— Три хиляди! Рубли? Ох, не, аз нямам три хиляди — изрече госпожа Хохлакова с някакво спокойно учудване. Митя се втрещи…
— Но как така… вие ей сега… казахте… вие се изразихте дори, че те все едно, че са ми в джоба…
— Ох, не, вие не сте ме разбрали добре, Дмитрий Фьодорович. Ако е така, значи, не сте ме разбрали. Аз говорех за находищата… Наистина ви обещах повече, безкрайно повече от три хиляди, спомням си сега всичко, но имах пред вид само находищата.
— А парите? А трите хиляди? — възкликна глупаво Дмитрий Фьодорович.
— О, ако вие сте разбрали за пари, аз ги нямам. Сега нямам никакви пари, Дмитрий Фьодорович, тъкмо сега воювам с моя управител и аз самата тези дни взех назаем от Миусов петстотин рубли. Не, не, пари нямам. Но, знаете ли, Дмитрий Фьодорович, дори и да имах, не бих ви дала. Първо, аз никому не давам пари назаем. Да дадеш пари назаем, значи да се скараш с човека. Но на вас, на вас особено не бих ви дала, понеже ви обичам, не бих ви дала, защото на вас ви трябва само едно: находища, находища, находища!…
— О, дявол да ви… — внезапно изрева Митя и с всичка сила удари с юмрук по масата.
— А-ай! — закрещя Хохлакова изплашена и отскочи в другия край на гостната.
Митя плю и с бързи крачки излезе от стаята, от къщата, навън, в тъмното! Той вървеше като побъркан, удряше се в гърдите, по същото място на гърдите, където се удряше преди два дена пред Альоша, когато се видя с него за последен път вечерта, в мрака, на пътя. Какво значеше това удряне в гърдите
— Господи, за малко да ме убиеш! Какво си закрачил такъв, нехранимайко!
— Как, вие ли сте? — извика Митя, като огледа бабичката в тъмното. Тя беше същата онази стара слугиня, която прислужваше на Кузма Самсонов и която Митя вчера много добре беше запомнил.
— А вие кой сте, синко? — рече бабичката със съвсем друг глас. — Не мога да ви позная в тъмното.
— Вие нали живеете у Кузма Кузмич, прислужвате му?
— Така, така, синко, само ходих до Прохорич… Ама защо все не мога ви позна кой сте?
— Я ми кажете, майчице, у вас ли е сега Аграфена Александровна? — с безумно нетърпение изрече Митя. — Аз лично я доведох преди малко.
— Беше, синко, идва, поседя малко и си отиде.
— Как? Отиде ли си? — извика Митя. — Кога си отиде?
— Ами пак тогава си отиде, само някоя минута да е останала у нас. На Кузма Кузмич разправи една приказка, разсмя го и избяга!
— Лъжеш, проклетнице! — изкрещя Митя.
— А-ай! — изпищя бабичката, но Митя вече беше изчезнал яко дим; той хукна с всички сили към къщата на Морозова. Това беше тъкмо по времето, когато Грушенка замина за Мокрое, не беше минал и четвърт час от нейното заминаване. Феня седеше с баба си, готвачката Матрьона, в кухнята, когато изведнъж се втурна „капитанът“. Като го видя, Феня се разпищя, колкото й глас държи.
— Какво пищиш! — изкрещя Митя. — Къде е тя? — Но без да дочака премалялата от страх Феня да си отвори устата, той внезапно рухна в нозете й: — Феня, за Бога, кажи ми, къде е тя?
— Божке, нищо не знам, миличък Дмитрий Фьодорович, нищо не знам, убийте ме, нищо не знам — взе да се кълне и вери Феня. — Вие самият излязохте с нея преди малко…
— Но тя се е върнала!…
— Миличък, не се е връщала, кълна ви се, не се е връщала.
— Лъжеш — извика Митя. — По уплахата ти вече познавам къде е!…
Той хукна навън. Изплашената Феня се зарадва, че се беше отървала леко, но много добре разбра, че той само нямаше време, иначе може би щеше да си изпати. Но той все пак учуди и Феня, и старата Матрьона с нещо, което направи съвсем неочаквано: на масата имаше един меден хаван, а в него чукало, малко медно чукало, само четвърт аршин дълго. Както се беше затичал и вече беше отворил с една ръка вратата, Митя с другата ръка грабна набързо това чукало от хавана, пъхна си го в джоба и изчезна.
— Ах, Господи, иска да убие някого! — плесна с ръце Феня.
IV. В мрака
Накъде побягна той? Ясно: „Къде ще е освен у Фьодор Павлович! От Самсонов направо се е втурнала при него, сега вече е ясно. Цялата интрига, цялата измама сега са очевидни…“ Всичко това се въртеше като вихър в главата му. Той не се отби в двора на Маря Кондратиевна: „Там няма нужда, в никакъв случай… да не се предизвика ни най-малка тревога… веднага ще обадят и ще ме предадат… Маря Кондратиевна явно участвува в заговора, Смердяков и той, и той, всички са подкупени!“ Той реши друго: заобиколи отдалече, по предната пряка, къщата на Фьодор Павлович, мина тичешком Дмитровска, после по мостчето и се озова в една забутана задна уличка, пуста и необитавана, обградена от едната страна с плета на съседската градина, а от другата страна — със здравата висока ограда, която обикаляше цялата градина на Фьодор Павлович. Там си избра място, и то май същото, където, според мълвата, която му беше известна, Лизавета Смрадливата някога се беше прехвърлила през оградата. „Щом онази е могла да прескочи — бог знае защо му мина през ума, — как няма да прескоча аз!“ И наистина подскочи и моментално успя да се хване за ръба на оградата, сетне енергично се вдигна, метна се горе и яхна зида. Наблизо в градината беше банята, но от оградата се виждаха и осветените прозорци на къщата. „Точно така, в спалнята на стареца свети, тя е там!“ И той скочи от оградата в градината. Макар да знаеше, че Григорий е болен, а може би и Смердяков наистина е болен и няма кой да го чуе, той инстинктивно се спотаи, замря на място и се ослуша. Но навред цареше мъртво мълчание и сякаш за проклетия — пълно затишие, ни най-малък ветрец.
„И ето мракът зашептя203 — неизвестно защо му мина през ум едно стихче. — Само дано не ме е чул някой, като прескочих; май никой не ме чу.“ Като постоя малко, тръгна тихо през градината, по тревата; заобикаляше дърветата и храстите и вървя дълго, като пристъпваше крадешком крачка по крачка и се вслушваше сам във всяка своя стъпка. Цели пет минути се промъква така към осветения прозорец. Помнеше, че там, точно под прозорците, има няколко големи, високи гъсти храсти бъз и калина. Вратата към градината от лявата страна на фасадата беше затворена, това той специално провери, като минаваше покрай нея. Най-сетне стигна и до храстите и се притаи зад тях. Не дишаше. „Сега трябва да изчакам — помисли той, — ако са чули моите стъпки и сега се ослушват, трябва да помислят, че няма нищо… само да не се закашлям, да не кихна…“
Той почака една-две минути, но сърцето му ужасно туптеше и той навремени почти се задъхваше. „Не, няма да ми мине сърцебиенето — помисли той, — не мога да чакам повече.“ Стоеше зад гъсталака, в сянката; предната половина на храста беше осветена от прозореца. „Калина, какви червени плодове!“ — пошепна той, без да знае защо. Тихо, с бавни и нечути стъпки се доближи до прозореца и се вдигна на пръсти. Цялата спалничка на Фьодор Павлович беше пред него като на длан. Тя беше малка стаичка, цялата разделена по средата с червен параван, „китайски“, както го наричаше Фьодор Павлович. „Китайски — мина му през ум, — а зад този параван е Грушенка.“ И почна да разглежда Фьодор Павлович. Той беше със съвсем нов копринен халат на райета, с който Митя никога не беше го виждал, препасан също с копринен шнур с пискюли. Под яката на халата се виждаше чисто фино бельо, тънка холандска риза със златни копчета за ръкавели. На главата Фьодор Павлович беше със същата червена превръзка, с която го видя Альоша. „Докарал се“ — помисли Митя. Фьодор Павлович стоеше близо до прозореца, явно замислен, изведнъж вдигна глава, поослуша се малко, но като не чу нищо, отиде до масата, наля си от шишето половин чашка коняк и го изпи. Сетне въздъхна дълбоко, пак постоя, доближи се разсеяно до стенното
