екран, показващ директно изображение през телескопа „Хабъл“ на марсианската повърхност. Куин бе успял да изврънка допълнително време за работа с телескопа, но Кинсейд имаше предчувствието, че скоро ще ги изключат.
Насочвани от марсианския страж-компютър, грамадните роботи бяха започнали да изравят нещо изпод повърхността. Нещо, разрушено един Господ знае кога и затрупано със скални отломъци. Изображението не беше достатъчно ясно, за да се определи какъв е предметът и с какво се занимават роботите. Всичко, което се виждаше, бе паяжина от черен метал. И тя помръдваше.
Кинсейд разглеждаше замислено изображението. Какво, по дяволите, ставаше сега? Той написа на екрана няколко команди и ги изпрати до „Хабъл“. Искаше да наблюдава ставащото колкото се може по- дълго.
Кинсейд разрови отрупаните на бюрото му документи и откри разпечатката на превода на Бъртъновия ръкопис, направен от Муалама. Беше си спомнил, че в разказа на някогашния Наблюдател за посещението на Нгоро-нгоро също се споменаваше черна мрежа, която била конструирана върху склона на планината, преди да бъде разрушена.
Той взе една снимка от Лицето на Сидония и се загледа в онова, което роботите разравяха. Наистина приличаше на черна мрежа.
— Движи се — посочи Елек, но Лексина не му обърна внимание веднага.
— Какво се движи? — попита след малко.
— Стената — Елек посочи останките от дрехите на Гергор.
Лексина не разбра веднага какво има предвид, но след това забеляза, че разстоянието между дрехите и стената не е същото.
— Отмества се назад, много бавно — добави Елек.
Лексина почувства нарастващо вълнение. Всичко щеше да е наред, важното беше да не прибързват. Тя погледна към проблясващата черна повърхност. Скоро това, което търсеха, щеше да е тяхно.
Още един самолет се движеше по летището, разположено на другия край на света. Един Ф-14 „Томкет“ достигна края на страничната площадка и зави бавно към пистата. В кабината седеше човек, но той не беше пилот. Избран бе напосоки от хилядите опитни екземпляри в експеримента с нановируса. От него се изискваше да натиска копчетата по команда от стража. Извънземният компютър щеше да управлява самолета.
Спирачките бяха освободени с рязко дръпване и изтребителят започна да набира скорост по пистата. Използвайки информация, изтеглена директно от главния компютър на Флотския летателен център, стражът се придържаше към точната процедура и колелата на Ф-14 се отлепиха от настилката на около осемстотин метра от края на пистата. Носът му се насочи нагоре, а от соплата блъвнаха пламъците на задействаната допълнителна тяга. Самолетът се отправи към вътрешната извивка на черния щит и вече го наближаваше, когато стражът започна остър десен завой над брега на острова.
Прекалено рязко. Корпусът се извъртя и самолетът се плъзна встрани. Стражът направи опит да компенсира погрешната маневра и почти успя да овладее самолета, но в този момент двигателят заглъхна и машината започна да пада като камък. Мъжът в кабината следеше с невиждащ взор бясно приближаващата се към него земна повърхност, долепил ръце до тялото си. Дори не направи опит да катапултира.
Изтребителят се блъсна в западния склон на Рапа Кару и планината се разтърси от мощната експлозия.
Само след няколко минути около пламтящите останки се бяха събрали цял рой нанороботи. Веднага щом пожарът поутихне, те щяха да се пръснат сред обгорелите части, да ги отнесат обратно и да построят нов изтребител. Човекът беше изгубен безвъзвратно, но компютърът разполагаше с достатъчно хора в резерв.
Стражът анализира информацията от полета и нанесе корекции в програмата за управление.
На летището за полет се готвеше поредният Ф-14.
На триста километра северно капитан Робинет, командващ Оперативна група 79, разглеждаше сателитните снимки, изпратени от флотското командване на Пърл Харбър. В средата на всяка от тях се виждаше гигантски танкер, зад който оставаше дълга, разпенена следа.
— Идентификация? — попита той свързочния офицер капитан Лески.
Лески надникна в един справочник.
— Това е „Джар Вайкинг“. Водоизместимост 564 763 тона.
Робинет подсвирна.
— Местонахождение?
— На двеста и осемдесет километра западно от Великденския остров, курс право към острова, скорост осемнадесет възела. — Лески почака няколко секунди. — Да подготвим ли превантивен удар?
— Ако това нещо е заредено с нефт, имате ли представа каква екологична катастрофа ще предизвикаме? — Робинет отново се наведе над снимките. На палубата се виждаха дребни точици. Следващата фотография бе в по-едър план и на нея вместо точици имаше хора. Люковете бяха отворени. — Не кара нефт. Пълен е с хора. — Робинет вдигна глава. — Свържете се с Пърл Харбър и ги попитайте как да процедирам.
— Да, сър — Лески се надигна.
— Какво става с „тюлените“?
— Нищо ново, сър.
Попай Макгрю беше в центъра на езерото, изпълващо Рапа Кару. Беше изплувал на повърхността преди половин час — време, достатъчно да се изкатери до ръба на кратера и да слезе на брега, стига да бе опитал. Но това, което видя, когато се появи на повърхността, го накара да се откаже от намерението си. По ръба на кратера имаше хора. Стотици на брой. Всички гледаха надолу към него с безжизнените си очи. Попай вече знаеше какво ще се случи, ако се опита да се покатери на брега. Нямаше достатъчно амуниции, за да ги застреля. Освен това, един „тюлен“ никога не изоставя другаря си.
Не му оставаше нищо друго, освен да чака продължението, за което вече се досещаше.
Усети, че една ръка го докосва по крака и започва да го дърпа надолу. Вече беше извадил пистолета. Завъртя се, гмурна се и зърна пред себе си бледото размито петно на лицето на Оливети. Той го дърпаше към себе си.
Попай Макгрю опря дулото в челото на „тюлена“.
— Съжалявам, приятелю.
Поколеба се, преди да дръпне спусъка, поглеждайки в очите своя другар. В този момент нановирусът се прехвърли върху ръката му и нахлу в кръвоносната система.
Последната съзнателна мисъл на Макгрю бе, че е провалил мисията, своя приятел и страната си.
12.
— Целта на нашата мисия е да проникнем в оперативната зона Акер-Гиза и да евакуираме доктор Дънкан и всички извънземни предмети, които открием там. Най-вече Граала. — Грейвс постави върха на показалката върху едно място от сателитната снимка на Близкия изток. — Тръгваме оттук в 0,50 ч. местно време със скакалец до едно израелско военно летище близо до Хазерим, на петнадесет километра западно от Беершаба. Там ще се прехвърлим на борда на МЦ-130.
Търкот следеше движението на показалката върху картата, докато Грейвс продължаваше инструктажа.
