Александровна…“ — така почна, но се забърка още от първата дума Митя. Няма да излагаме дословно цялата му реч, а ще направим само резюме. Работата, значи, била там, че той, Митя, още преди три месеца „най-специално“ се съветвал (каза именно „най-специално“, а не специално) с адвокат в губернския град, „със знаменит адвокат, Кузма Кузмич, с Павел Павлович Корнеплодов, сигурно сте чували за него? Високо чело, почти държавнически ум… той ви познава… говори за вас най-хубави неща“… — пак се обърка Митя. Но неговите обърквания не го спираха, той веднага ги прескачаше и продължаваше по-нататък и по-нататък. Та този същият Корнеплодов, като го разпитал подробно и разгледал документите, които Митя могъл да му представи (за документите се изказа малко неясно и особено в скороговорка на това място), се произнесъл, че колкото се отнася до село Чермашня, което би трябвало да принадлежи на него, на Митя, по майка, наистина би могло да се предяви иск и да се тури натясно старецът безобразник… защото не са затворени всички врати и правосъдието знае откъде да се провре. С една дума, можело да се очаква Фьодор Павлович да доплати още шест хиляди, дори и седем, понеже Чермашня все пак струва не по-малко от двадесет и пет хиляди, тоест сигурно двадесет и осем, „тридесет, тридесет, Кузма Кузмич, а аз, представете си, не съм взел от този жесток човек дори седемнадесет!…“ Та, значи, аз, Митя, зарязах тогава тази работа, защото не умея да се разправям с правосъдието, а като дойдох тук, намерих се в чудо от един насрещен иск (тук Митя пак се забърка и пак прескочи набързо): та дали не бихте пожелали вие, благородни Кузма Кузмич, да поемете всички мои права срещу този изверг, а да ми дадете само три хиляди… Вие в никакъв случай няма да загубите, кълна ви се, кълна ви се в честта си, в честта си, а напротив, можете да спечелите шест или седем хиляди вместо тези три… Но най-важното е да може да се свърши с това „дори още днес“. „Аз там чрез нотариуса или каквото трябва… С една дума, готов съм на всичко, ще ви дам всички документи, каквито поискате, всичко ще подпиша… и тази сделка да я свършим веднага и ако е възможно, стига да е възможно, още тази сутрин… Само да можете да ми дадете тези три хиляди… защото никой капиталист не може да се мери с вас в това градче… и с това ще ме спасите от… с една дума, ще спасите бедната ми глава за едно благородно дело, за едно възвишено дело, може да се каже… защото аз храня най-благородни чувства към една особа, която вие много добре познавате и за която се грижите бащински. Иначе не бих дошъл при вас, ако не беше бащински. И ако щете, тук трима са ударили глави, защото съдбата е страшилище, Кузма Кузмич! Реализъм, Кузма Кузмич, реализъм! А понеже вас отдавна трябва да ви изключим, ще останат две глави, както се изразих може би несполучливо, но аз не съм литератор. Тоест едната глава е моята, а другата — на оня изверг. И така избирайте: или аз, или оня изверг? Всичко сега е във вашите ръце — три съдби и два жребия… Извинете, уплетох се, но вие разбирате… виждам по вашите почтени очи, че разбрахте… А пък ако не сте разбрали, аз още днес се хвърлям в реката, и толкова!“
Митя прекъсна нелепата си реч с това „и толкова“, скочи от мястото си и зачака отговор на глупавото си предложение. На последната фраза той изведнъж и безнадеждно почувствува, че всичко е загубено, и най- вече, че беше надрънкал страшни глупости. „Чудно нещо, докато идвах насам, всичко изглеждаше добре, а сега каква глупост!“ — внезапно мина през отчаяния му ум. През цялото време, докато говореше, старецът седеше неподвижно и го следеше с леден израз в погледа. Но след като го държа една минута в очакване, Кузма Кузмич изрече най-накрая с най-решителен и отчайващ тон:
— Извинете, ние с такива работи не се занимаваме.
Митя изведнъж почувствува, че нозете му се подкосяват.
— Но какво да правя сега, Кузма Кузмич! — изломоти той с измъчена усмивка. — Тогава с мене е свършено, как мислите?
— Извинете…
Митя продължаваше да стои прав и да гледа неподвижно събеседника си право в очите, когато изведнъж забеляза, че нещо се раздвижи в лицето на стареца. Той трепна.
— Вижте какво, господине, на нас такива работи не ни прилягат — бавно изговори старецът, — ще има разправии със съдилища, адвокати, голяма беля! Но ако искате, има тук един човек, обърнете се към него…
— Боже мой, но кой е той?… Вие ме възкресявате, Кузма Кузмич! — изведнъж запелтечи Митя.
— Той не е тукашен, този човек, и сега не се намира тук. Той е от селата, търгува с гори, Копоя му викат. От една година се пазари с Фьодор Павлович за вашата горичка в Чермашня, но не могат да се споразумеят за цената — може да сте чували. Тъкмо сега е дошъл пак и е отседнал у илинския поп, на дванайсетина версти от станция Воловя, в село Илинско. Писа ми тук за същата тази работа, тоест за гората де, и искаше от мен съвет. Фьодор Павлович лично се кани да отиде при него. Така че ако изпреварите Фьодор Павлович и предложите на Копоя същото, което казахте на мене, тогава той може би…
— Гениална мисъл — прекъсна го Митя възторжено. — Именно той, тъкмо за него е това! Той прави пазарлъка, искат му много, и изведнъж получава документ за същото това владение, ха-ха-ха! — И Митя изведнъж изгромоля с късия си дървен смях, съвсем неочакван, та Самсонов чак се стресна.
— Как да ви благодаря, Кузма Кузмич! — не можеше да се укроти Митя.
— Няма нищо — склони глава Самсонов.
— Но вие не знаете, вие ме спасихте, о, някакво предчувствие ме теглеше към вас… И тъй отивам при този поп!
— Не заслужава благодарност.
— Бързам, хвърча. Злоупотребих със здравето ви. Цял живот няма да забравя това, руски човек ви го казва, Кузма Кузмич, р-руски човек!
— Тъй, тъй.
Митя понечи да улови ръката на стареца, за да я раздрусна, но нещо злобно блесна в очите на онзи. Митя си дръпна ръката, но веднага се упрекна, че е много мнителен. „Той просто е уморен…“ — мина му през ум.
— За нея! За нея, Кузма Кузмич! Вие разбирате, че това е за нея! — изтърси той изведнъж така, че гръмна целият салон, поклони се, завъртя се рязко и със същите бързи големи крачки, без да се обръща, се запъти към вратата. Цял трептеше от възторг. „Всичко вече пропадаше и ето ангелът-хранител ме спаси — въртеше се в ума му. — И щом такъв опитен човек като този старец (много благороден старец и каква осанка!) ми посочи този път, тогава… тогава, значи, работата е уредена. Още сега отивам. До довечера ще се върна, довечера ще се върна, но работата е уредена. Нима този старец ще вземе да ми се подиграва!“ Така си приказваше Митя на път за квартирата си, и естествено другояче неговият ум не можеше да си представи нещата, тоест: или сериозен съвет (от такъв опитен човек) — познава работата, познава и тоя Копой (какво чудно име!), или пък — или пък старецът му се е присмял! Уви! Последната мисъл беше единствено вярна. После, много време след това, когато вече беше станала катастрофата, старецът Самсонов сам си признаваше със смях, че тогава се подиграл с „капитана“. Той беше злобен, студен и присмехулен човек, при това с болезнени антипатии. Дали възторженият вид на капитана, или глупавата вяра на този „прахосник и разточител“, че той, Самсонов, може да се подлъже по такава налудничава идея като неговия „план“, или чувството на ревност към Грушенка, в името на която „този нехранимайко“ беше дошъл при него да му предлага такива глупости за пари — не знам кое именно е накарало тогава стареца, но в минутата, когато Митя стоеше пред него, чувствувайки, че нозете му се подгъват, и безсмислено викаше, че с него било свършено — в същата минута старецът го погледна с безкрайна злоба и реши да се погаври с него. Когато Митя излезе, Кузма Кузмич, блед от злоба, се обърна към сина си и му заръча да нареди занапред този дрипльо да не е припарил до къщата му, да не го пущат и в двора дори, защото иначе…
Той не доизказа заплахата си, но дори и синът му, който често го беше виждал гневен, изтръпна от страх. Цял час подир това старецът се тресеше целият от злоба, а привечер се разболя и изпрати за „хекимин“.
II. Копоя
И тъй трябваше да „препуска“, а нямаше нито копейка за коне, тоест имаше двадесет копейки и това беше всичко, всичко, което му беше останало от досегашното дългогодишно благосъстояние! Но имаше у дома си един стар сребърен часовник, който отдавна вече не вървеше. Грабна го и го отнесе на евреина часовникар, който имаше дюкянче на пазара. Евреинът даде за него шест рубли. „Не очаквах и толкова!“ — извика възхитен Митя (той още продължаваше да е възхитен), грабна шестте рубли и се затича към дома си. Там допълни сумата, като взе назаем три рубли от хазаите си, които му ги дадоха с удоволствие, макар че
