— Просто, че подлежи на по-обстойно разследване.
— Защо?
— Не зная.
Търкот пристъпи към по-дребния майор. Яков положи ръка на рамото му.
— Спокойно, приятелю.
— Това са глупости — заговори Търкот. — Работил съм с тези клоуни… те не могат да… — той млъкна. — Сега имаме по-важна работа.
Докато вървяха към заседателната зала, Куин хвърли на Яков въпросителен поглед. Руснакът само вдигна рамене.
Попай Макгрю оглеждаше внимателно международното летище на острова, докато Оливети заснимаше картината с миниатюрна цифрова камера.
— Проклет да съм — изруга Попай.
Фактът, че Оливети не отвърна, говореше сам по себе си за впечатлението, което му бе направила сцената под тях.
Странна сбирщина от хора и екипировка се виждаха навсякъде из летището и прилежащите му райони. Грамадни шестокраки машини местеха тежки детайли, докато хората вървяха, сякаш са хипнотизирани. Покрай пистата бяха подредени самолети, свалени от борда на „Вашингтон“, които се намираха в различна степен на разглобяване или преоборудване.
— Нещо не е наред с тези хора — промърмори Оливети.
Попай оглеждаше района с бинокъл, като се стараеше да не пропуска нито една подробност. На по- късата самолетна площадка се бе събрала неголяма групичка хора, а един от роботите се въртеше около тях и ги пръскаше с нещо.
Виждаше се входът на тунела, който водеше към стража-компютър. Отпред стоеше на пост цял отряд морски пехотинци, въоръжени с М-16. Попай нагласи фокуса. Лицата на мъжете бяха безизразни, но ръцете им стискаха здраво оръжието.
— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори Попай. По време на подготовката за мисията бяха чели доклада за прогресивистите от рибарския траулер, които били поръсени с нещо от някакъв черен облак. Попай свали бинокъла и разтърка чело, размазвайки камуфлажната боя.
Оливети чакаше търпеливо.
— Кратерът — каза Попай.
Оливети дори не кимна, само се наведе и метна на гърба раницата, която съдържаше различна екипировка и кислородните бутилки. Двамата обърнаха гръб на летището и поеха по склона на Рапа Кару.
Тялото на Кели Рейнолдс се сгърчи. Съзнанието й постепенно се проясняваше. Нямаше представа колко време бе изминало. За миг й се стори, че си е у дома, в Нашвил, и че се излежава в леглото.
Сладкото видение изчезна, изблъскано от поредната каскада информация, пратена от стража. Вече знаеше къде е, не знаеше само какво търси тук. И колко време бе минало?
Тя спря за момент безумния бяг на мислите си. Какво я беше пробудило? Потоците от информация продължаваха да я заливат, все едно че се опитваше да намери малка вълничка сред кипящата вода.
Въпреки това продължаваше да опитва.
Когато стигнаха ръба на кратера, двамата „тюлени“ бяха плувнали в пот, но въпреки това дишаха равномерно. Бяха изкачвали безчислен брой височини по време на подготовките. На петдесетина метра под тях повърхността на езерото изглеждаше съвършено гладка. Дори не спряха, а веднага започнаха да се спускат надолу.
Само след няколко минути стигнаха водата. Оставиха раниците, сложиха си отново бутилките и се гмурнаха.
Уповавайки се на информацията, която бяха получили при подготовката за мисията, те започнаха да претърсват дъното за подводен тунел и съвсем скоро го откриха. Приближиха се към входа, ориентирайки се пипнешком в почти непрогледния мрак. Той не ги притесняваше, защото и друг път бяха плували в тъмнина.
Кели Рейнолдс откри какво бе привлякло вниманието на стража. Една от жените, пристигнала с пътниците на „Южна звезда“ от третата вълна заразени с нановируса, бе забелязала нещо да проблясва горе на склона на Рапа Кару. Жената, бивша медицинска сестра от Австралия, нямаше никаква представа за откритието. Тя продължи да изпълнява поставената й задача.
Но стражът, който притежаваше капацитет за два милиарда операции в секунда, бе реагирал по друг начин. Само след три секунди събитието си бе пробило път през множество нива, достигайки зоната на непосредствено внимание. Нито един от нановирусните роби нямаше работа на склона. Нито пък някой от роботите.
Заключението на стража бе, че горе ставаше нещо извън плановете.
Стражът не знаеше какво може да е то, нито пък Кели. Но той реагира мигновено.
Двамата „тюлени“ се насочиха към малката точица светлина. С приближаването им светлината се усилваше и само след минута те изплуваха в някаква пещера. Светлината идваше от една сияеща сфера на тавана. „Тюлените“ доплуваха до една скална издатина и излязоха от водата. В стената пред тях бе прокопан тунел. Двамата заредиха оръжията си и навлязоха в него. Подът под краката им се издигна, след това ходникът изви надясно. Беше озарен от прилепнали към стените светещи ленти.
Не след дълго двамата се озоваха в пещера, висока и широка стотина метра. Стените й бяха от скала, освен отсрещната, която бе облицована с черен метал и в основата й проблясваха разноцветни командни пултове. Мъжете втренчиха очи в средата на пещерата. Там, върху една от стените, до основата на висока седем-осем метра златна пирамида, се виждаше прилепено женско тяло. Близо до нея в пода бе прокопан отвор с равни краища, който бълваше постоянен поток от миниатюрни роботи.
Чантата на рамото на Оливети съдържаше мощен експлозив. Той вече по навик изчисляваше количеството, което ще му е необходимо, за да вдигне във въздуха пирамидата.
Двамата мъже се сепнаха и завъртяха дулата на своите оръжия, когато нещо помръдна отдясно. От сенките се показа малко момче, облечено с кафяви дрехи.
Кели Рейнолдс видя двамата „тюлени“ през „погледа“ на стража. Помъчи се да отвори очи, да си възвърне контрола над устата и дробовете. Искаше да поеме дъх и да извика предупредително.
— Как си, момче? — попита го Попай Макгрю.
Не последва отговор. Момчето продължаваше да се приближава и сега бе само на пет-шест метра. Беше бледо и мършаво, като призрачна фигура под трепкащото осветление в пещерата.
— Как се озова тук? — подхвърли му Попай, който още не смееше да свали пръст от спусъка на автомата. Очите му се стрелкаха между момчето и облегнатата на пирамидата жена.
— Родителите ми… — произнесе момчето пресипнало. — Моля ви, помогнете ми… — то протегна ръце, като продължаваше да върви към тях.
— Къде са твоите родители?
— Машината… — прошепна момчето, сякаш пирамидата можеше да ги чуе. То продължаваше да протяга ръчички и Оливети инстинктивно свали оръжието и му подаде ръка.
Пръстите им се допряха и в същия миг Оливети изруга, почувствал остро опарване, което сякаш прониза цялата му нервна система. Ръката на момчето бе като фуния, през която потокът от нановируси се из сипваше върху дланта на Оливети, пробиваше кожата и проникваше в кръвоносните му съдове.
— Разкарай го от мен! — Оливети пусна оръжието и се опита да се освободи от хватката на момчето със
