където вече няма да дойде този страшен съперник. Разбира се, това примирение ще бъде само за час, защото дори наистина съперникът да изчезне, той още утре ще измисли друг, нов, и ще почне да ревнува от него. И като си помислиш, за какво е тази любов, която трябва толкова да се дебне, и колко струва любовта, която е необходимо тъй усилено да се варди? Но това именно няма да разбере истинският ревнивец, а същевременно, между тях наистина се случват хора дори с възвишени сърца. За отбелязване е и това, че същите тези хора с възвишени сърца, докато се крият в някое стайче да подслушват и шпионират, макар и да разбират ясно с „възвишените си сърца“ целия срам, в който доброволно са затънали, обаче, в минутата поне, докато се крият в това стайче, никога не чувствуват угризения на съвестта. Щом видеше Грушенка, Митя забравяше ревността и за миг ставаше доверчив и благороден, дори сам се презираше за лошите чувства. Но това значеше само, че в любовта му към тази жена имаше нещо много по-висше, отколкото той самият предполагаше, а не само страст, не само „извивката на тялото“, за която спомена на Альоша. Но затова пък, когато Грушенка изчезнеше, Митя веднага започваше да я подозира във всички низости и коварства на изневярата. А угризения на съвестта в това време не чувствуваше никакви.
И така, ревността пак кипна в него. Във всеки случай трябваше да се бърза. Най-напред трябваше да се намерят поне малко пари назаем. Вчерашните девет рубли почти изцяло отидоха за пътуването, а съвсем без пари, разбира се, не може да се направи нито крачка. Но той заедно с новия си план беше обмислил, още докато пътуваше, как да намери малко пари. Имаше два хубави дуелни пистолета с патрони и не беше ги заложил досега само защото ги обичаше най-много от всичко, което имаше. В кръчмата „Столичен град“ отдавна беше се запознал, без да се сближава, с един млад чиновник и веднъж в същата кръчма беше научил, че този неженен и доста заможен чиновник е луд за оръжие, купува пистолети, револвери, кинжали, окачва си ги в къщи по стените, показва ги на познатите си, хвали се, разбира системите на револверите как се зареждат, как се стреля и пр. Без да му мисли много, Митя веднага отиде при него и му предложи да му заложи пистолетите си за десет рубли. Чиновникът с радост взе да го придумва направо да му ги продаде, но Митя не се съгласи и онзи му даде десет рубли, като му заяви, че в никакъв случай няма да му вземе лихва. Разделиха се приятелски. Митя бързаше, той се запъти към задния двор на Фьодор Павлович, към своята беседка, та да повика по-скоро Смердяков. Но по този начин пак се получи така, че три или четири часа преди предстоящото произшествие, за което много ще се говори по-нататък, Митя нямаше нито копейка и за десет рубли заложи любимата си вещ, а пък изведнъж, подир три часа, се оказа, че разполага с хиляди… Но аз много избързвам.
У Маря Кондратиевна (съседката на Фьодор Павлович) го очакваше известието за болестта на Смердяков, което извънредно много го смути и порази. Той изслуша историята за падането в избата, сетне за епилепсията му, за идването на доктора и грижите на Фьодор Павлович; е учудване научи също, че брат му Иван Фьодорович тази сутрин отпътувал за Москва. „Сигурно преди мене е минал през Воловя — помисли си Дмитрий Фьодорович, но Смердяков го безпокоеше ужасно: — Какво ще стане сега, кой ще варди, кой ще ми съобщава?“ Той почна жадно да разпитва тези жени не са ли забелязали нещо снощи. Те много добре знаеха за какво разпитва и напълно го успокоиха: никой не е идвал, Иван Фьодорович нощувал там, „всичко беше съвсем наред“. Митя се замисли. Несъмнено и днес трябва да се варди, но къде: тук или пред къщата на Самсонов? Той реши, че и тук, и там, според случая, а сега, сега… Работата е там, че сега пред него стоеше този „план“, одевешният, нов и вече сигурен план, който беше измислил по пътя и чието изпълнение беше вече невъзможно да се отлага. Митя реши да пожертвува един час за него: „за един час всичко ще оправя, всичко ще науча и тогава, тогава, първо, у Самсонов, да питам там ли е Грушенка, после моментално пак тук, до единадесет часа тук, а после за нея у Самсонов, за да я изпратя до къщи.“ Ето така реши.
Литна у дома си, изми се, вчеса се, изчисти си дрехите, облече се и тръгна за госпожа Хохлакова. Уви, неговият „план“ беше тук. Решил беше да вземе назаем трите хиляди рубли от тази дама. И главно, у него изведнъж, някак внезапно се яви извънредната увереност, че тя няма да му откаже. Може някому да се види чудно, че като е бил тъй уверен, не е отишъл по-рано там, тъй да се каже, в собствената си среда, а ходи при Самсонов, човек от съвсем друг вид, с когото дори не знаеше как да говори. Но работата е там, че с Хохлакова през последния месец почти беше прекратил познанството, пък и по-рано се познаваха слабо и освен това знаеше много добре, че и тя самата не може да го понася. Тази дама беше го намразила от самото начало просто защото беше годеник на Катерина Ивановна, а на нея, кой знае защо, изведнъж й се беше дощяло Катерина Ивановна да го зареже и да се омъжи за „милия, рицарски образован Иван Фьодорович, който има такива прекрасни обноски“. А обноските на Митя тя мразеше. Митя дори й се надсмиваше и веднъж беше казал за нея, че тази дама е „толкова жива и разпусната, колкото и необразована“. И ето тая сутрин в колата го озари една гениална мисъл: „Щом не иска да се оженя за Катерина Ивановна, и то до такава степен (той знаеше, че почти до истерия), тогава защо да ми откаже сега тези три хиляди, след като тъкмо с тези пари мога да оставя Катя и да се махна завинаги оттук? Тези разглезени висши дами, когато капризно пожелаят нещо, не щадят никакви усилия, само и само да стане, както те искат. При това е толкова богата“ — разсъждаваше Митя. Колкото до самия „план“, той беше същият, както и по-рано, тоест той щеше да предложи своите права върху Чермашня, но вече не с търговска цел, както вчера на Самсонов, и не за да съблазнява дамата, както вчера Самсонов, с възможността да изкара от тези три хиляди двойно повече, шест или седем хиляди, а просто като благородна гаранция срещу заема. Развивайки тази нова своя мисъл. Митя стигаше до възторг, но така ставаше с него винаги, във всичките му начинания, във всичките му внезапни решения. На всяка нова своя мисъл той се отдаваше страстно. Все пак, когато прекрачи прага на къщата на госпожа Хохлакова, изведнъж усети по гърба си тръпки на ужас: едва в тази секунда осъзна напълно и вече математически ясно, че тук е последната му надежда, че повече нищо не му остава на този свят, че ако и тук удари на камък, „остава да заколя и да ограбя някого за три хиляди рубли и нищо повече…“ Беше към седем и половина, когато позвъни.
Отначало щастието като че ли му се усмихна: щом съобщи кой е, веднага го приеха необикновено бързо. „Сякаш ме е чакала“ — мина му през ум, а след това, веднага щом го въведоха в гостната, домакинята почти влетя и направо му каза, че го е чакала.
— Чаках ви, чаках ви! Не можех дори да помисля, че ще дойдете у нас, съгласете се сам, и все пак ви чаках, може да се учудите на моя инстинкт, Дмитрий Фьодорович, но аз цяла сутрин бях сигурна, че днес ще дойдете.
— Това е наистина чудно, госпожо — изрече Митя, като сядаше тежко, — но… аз съм дошъл по една извънредно важна работа… най-най-важна, за мене, тоест, госпожо, само за мене, и бързам…
— Знам, че сте дошли по много важна работа, Дмитрий Фьодорович, това не са никакви предчувствия, не са ретроградни идеи за чудеса (чухте ли за стареца Зосима?), тук, тук има математика: не можеше да не дойдете, след като стана всичко това с Катерина Ивановна, не можеше, не можеше, това е математика.
— Реализмът на действителния живот, госпожо, ето какво е това! Но позволете ми да ви изложа…
— Именно реализмът, Дмитрий Фьодорович. Аз сега съм всецяло за реализма, имах вече добър урок относно чудесата. Чухте ли, че старецът Зосима умрял?
— Не, госпожо, за пръв път чувам — позачуди се Митя. Представи си за миг лицето на Альоша.
— Да снощи, и представете си…
— Госпожо — прекъсна я Митя, — представям си само, че съм в най-отчаяно положение и ако вие не ми помогнете, всичко ще пропадне — и най-напред аз. Простете ми за този тривиален израз, но аз горя, аз съм в треска…
— Знам, знам, че сте в треска, всичко знам, вие и не можете да бъдете в друго състояние на духа и каквото и да кажете, предварително го знам. Отдавна съм взела пред вид вашата съдба, Дмитрий Фьодорович, следя я и я изучавам… О, повярвайте, че съм опитен душевен доктор, Дмитрий Фьодорович.
— Госпожо, ако вие сте опитен доктор, аз пък съм опитен болен — изрече пряко сили Митя една любезност — и предчувствувам, че щом наистина така ви е присърце моята съдба, вие ще й помогнете на прага на гибелта й, но затова позволете ми най-сетне да изложа пред вас плана, с който дръзнах да дойда тук… и онова, което очаквам от вас… Аз дойдох, госпожо…
— Недейте разправя, това са второстепенни неща. А колкото до помощта, не сте вие първият, комуто помагам, Дмитрий Фьодорович. Сигурно сте чували за моята братовчедка Белмесова, нейният мъж загиваше, беше пропаднал, както характерно се изразихте вие, Дмитрий Фьодорович, и какво мислите, аз го
