съществувала. Но на тази експедиция той е търсел нещо друго. — Муалама посочи с ръка надолу. — Трябва да се спуснем.
Бауру огледа с опитно око маршрута. Смъкна раницата си и извади тридесет и шест метрово найлоново алпийско въже. Завърза единия му край за дънера на най-близкото дърво, а другия метна през ръба. Муалама вече си бе поставил катерачен колан с презрамки и карабина отпред. Африканецът прекара въжето през карабината, върза го на примка, след това се приближи заднешком към скалния ръб.
— Как ще се изкачим обратно? — попита Бауру.
— Аз ще завържа другия край на въжето за скалата долу — отвърна Муалама. — После ще се изкатерим с помощта на чумари.
— Какви чумари?
Муалама му показа две блестящи метални устройства.
— Прикачват се към въжето, но се движат по него само в една посока. Отпускаш се на едната, плъзваш другата нагоре, увисваш на нея и преместваш първата. Бавен, но сигурен метод.
Муалама прибра чумарите в раницата си и отново зае позиция на ръба на скалата. Започна да се спуска надолу, като се опираше с крака на различни издатини и пукнатини в отвесната скала. Спря, когато стигна на около шест метра над реката. Тук присви колене, долепи се до стената, след това се оттласна назад, като същевременно отпусна рязко въжето. След миг краката му се удариха право в равната площадка на отсрещната скала. Той коленичи и заби един клин в средата на плочата, след това се отвърза от водещото въже и го прекара през ухото на клина. Чак тогава погледна нагоре към Бауру и му даде знак, че всичко е наред.
Най-сетне имаше време да разгледа внимателно площадката, на която се намираше. В разгара на дъждовния сезон тя вероятно оставаше под водното равнище и след хиляди подобни сезони водата бе шлифовала до съвършенство повърхността й. От долната страна спрямо течението, съвсем близо до ръба, имаше едва забележим знак. Веднага щом го зърна, Муалама си позволи първия радостен изблик от истинското откритие, още една стъпка по неговия дълъг и противоречив път към успеха. През цялото време на пътешествието го бяха преследвали съмнения за това дали всичко, което прави, не е напразно, но знакът беше там, където трябваше да бъде и това означаваше… Муалама си наложи засега да не мисли какво можеше да означава това.
Бауру се спусна по въжето и се приземи до него. Беше си сложил кожени ръкавици, за да не нарани дланите си. Двамата носачи последваха примера му. Муалама не им обърна внимание, надвесен над знака.
— Какво е това? — попита Бауру. Не беше виждал подобно изображение.
— Това е арабският знак за числото 1001 — обясни Муалама. Водата бе издълбала единия край на надписа.
— Арабски? — учуди се Бауру. — Но това нещо трябва да е тук от доста време. Не зная някога арабите да са организирали експедиции. Нали каза, че този Фоусет бил англичанин?
— Знакът е бил поставен през 1867 г. Много преди Фоусет да организира своята експедиция. Но той също е дело на англичанин. На един прочут пътешественик, който говорел арабския като роден език. Сър Ричард Франсис Бъртън.
— Не съм чувал за този човек — призна Бауру.
— Най-великият изследовател на непознатото! Бил е назначен за британски консул в Бразилия през 1864 г. Прекарал три години в Сантос, но през 1867 г. напуснал лагера и близо година се скитал из джунглите. Известно е, че пропътувал с кану река Сан Франсиску по цялото й протежение. На няколко пъти едва не срещнал смъртта си, а когато се върнал на брега, заболял едновременно от пневмония и хепатит.
— И какво е целял? — попита Бауру. Не можеше да разбере какво кара всички тези чужденци да се лутат из Мато Гросо. Той самият никога не би навлязъл сам в джунглата. Та това беше равносилно на самоубийство! Направо не беше за вярване, че онзи англичанин се е добрал жив до брега, особено като се имаше предвид екипировката, с която са разполагали по онова време.
— За да скрие нещо — отговори Муалама. — Ето тук, отдолу. Мисля, че Бъртън се е озовал по тези места през сухия сезон на 1867 г., когато водата се спуска много по-ниско. В един от документите, които открих в Англия, той описва стая под подобна на олтар плоска скала, разположена в гърлото на дявола. — Муалама се огледа. — А ние сме точно в Гърлото на Дявола. Върху плоска скала, с неговия знак.
— Защо смяташ, че е неговият?
— Бъртън е превел от арабски „Хиляда и една нощ“. За да бележи местопребиваването си, често е използвал знаци, разбираеми само за някой, който го познава добре. Вече не се съмнявам, че открих онова, което търсех. Остава да разбера как мога да се спусна в стаята.
— И Фоусет ли е търсел това?
— Така ми се струва.
— Но той е изчезнал.
— Може въобще да не е стигал до тук — обясни Муалама. — В наши дни пътешествието не е толкова страшно.
Бауру погледна кипящата река.
— Реката тук е страшно бърза. Сигурно има и водовъртежи. А нищо няма да виждаш, заради калта…
— Няма начин — прекъсна го Муалама. — И аз, също като Фоусет, от двадесет години вървя по стъпките на Бъртън. Сега вече няма връщане назад. — Докато говореше, негърът приседна и взе да си сваля обувките и чорапите.
— И защо този Фоусет е излъгал за онова, което е търсел? — попита Бауру, опитвайки се да задържи професора.
— Защото го е очаквало тежко пътешествие. И защото има такива, които биха му попречили. — Муалама изхлузи ризата през главата си. Имаше мускулесто тяло, а на гърдите му висеше черен металически медальон, с изображение на око, кацнало на върха на пирамида. По гърба му се виждаха множество белези.
— Какво е това на гърба ти?
— Веднъж попаднах в пожар — обясни небрежно Муалама. Беше останал само по гащета. — Помогни ми да се спусна.
— Дръж — Бауру му подаде едно по-късо въже, което бе извадил от раницата си. — Завържи се през кръста.
Муалама преметна въжето около кръста си и го стегна на възел. След като размениха няколко думи на техния диалект, Бауру и двамата носачи хванаха другия край на въжето. Муалама се плъзна покрай ръба и се потопи в бързо течащата вода. Пое си дъх и се гмурна, като взе да шари слепешката с ръце по стената.
Потопи се на около метър и половина, без да открие нищо. Изплува, пое си дъх и отново се гмурна. Този път прехвърли двата метра и напипа една вдлъбнатина в скалата. Пресегна се вътре, запъна се с ръце и се изтегли през отвора. Въздухът в дробовете му напираше да изскочи навън. Пътят пред него бе чист, но запасите му от кислород бяха привършили. Измъкна се обратно й се озова на повърхността.
— Откри ли нещо? — попита го Бауру.
Муалама само кимна, дишайки задъхано. Забеляза, че носачите се оглеждат страхливо. Бауру бе приседнал на ръба.
— Не бива да оставаш прекалено дълго във водата.
— Защо? — попита Муалама.
— Има змии. И пирани. Рядко се срещат в толкова бързи води, но човек никога не знае. Понякога се спотайват в нишите и дебнат плячка. Не бива да се рискува.
Муалама бе изминал твърде дълъг път, за да се стресне от подобна заплаха.
— Слизам долу — заяви той решително. — Там има пещера. Сигурно стаята е отвъд нея. Ако не изплувам или не дръпна три пъти въжето до една минута, изтеглете ме горе.
Бауру кимна.
Муалама напълни гърдите си с въздух и се потопи. Спусна се покрай стената на скалата и се насочи
