Главата на Митя гореше. Той излезе на чардака, който заобикаляше отвътре, откъм двора, част от цялото здание. Ведрият въздух го ободри. Стоеше сам в тъмнината в един ъгъл и внезапно се улови с две ръце за главата. Разхвърляните му мисли изведнъж се събраха, чувствата му се сляха в едно и всичко това просветна в него. Страшно, ужасно просветление! „Но щом ще се застрелвам, кога друг път, ако не сега? — мина му през ум. — Да отида за пистолета, да го донеса тук и точно в този мръсен и тъмен ъгъл да свърша.“ Почти една минута остана в нерешителност. Одеве, когато препускаше насам, зад него беше позорът, извършената вече кражба и тази кръв, кръвта!… Но тогава беше по-лесно, о, по-лесно! Защото всичко беше свършено: нея беше загубил, отстъпил, тя беше мъртва за него, изчезнала — о, присъдата тогава му беше по-лека, поне изглеждаше неизбежна, необходима, та за какво да остава на този свят? А сега? Нима сега е като тогава? Сега поне е свършено с един призрак, с едно страшилище е свършено: този неин „предишен“, този неин безспорен, фатален човек изчезна без следа. Страшният призрак изведнъж се превърна в нещо толкова мъничко, толкова комично; то бе отнесено на ръце в спалнята и бе заключено там. То никога няма да се върне. Тя се срамува и по очите й вижда сега ясно кого обича. И на, вместо сега да почне животът… но не може да живее, не може, о, проклятие! „Боже, съживи поваления при оградата! Нека ме отмине тази страшна чаша!234 Нали си правил чудеса, Господи, за същите грешници като мене! Ами ако случайно, случайно старецът е жив? О, тогава ще унищожа срама на останалия позор, ще върна откраднатите пари, ще ги дам, ще ги намеря, ако ще изпод земята… Следи от позора няма да останат — освен в сърцето ми навеки! Но не, не, о, невъзможни малодушни мечти! О, проклятие!“
Но все пак сякаш лъч на някаква светла надежда блесна за него в мрака. Той се сепна и се втурна към стаята — при нея, пак при нея, при неговата царица навеки! „Та нима за един час, за една минута на любовта й не си заслужава целият останал живот, макар и в горчилката на позора?“ Този луд въпрос завладя сърцето му. „При нея, само при нея, да я гледам, да я слушам и за нищо да не мисля, всичко да забравя, поне само тази нощ, за час, за миг!“ Точно на входа за пруста, още на чардака, се сблъска с ханджията Трифон Борисич. Той му се видя някак мрачен и загрижен и като че ли беше тръгнал да го търси.
— Какво, Борисич, мене ли търсиш?
— Не, не вас — сякаш се смути изведнъж ханджията, — защо да ви търся? Ами вие… къде бяхте?
— Защо си така оклюмал? Сърдиш ли се нещо? Чакай, още малко и си лягаш… Колко е часът?
— Трябва да е вече към три. Дори сигурно минава.
— Ще свършим, ще свършим.
— Моля ви се, няма нищо. Даже до когато обичате… „Какво ли му е?“ — мина му през ум и той се втурна към стаята, където играеха момичетата. Но там я нямаше. В синята стая също я нямаше; само Калганов дремеше на канапето. Митя надзърна зад завесата — тя беше там. Седеше в ъгъла, на сандъка, и заровила глава и ръце върху леглото до нея, горчиво плачеше, като се мъчеше с всички сили да се сдържи и да не се издаде гласно, да не я чуят. Като видя Митя, му направи знак да се приближи и когато той дойде, стисна му силно ръката.
— Митя, Митя, та аз го обичах! — започна шепнешком. — Толкова го обичах през всичките тези пет години, през цялото, цялото това време! Него ли съм обичала, или само собствената си злоба? Не, него! Ох, него! Лъжа, че съм обичала само злобата си, а не него! Митя, та аз бях само на седемнадесет години тогава, той беше толкова нежен с мене, толкова весел, пееше ми песни… Или ми се е сторил такъв тогава, понеже бях малка глупачка… А сега, Господи, това не е същият, изобщо не е той. А и в лице не е той, изобщо не е той. И в лице не го познах. Като пътувах насам с Тимофей, все си мислех, през целия път си мислех: „Как ли ще го срещна, какво ли ще каже, как ли ще се гледаме!…“ Душата ми цяла замираше, и ето, той все едно ме заля с кофа помия. Приказва като някой даскал: все разни учени работи, важни, посрещна ме толкова важно, че направо се видях в чудо. Не ме остави да гъкна. Първо мислех, че се срамува пред този неговия дългуч поляк. Седя, гледам ги и си мисля: „Защо така нямам какво да си кажа с него?“ Знаеш ли, жена му го е развалила, онази, дето тогава ме заряза и се ожени за нея… Тя го е преобразила така. Митя, какъв срам! Проклети да са, проклети да са тези пет години, проклети! — И тя пак се обля в сълзи, но не му пусна ръката, здраво се държеше за нея.
— Митя, гълъбче, почакай, не си отивай, искам да ти кажа една думичка — прошепна тя и изведнъж вдигна лице към него. — Слушай, кажи ми ти, кого обичам? Аз тука обичам един човек. Кой е този човек — това ми кажи. — Върху подпухналото й от сълзите лице светна усмивка, очите й сияеха в полумрака. — Одеве като влезе един левент и ми се сви сърцето. „Идиотка, ето този, когото обичаш“ — така ми прошепна веднага сърцето. Влезе ти — и всичко светна. „Но от какво го е страх?“ — мисля си. А ти се беше уплашил, много се беше уплашил, не можеше да говориш. Не може от тях да го е страх, си мисля, как може ти от някого да се уплашиш? От мене го е страх, си казвам, само от мене. Но нали ти е разказала Феня, глупчо такъв, как извиках на Альоша от прозореца, че съм обичала Митенка само едничък час, а сега заминавам да обичам… друг. Митя, Митя, как съм могла, идиотка такава, да помисля, че обичам друг след тебе! Прощаваш ли ми, Митя? Прощаваш ли ми, или не? Обичаш ли ме? Обичаш ли ме?
Тя скочи и го хвана с двете ръце за раменете. Митя, ням от възторг, гледаше очите, лицето, усмивката й и изведнъж я прегърна силно и взе да я целува.
— А ще ми простиш ли, дето те мъчих? Та аз от злоба измъчих всички ви. Онова старче нарочно от злоба го подлудих. Помниш ли как ти веднъж у дома пи и строши чашата? Запомнила съм го това и днес също строших една чаша, за „моето подло сърце“ пих! Митя, соколе мой, защо не ме целуваш? Целуна ме веднъж, пък се дръпна, гледа, слуша… Какво ще ме слушаш! Целувай ме, целувай ме по-силно, ей така. Като ще обичаш, обичай! Робиня ще ти стана, робиня за цял живот! Сладко е да си робиня… Целувай ме! Бий ме, мъчи ме, направи ми нещо… Ох, наистина заслужавам да ме мъчат… Стой! Почакай, после, не искам така… — внезапно го отблъсна тя. — Махни се Митка, ще ида сега да се напия, искам да съм пияна, сега ще се напия и ще танцувам, искам, искам!
Изтръгна се от ръцете му и излезе. Митя я последва като пиян. „Нека, нека, каквото и да се случи сега — заради една минута давам целия свят“ — мина му през ум. Грушенка наистина изпи на един дъх още една чаша шампанско и изведнъж много я хвана. Тя седна на предишното си място в креслото с блажена усмивка. Бузите й пламнаха, устните й поаленяха, искрящите и очи се премрежиха, страстният й поглед зовеше. Дори Калганов като че нещо го бодна в сърцето и той отиде при нея.
— А ти усети ли как те целунах одеве, когато спеше? — рече му тя нежно. — Напих се сега, това е… А ти не си ли се напил? Ами Митя защо не пие? Защо не пиеш, Митя, аз пих, а ти не пиеш…
— Пиян съм! И без това съм пиян… от тебе съм пиян, а сега и с вино искам да се напия. — Той изпи още една чаша и — това му се видя странно и на него самия — едва от тази последна чаша се напи, внезапно се напи, а дотогава все още беше трезвен, помнеше това. От тази минута всичко, се завъртя около него като в сън. Той ходеше, смееше се, заговаряше с всички и всичко това като че ли без да разбира какво прави. Само някакво застинало и парливо чувство долавяше в себе си непрестанно, „като разпален въглен в душата“235, спомняше си по-късно. Той отиваше при нея, сядаше, гледаше я, слушаше я… А тя беше станала ужасно приказлива, викаше всички при себе си, току правеше знак на някое момиче от хора, то идваше, а тя или го целуваше, или веднага го освобождаваше, или понякога го прекръстваше с ръка. Още миг — и можеше да заплаче. Много я развеселяваше и „старчето“, както наричаше Максимов. Той ежеминутно притичваше да й целува ръцете „и всякое пръстче“, а най- накрая изигра още един танц по една стара песенчица, която сам изпя. С особен жар подскачаше на припева:
