огледало, повдигна малко с дясната ръка червената превръзка от челото си и почна да разглежда синините и подутините, които още не бяха минали. „Той е сам — помисли Митя, — по всичко личи, че е сам.“ Фьодор Павлович се дръпна от огледалото, изведнъж се обърна към прозореца и погледна навън. Същия миг Митя отскочи в сянката.
„Тя може би е там, зад паравана, може би вече спи“ — прободе го сърцето. Фьодор Павлович се дръпна от прозореца. „Заради нея гледа към прозореца, значи, няма я: иначе какво ще гледа в тъмното?… Значи, изгаря от нетърпение…“ Митя веднага се доближи и пак се вгледа през прозореца. Старецът вече беше седнал пред масичката явно без настроение. Най-накрая се облегна и си подпря бузата с дясната длан. Митя жадно го гледаше.
„Сам е, сам! — повтаряше той. — Ако тя беше тук, друго щеше да му е лицето.“ Странно нещо, в сърцето му изведнъж кипна някакъв безсмислен и странен яд, че тя не е там. „Не задето я няма тук — веднага го осъзна и си отговори сам Митя, — а защото не мога да разбера със сигурност дали е тука, или не е.“ Митя ся припомняше по-късно сам, че умът му в тази минута беше необикновено ясен и преценяваше всичко до последната подробност, забелязваше всяка дреболия. Но мъка, мъка от неизвестността и нерешителността растеше в сърцето му с неимоверна бързина. „Тук ли е, в края на краищата, или я няма?“ — злобно кипна сърцето му. И той изведнъж се престраши, протегна ръка и тихичко почука на рамката на прозореца. Почука по условния начин на стареца и Смердяков: два пъти тихо, а после три пъти по-бързо: чук-чук-чук — знака, който означаваше, че „Грушенка е дошла“. Старецът трепна, вдигна глава, скочи и се втурна към прозореца. Митя отскочи в сянката. Фьодор Павлович отвори прозореца и подаде глава навън.
— Грушенка? Ти ли си, а? — изрече той с някакъв треперлив полушепот. — Къде си, миличка, ангелчето ми, къде си? — Той беше в страшно вълнение, той се задъхваше.
„Сам е!“ — реши Митя.
— Но къде си? — извика пак старецът и подаде още повече глава навън, подаде се до раменете, озъртайки се на всички страни, надясно и наляво. — Ела тук; приготвил съм ти подаръче, ела да ти го покажа!…
„Говори за пакета с трите хиляди“ — мина през ума на Митя.
— Но къде си?… Да не си на вратата? Ей сега ще ти отворя…
И старецът насмалко да падне от прозореца, извъртя се целят надясно, където беше вратата към градината, за да я види в мрака. След секунда непременно щеше да изтича, да отвари вратата, без да дочака отговора на Грушенка. Митя го гледаше отстрани и не помръдваше. Целият толкова противен за него профил на стареца с провисналата гуша и закривения нос, усмихнат в сладостно очакване, устните му — всичко това беше ярко осветено от светлината на лампата в стаята, която му падаше отляво. Страшна, бясна злоба кипна изведнъж в сърцето на Митя: „Ето го, неговия съперник, неговия мъчител, мъчителя на живота му!“ Това беше прилив на същата онази внезапна, отмъстителна и бясна злоба, за която, сякаш предчувствувайки я, беше заявил на Альоша в разговора си с него в беседката преди четири дни, когато отговори на въпроса му: „Как можеш да говориш, че ще убиеш баща ни?“
„Не знам, не знам — каза той тогава, — може да не го убия, а може и да го убия. Страх ме е, че той ще ми стане изведнъж омразен с
Личното му омерзение нарастваше непоносимо. Митя вече не беше на себе си и внезапно измъкна медното чукало от джоба си.
………………………………………………………………………………………………………………
„Бог — както казваше самият Митя по-късно — ме е пазил тогава“: точно по същото време се събуди на одъра си болният Григорий Василиевич. Тази вечер беше провел известното лечение върху себе си, за което Смердяков разказа на Иван Фьодорович, тоест беше се разтрил целият с помощта на съпругата си с водка, съдържаща някаква тайна силна билка, а останалото беше изпил с „една молитва“, която съпругата му изрече над него, и легна да спи. Марфа Игнатиевна също пийна малко и понеже обикновено не пиеше, заспа до мъжа си мъртвешки сън. Но ето съвсем неочаквана. Григорий внезапно се събуди посред нощ, помисли една минутка и макар че веднага почувствува пак остра болка в кръста, се изправи в леглото. Сетне пак обмисли нещо, стана и се облече набързо. Може би го беше жегнало угризение на съвестта, че той спи, а къщата е без пазач „в такова опасно време“. Смазаният от припадъците си Смердяков лежеше неподвижно в другата стаичка. Марфа Игнатиевна не помръдваше: „Омаломощи се бабичката“ — помисли Григорий Василиевич, като я погледна, и с пъшкане излезе навън. Разбира се, искаше само да погледне от стълбите, защото нямаше сили да ходи, болката в кръста и десния крак беше непоносима. Но тъкмо в този момент внезапно си спомни, че вечерта не беше заключил вратичката на градината. Той беше човек извънредно акуратен и точен, човек на установения веднъж за винаги ред и с дългогодишни навици. Куцайки и гърчейки се от болки, слезе по стъпалата и тръгна към градината. Точно така: вратата зееше цяла. Машинално влезе в градината: може би нещо му се привидя, може да беше чул някакъв звук, но като погледна наляво, видя отворения прозорец на господаря си, празния вече прозорец, защото сега никой не надничаше от него. „Защо ли е отворен, не е лято!“ — помисли си Григорий и изведнъж тъкмо в този миг право пред него в градината се мярна нещо необикновено. На около четиридесет крачки пред него сякаш пробягваше в мрака човек, много бързо се движеше някаква сянка. „Господи!“ — рече Григорий и вече без да мисли, забравил болката в кръста, се спусна да пресече пътя на бягащия. Той взе напряко, градината явно му беше по-добре позната, отколкото на бягащия; онзи тичаше към банята, отмина я и се втурна към зида… Григорий го следеше, без да го изпуска от очи, и тичаше като обезумял. Стигна до оградата точно в мига, когато беглецът вече се беше покатерил. Григорий изкрещя, хвърли се и се вкопчи с две ръце в крака на беглеца.
Точно така, предчувствието не беше го излъгало, той го позна, това беше той, „извергът-отцеубивец“!
— Отцеубивец! — кресна старецът, колкото му глас държи, но само това успя да извика: изведнъж падна, като ударен от гръм. Митя скочи пак в градината и се наведе над падналия. В ръцете си държеше медното чукало, та машинално го хвърли в тревата. Чукалото падна на две крачки от Григорий, но не в тревата, а на пътеката, на най-видно място. Няколко секунди той разглежда лежащия пред него. Главата на стареца беше цялата в кръв; Митя протегна ръка и почна да я опипва. А по-късно си спомняше ясно, че в тази минута ужасно искал „да се убеди напълно“ дали е пробил черепа на стареца, или само го е „цапардосал“ с чукалото по темето. Но кръвта течеше, течеше ужасно и мигновено с гореща струя обля треперещите пръсти на Митя. Той помнеше, че извади от джоба си бялата нова кърпа, която беше взел, като тръгваше за Хохлакова, и я притисна до главата на стареца, като безсмислено се мъчеше да избърше кръвта от челото и лицето му. Но и кърпата веднага цялата се напои с кръв. „Господи, защо го правя! — опомни се изведнъж Митя. — Ако съм му пробил черепа, как ще разбера сега… Пък и не е ли все едно вече — прибави той изведнъж безнадеждно. — Ако съм го убил, убил съм го… Налетях на стареца — да си лежи сега!“ — високо изговори той и внезапно се метна на зида, скочи на улицата и хукна да бяга. Окървавената кърпа беше смачкана в дясната му ръка и докато бягаше, я пъхна в задния джоб. Тичаше стремглаво и неколцина редки минувачи, които го срещнаха в тъмнината из улиците на града, бяха запомнили, че са срещнали тази нощ бясно тичащ човек. Той тичаше пак към къщата на Морозова. Одеве Феня, веднага след като той си излезе, беше изтичала при старшия портиер Назар Иванович и го беше помолила „в Името Господне да не пуща вече капитана нито днес, нито утре“. Назар Иванович я изслуша, съгласи се, но за беля отскочи до горе, при господарката, където го бяха повикали внезапно, и като отиваше натам, срещна племенника си, двадесетгодишен момък, наскоро дошъл от село, и му поръча да го замести на двора, обаче забрави да му каже за капитана. Като дотича до вратата, Митя потропа. Момъкът веднага го позна: Митя неведнъж му беше давал пари да се почерпи. Веднага му отвори, пусна го и весело усмихнат, побърза да го уведоми, че „то нали Аграфена Александровна сега не е в къщи“.
— Но къде е, Прохор? — спря се изведнъж Митя.
— Замина одеве, горе-долу преди два часа, с Тимофей за Мокрое.
— Защо? — извика Митя.
— Това не мога да зная, при някакъв офицер, някой я повика и изпрати коне оттам…
Митя го остави и като луд нахълта при Феня.
