нещастниците от Вилхена съвсем наскоро.
Няколко минути двамата мълчаха. Муалама се опитваше да спре кръвотечението с постоянен натиск върху краищата на раните, но засега нямаше особен успех.
— Аз ще умра тук — произнесе накрая Бауру.
— Не. Ще ида да потърся помощ — заяви Муалама.
— Няма да изминеш и двадесет стъпки и пираните ще те докопат. А и кой ще дойде на помощ? Намираме се на стотици километри от най-близкото село. Дори и да се измъкна оттук, пак съм обречен.
Муалама не отговори. Нямаше какво да възрази на другия.
— Ти коя религия изповядваш? — попита водачът.
— Роден съм в семейство на мюсюлмани.
Бауру се засмя тихичко.
— А аз съм католик — всъщност, какво значение? Ще се помолиш ли за мен?
— Винаги съм смятал, че всички почитаме един и същи бог, макар да го наричаме с различни имена.
Бауру погледна към раните си.
— Свършено е с мен. Ще ти помогна да избягаш.
— Как?
След като изслуша плана му, Муалама реши да не възразява. Какво значеха думите, когато такъв храбър човек му предлагаше самопожертвователно помощта си? Освен това, изглежда нямаше друг начин да се измъкне жив от пещерата.
— Готов ли си? — попита Бауру.
Муалама кимна.
Бауру затвори очи и устните му помръднаха в беззвучна молитва. Муалама също взе да се моли на Аллах — за душата на своя спътник.
Когато свърши, Бауру се изправи до ръба и погледна надолу, към черната вода.
— Аз съм готов.
Муалама застана до него и го стисна за рамото.
— Благодаря ти.
— Гледай да се възползваш от подаръка ми — посъветва го Бауру. След това се хвърли в непрогледната вода и изчезна от погледа му.
Муалама започна да брои бавно до десет.
Бауру успя да напусне тунела, преди да го стигне първата пирана. Това, което не знаеше, бе, че пасажът се състоеше предимно от
Но въпреки това водачът продължи да плува, измъкна се от входа на тунела и се понесе по течението на реката. Дребните хищници го застигаха чевръсто и се впиваха един след друг в плътта му. Издължена кървава диря се носеше след него, привличайки малкото пирани, които още не бяха открили плячката. Някои от тях вече бяха започнали да се дърпат помежду си и водата около Бауру закипя от борба за надмощие.
Тези, които чакаха на скалата, проследиха с очи кървавото петно, докато се изгуби от погледите им надолу по течението.
Муалама отброи до десет и се потопи във водата. Бавно се плъзна към изхода на тунела, задържа дъх и се отправи вляво, към близкия бряг. Напрегнал мускули, той очакваше всеки миг да го нападнат зловещите риби.
Блъсна се в един подводен камък, сетне във втори, преобърна се и изплува тъкмо когато се озова зад една тинеста купчина.
Тук си пое мъчително въздух, опитвайки се да го направи колкото се може по-безшумно, и надникна зад прикритието си. Видя, че онези горе все още гледат към мястото, където бе изчезнал Бауру.
Муалама изпълзя от водата върху чакълестия бряг, като продължаваше да се спотайва зад хълмчето от наносна тиня. Така полежа около половин час, докато малката групичка горе най-сетне напусна наблюдателния си пост и хлътна в джунглата отзад.
Муалама се надигна и огледа брега. Знаеше, че обратният път няма да е никак лесен — без екипировка и припаси — но не се съмняваше, че ще издържи. И да не му достигаше воля, достатъчно бе да погледне назад, към окървавените, оглозгани останки на Бауру и гневът го изпълваше с нови сили.
Освен това вързопът все още бе затъкнат в пояса му. Почти бе преодолял следващото стъпало от веригата загадки, които някогашният прочут пътешественик Франсис Бъртън бе оставил като свое тайнствено наследство.
4.
Вятърът, който се спускаше откъм планинските върхове, носеше със себе си песъчинки и прах и ограничаваше видимостта до двеста стъпки във всяка посока. Зона 51 бе скрита напълно от бушуващата буря.
Капитан Майк Търкот придържаше с една ръка очилата, които си бе поставил, а другата не сваляше от спусъка на своя верен автомат МП-5, преметнат на ремък през рамото. Още една фигура вдясно от него крачеше, преодолявайки постоянния напор на вятъра. Двамата се отдалечаваха бавно от леко открехнатата врата на хангара, през която се бяха измъкнали на повърхността.
— В нашата Зона 51 вятърът носеше не пясък, а сняг — извика другият със силен акцент, който се долавяше дори през свистенето на вятъра.
Търкот не обърна внимание на коментара на руснака. Планината, от която се отдалечаваха, вече бе скрита от плътна, кафеникава мъгла. Той съсредоточи усилията си върху това да върви в права линия, осъзнавайки колко лесно човек може да се залута из безлюдните и незастроени околности на Зоната.
Търкот вдигна дясна ръка и я сви в юмрук — сигнализираше, че трябва да спрат. Яков, руснакът до него, забави крачка и го погледна. Беше грамаден, як мъжага, който сякаш не забелязваше нито вятъра, нито пясъчната виелица. Носеше черен шлифер, чиито краища плющяха зад гърба му. Лицето му бе скрито от гъста, черна брада. На главата си бе нахлузил вързана под брадичката ушанка, която изглеждаше нелепо в пясъчната буря.
— Пистата. — Търкот посочи края на бетонната площадка пред тях. Обърна се надясно и тръгна в тази посока, използвайки края на пистата като ориентир. След няколко минути отново спря. Вдясно, между поривите на вятъра, едва се различаваха останките от разрушения с изстрел от космоса хангар.
— Ударен с нашия меч — произнесе Търкот, по-скоро на себе си, отколкото на Яков.
— Какво? — руснакът се наведе към него.
— Нападнаха ни с нашето оръжие.
— Какво имаше там? — попита Яков.
— Телата на двамата агенти от СТААР, които убихме. Учените все още работеха върху тях, опитваха се да определят до каква степен са хора и до каква — извънземни. Осем души загинаха при този взрив.
— Жертви на войната.
— На война, която засега не печелим.
Яков не отговори. Вдигна ръка и намести ушанката си.
— Трябваше да изчакаме в хангара.
— Там непрестанно ни дишат във врата.
Яков се разсмя, дълбок и гърлен звук, който бе отнесен от вятъра.
— Бързо се учиш. Параноята е полезно нещо. Помага ти да си запазиш животеца.
— Майор Куин се е заел с електронно прочистване на Куба — това е подземният оперативен център на
