същото като фалшификацията на пари… — И като отиде до канапето, пъхна пръсти между гърба и възглавницата и извади оттам неразпечатаното тесте.
— Ето го моето тесте, не е разпечатано! — Той го вдигна и го показа на всички. — Оттам го видях как пъхна моето тесте отзад и го подмени с негово — мошеник такъв, а не пан!
— А пък аз видях как онзи пан на два пъти изшмекерува — извика Калганов.
— Ах, какъв срам, какъв срам! — извика Грушенка, плесна с ръце и наистина се изчерви от срам. — Господи, какъв човек, какъв човек е станал!
— И аз така мислех — извика Митя. Но още недовършил, пан Врублевски, сконфузен и побеснял, размаха юмрук към Грушенка и се развика:
— Публична шарлатанка! — Но едва изрекъл това, Митя се нахвърли върху него, сграбчи го с две ръце, вдигна го във въздуха и в миг го изнесе в стаята вдясно, където преди малко беше водил двамата.
— Оставих го там на пода! — съобщи той, като се върна веднага, запъхтян от вълнение. — Бие се, гадът, ама няма да се върне оттам!… — Той затвори едното крило на вратата и като държеше другото отворено, извика на малкия пан:
— Ясновелможни, хайде и вие там. Пшепрашам!
— Миличък Митрий Фьодорович — провикна се Трифон Борисич, — вземи си от тях парите, дето ги спечелиха от теб! Та то все едно, че са ти ги откраднали.
— Аз моите петдесет рубли не ги искам — обади се изведнъж Калганов.
— И аз моите двеста, и аз не ги искам! — извика Митя. — За нищо на света няма да ги взема, нека му останат за утеха.
— Чудесно, Митя! Браво, Митя! — извика Грушенка и една страшно злобна нотка прозвънна в нейното възклицание. Малкият пан, морав от ярост, но с все същия важен вид, тръгна към вратата, но се спря и изведнъж се обърна към Грушенка:
— Пани, ежели хцеш ишч за мною, иджим, если не — бивай здрова! (Пани, ако искаш да дойдеш с мене — да вървим, ако не — остани си със здраве!)
И важно, кипнал от негодувание и амбиция, излезе от стаята. Беше човек с характер: след всичко станало още не губеше надежда, че пани ще го последва — толкова се надценяваше. Митя тръшна вратата след него.
— Заключете ги — каза Калганов.
Но ключът щракна отвътре, те самите се заключиха.
— Чудесно! — злобно и безпощадно извика пак Грушенка. — Чудесно! Така им се пада!
VIII. Лудост
Започна почти оргия, гуляй на провала. Грушенка първа се развика да й дадат вино: „Искам да пия, искам да се напия, да стане както преди, помниш ли, Митя, помниш ли как се сближихме тогава тук!“ Митя пък беше като в транс и предчувствуваше „своето щастие“. Грушенка впрочем непрекъснато го отпъждаше от себе си: „Върви, весели се, кажи им да играят, кажи им всички да се веселят, «Ходи, къща, ходи, печка»231, както тогава, както тогава!“ — продължаваше да вика тя. Беше ужасно възбудена. И Митя тичаше да дава нареждания. Хорът се беше събрал в съседната стая. Същата като тази, в която бяха досега, при това и тясна, преградена на две с басмена завеса, зад която също имаше грамаден креват с бухнал пухеник и със същия куп басмени възглавници. Изобщо във всичките четири „официални“ стаи на тази къща навсякъде имаше легла. Грушенка се разположи до вратата. Митя й пренесе там креслото: точно така седя и „тогава“, в деня на техния пръв гуляй тук, и оттам гледаше хората и танците. Сега се бяха събрали същите моми; еврейчетата с цигулките и цитрите също дойдоха, а най-сетне пристигна и толкова очакваната каруца с вината и продуктите. Митя се щураше. В стаята влизаха да гледат и външни хора, селяни и женоря; те, заспали вече, бяха се събудили и бяха подушили небивалото угощение както преди месец. Митя се здрависваше и прегръщаше познатите, припомняше си лицата, отваряше бутилки и наливаше на когото падне. На шампанското налитаха само момичетата, а на селяците повече им харесваха ромът и конякът, и особено горещият пунш. Митя се разпореди да се направи горещ шоколад за всички момичета и цяла нощ да врат трите самовара за чай и пунш за всеки новопристигнал: който иска, да се черпи. С една дума, започна нещо объркано и нелепо, но Митя се чувствуваше някак като риба във вода и колкото по-нелепо ставаше всичко, толкова повече се оживяваше духом. Ако някой селяк беше поискал в тези мигове пари от него, веднага щеше да извади цялата пачка банкноти и да раздава безразборно наляво-надясно. Ето защо, вероятно за да предпазва Митя, почти неотлъчно сновеше край него ханджията Трифон Борисич, който май съвсем се беше отказал да ляга тази нощ, но пиеше малко (изпи само една чашка пунш) и зорко бдеше посвоему за интересите на Митя. В нужния момент ласкаво и раболепно го възпираше и го придумваше, не го остави да дарява както „тогава“ селяците с „цигари и рейнско вино“, пази Боже пък с пари, и много негодуваше, че момичетата пият ликьор и ядат бонбони: „Въшли и нищо повече, Митрий Фьодорович — казваше той, — всичките ще ги наритам, та и ще им заповядам да го смятат за чест — е такива са!“ Митя пак си спомни за Андрей и заповяда да му изпратят пунш. „Одеве го обидих“ — повтаряше той с размекнат и умилен глас. Калганов не искаше уж да пие и хорът на момичетата първо не му хареса много, но като изпи още две чаши шампанско, страшно се развесели, почна да обикаля стаите, смееше се и хвалеше всичко и всички, и песните, и музиката. Максимов, блажен и пияничък, му ходеше по петите. Грушенка, която също почна да се напива, сочеше Калганов на Митя: „Колко е сладък, какво чудесно момче!“ И Митя с възторг тичаше да се целува с Калганов и Максимов. О, той предусещаше много нещо; нищо още не му беше казала и дори явно нарочно се бавеше да му каже, само от време на време го поглеждаше с гален, но горещ поглед. Най-накрая изведнъж го хвана здраво за ръката и силно го притегли към себе си. Тя самата седеше тогава на креслото до вратата.
— Ама как влезе одеве, а? Как влезе!… Така се уплаших. Значи, искаше да ме отстъпиш на него, а? Наистина ли искаше?
— Не исках да погубвам щастието ти! — шепнеше Митя блажен. Но тя нямаше и нужда от неговия отговор.
— Хайде, върви… весели се — отпращаше го пак — и не плачи, пак ще те повикам.
И той изчезваше, а тя пак започваше да слуша песните и да гледа танците, като го следеше с поглед, където и да отидеше, но след четвърт час пак го повикваше и той пак дотичваше.
— Хайде, сядай сега до мене, разказвай как си разбрал вчера, че съм тук; от кого най-първо научи?
И Митя започваше да разказва всичко, несвързано, безредно, разпалено, ала разказваше странно, често внезапно свиваше вежди и спираше насред дума.
— Какво се мръщиш? — питаше тя.
— Нищо… един болен оставих там. Да може да оздравее, да знам, че ще оздравее, десет години давам сега от живота си!
— Е, Бог да му е на помощ, като е болен. Значи, искаше утре да се застреляш, глупчо такъв, но защо? Аз пък тъкмо такива като тебе безумци ги обичам — шепнеше му тя с малко натежал език. — Значи, за мене си готов на всичко? А? Наистина ли, глупчо, си искал да се застреляш утре? Не, почакай малко, утре може да ти кажа една думичка… днес няма да ти я кажа, утре. А ти искаш днес? Не, аз не искам днес… Хайде, върви, върви сега да се веселиш.
Веднъж обаче, като го повика, беше някак в недоумение и загрижена.
— Защо ти е тъжно на тебе? Виждам аз, тъжно ти е… Не, виждам, виждам — прибави тя, като се вглеждаше внимателно в очите му. — Макар че се целуваш там със селяните и крещиш, но виждам нещо. Не, весели се; аз съм весела — и ти се весели… Аз обичам тук един, познай кой?… Ах, погледни: моето момченце заспало, напило се, милото.
Тя говореше за Калганов: той наистина се беше напил и беше задрямал за миг на канапето. И не само от напиването заспа, изведнъж му стана нещо криво или, както той казваше, „скучно“. Много му развалиха настроението накрая и песните на момичетата, които започнаха да минават постепенно от пиенето в нещо вече прекалено неприлично и разюздано. Пък и танците им също: две момичета се бяха преоблекли като мечки, а Степанида, буйна мома с тояга в ръката, играеше мечкаря и взе да ги „показва“. „Повесело, Маря — викаше тя, — де бой, де!“ Мечките най-накрая се търколиха на земята някак вече съвсем неприлично, сред шумния смях на събралата се смесена публика от жени и мъже. „Нека де, нека се
