРАЖЕНИ ОТ НАМИРАНЕТО НА РУИНИТЕ НА НЯКОГА ПРОЦЪФТЯВАЩИ ГРАДОВЕ, ПРИНАДЛЕЖАЛИ НА БЯЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, КАКТО И НА ДЕГЕНЕРИРАЛИТЕ ПОТОМЦИ НА ТАЗИ ВИСОКОРАЗВИТА РАСА.
— Кой я е изпратил? — попита Бауру, докато му връщаше телеграмата.
— Полковник Пърси Фоусет, британски офицер и изследовател.
— Намерил ли е онова, което е търсел?
— Фоусет, синът му Джак и един оператор на име Ралей Римел изпратили тази телеграма на 20 април 1925 година, непосредствено преди да потеглят на експедиция. Осъществили само една радиовръзка, на 21 май, съобщили местонахождението си — недалеч оттук — и после изчезнали безследно.
Бауру не беше изненадан. Хората често се губеха в джунглата, особено в този район на Бразилия. Мато Гросо бе известен с гъстите си, непроходими джунгли, силно пресечен терен и буйни реки.
— И какъв е този град, който са търсели? — попита той. Много легенди се разправяха за Мато Гросо, за изгубени градове, ужасяващи чудовища и странни племена на белокожи.
— Фоусет е вярвал, че някога тук се преселил народът на Атлантида, малко след като островът бил разрушен. Смятал, че те са построили някъде наблизо град сред джунглата, който с течение на времето бил разрушен и скрит от растителност. Твърдял, че има някаква стара португалска карта, на която е обозначен каменен град във вътрешността на Мато Гросо, заобиколен от висока стена.
— И ти този град ли търсиш?
— Не.
— Значи си тръгнал по следите на онази експедиция?
Бауру знаеше, че това е почти безнадеждна задача. Джунглата отдавна беше погълнала тримата мъже, без да остави и следа от тях и снаряжението им, пък и оттогава бяха изминали цели седемдесет и пет години.
— Не.
Бауру беше търпелив човек.
— Тогава какво по-точно търсим?
— Това, което е търсел и Фоусет. — Муалама продължаваше да оглежда назъбените камъни под тях.
Бауру го погледна заинтригувано.
— Не беше ли изгубеният град?
— О, Фоусет наистина е вярвал, че съществува каменен град, построен от атлантите, а събитията от последните месеци, свързани с пришълците от Аирлия, потвърждават, че Атлантида действително е
