Братя Карамазови

— За Русия, ура! — провъзгласи той отново. Всички освен пановете пиха, а Грушенка изпи на един дъх цялата си чаша. Но пановете не се и докоснаха до своите чаши.

— Че как може, панове? — извика Митя. — Значи, така, а?

Пан Врублевски си взе чашата, вдигна я и със звънлив глас изрече:

— За Русия в границите до седемстотин седемдесет и втора година!221

— Ото бардзо пенкне! (Това е много хубаво!) — извика другият пан и двамата на един дъх пресушиха чашите си.

— Глупци сте вие, панове! — неочаквано тръсна Митя.

— Па-не! — извикаха двамата панове заплашително и настръхнаха срещу Митя като петли. Особено кипна пан Врублевски.

— Але не можно не мец слабоци до своего краю? — заяви той. (Нима е възможно да не обичаш страната си?)

— Млъкнете! Не се карайте! Да няма свади! — извика повелително Грушенка и тропна с краче по пода. Лицето и пламна, очите й светнаха. Току-що изпитата чаша се проявяваше. Митя страшно се уплаши.

— Панове, простете! Аз съм виновен, няма вече. Врублевски, пан Врублевски, няма вече!…

— Ти поне си мълчи, седни си там, ама глупак! — със злобна досада му подвикна Грушенка.

Всички седнаха, всички млъкнаха, всички се споглеждаха.

— Господа, аз съм виновен за всичко! — започна пак Митя, който не беше разбрал нищо от възклицанието на Грушенка. — Но защо седим така? С какво да се занимаваме… за да е весело, пак да е весело?

— Ах, наистина, ужасно е скучно — лениво измърмори Калганов.

— Да хвърлим едни карти, както одеве… — изхили се изведнъж Максимов.

— Карти ли? Чудесно! — подзе Митя. — Стига само пановете…

— Пузно, пане! — някак без охота се обади панът на канапето…

— То правда222 — потвърди пан Врублевски.

— Пузно? Какво е това пузно? — попита Грушенка.

— То значи късно, пани, късно е — обясни панът от канапето.

— Все им е късно, все не могат — почти изкрещя от яд Грушенка. — Като им е скучно, та и другите да скучаят. Преди да дойдеш, Митя, ей така само мълчаха и ми се надуваха…

— Богиньо моя! — извика панът от канапето. — Цо мувиш, то сен стане.223 Видзен неласке и естем смутни. (Виждам недружелюбност и затова съм печален.) Естем готув (аз съм готов), пане — довърши той, като се обърна към Митя.

— Започвай, пане! — предложи Митя, като измъкна от джоба си банкнотите и сложи две сторублеви на масата.

— Искам, пане, много пари да загубя от тебе. Раздавай, ти си банката!

— Карти да вземем от ханджията, пане — настойчиво и сериозно произнесе малкият пан.

— То налейпши спосуб (така е най-добре) — подкрепи го пан Врублевски.

— От ханджията? Добре, разбирам, нека са от ханджията, добре го измислихте панове! Карти! — изкомандува Митя на ханджията.

Ханджията донесе едно неразпечатано тесте и съобщи на Митя, че момичетата вече се събират, евреите с цимбалите сигурно също скоро ще дойдат, а тройката с лакомствата още не е пристигнала. Митя скочи от масата и се втурна в съседната стая да се разпореди веднага. Но бяха дошли само три момичета, пък и Маря още я нямаше. А и самият той не знаеше как да се разпореди и защо се беше втурнал: поръча само да извадят от сандъка сладките неща, фурето и дъвчащите и да раздадат на момичетата. „И на Андрей водка, водка на Андрей! — заръча набързо. — Обидих го Андрей!“ И неочаквано усети на рамото си ръката на Максимов, който беше дотичал подире му.

— Дайте ми пет рубли — вошепна той на Митя, — да си опитам и аз късмета, хи-хи!

— Прекрасно, великолепно! Вземете десет, на! — Той извади пак всичките банкноти от джоба си и изрови десет рубли. — Ако ги загубиш, пак ела, пак ела…

— Добре — радостно прошепна Максимов и се върна в салона. Веднага се върна и Митя и се извини, че ги е накарал да го чакат. Пановете вече бяха се настанили и бяха разпечатали тестето. Сега изглеждаха много по-приветливи, почти любезни. Панът на канапето запуши нова лула и се приготви да раздава картите; на лицето му се четеше дори известна тържественост.

— На мейсца, панове!224 — нареди пан Врублевски.

— Не, аз няма да играя повече — обади се Калганов. — Одеве загубих вече петдесет рубли.

— Пан бил нешченшлив, пан може да бъде сега шченшлив — обърна се към него панът от канапето.

— До колко държи банката? До колко? — горещеше се Митя.

— Слухам, пане, сто, може двешче, колкото туриш.

— Милион! — разсмя се Митя.

— Пан капитан може слухал за пана Подвисоцкего?

— Какъв е тоя Подвисоцки?

— Във Варшава банката е винаги насреща, колкото заложат. Идва Подвисоцки, вижда тишонц225 злоти, казва: вабанк. Банкер муви: „Пане Подвисоцки, в брой или на хонор226?“ — „На хонор, пане“ — казва Подвисоцки. — „По- добре, пане.“ Банкер хвърля картите, Подвисоцки печели тншонц злоти. „Почекай, пане — музи банкерът, отваря чекмеджето и дава един милион, — вземи, пане, ото ест твой рахунек“ (ето твоята сметка). Банката била един милион. „Аз не знаех“ — казва Подвисоцки. „Пане Подвисоцки — казва банкерът, — ти игра на хонор, и ние на хонор.“ Подвисоцки взел милиона.

— Това не е вярно — каза Калганов.

— Пане Калганов, в шляхетна компания так мувиц не пржистои (в порядъчно общество така не се говори).

— Как ли няма да ти даде полякът цял милион! — извика Митя, но тутакси се сепна. — Прощавай, пане, сбърках, пак сбърках, ще даде, ще даде милиона, за хонора, за полската чест! Виждаш ли, и аз говоря полски, ха-ха! Ето слагам десет рубли, хайде — вале.

— А пък аз една рубличка на дамичката, на карото, на хубавичката паненка, хи-хи! — изхили се пак Максимов, бутна напред своята дама и за да не го види никой, премести се съвсем близо до масата и набързо се прекръсти под нея. Митя спечели. Спечели и рубличката.

— Двайсет и пет! — извика Митя.

— А аз пак една рубличка, семпличка, мъничка семпличка — блажено мърмореше Максимов, страшно зарадван, че е спечелил една рубличка.

— Бита! — извика Митя. — Седморка на пе227!

Биха я на пе.

— Спрете — каза изведнъж Калганов.

— На пе, на пе! — удвояваше Митя и каквото поставяше двойно — всичко биваше бито. А рубличките печелеха.

— На пе! — изрева с ярост Митя.

— Двешче загуби, пане. Туряш още двешче? — попита панът от канапето.

— Как, двеста ли загубих? Тогава още двеста! Всичките на пе! — и като измъкна от джоба си парите, Митя хвърли двеста рубли на дамата, но изведнъж Калганов я закри с ръка.

— Стига толкова! — извика той със звънливия си глас.

— Какво ви става? — изгледа го Митя.

— Стига, не искам! Няма да играете повече.

— Защо?

— Ей за това. Плюйте и се махнете, ето защо. Не давам да играете повече!

Митя го гледаше изумен.

— Стига, Митя, може би е прав; и без това много загуби — обади се и Грушенка със странна нотка в