— На, пак… Хайде, развесели се, развесели се! — придумваше го Грушенка. — Много се радвам, че дойде, много се радвам, Митя, чуваш ли, много се радвам! Искам тон да остане тук, при нас — обърна се тя повелително сякаш към всички, макар че думите й явно се отнасяха до онзи, който седеше на канапето. — Искам, искам! А ако той си отиде, и аз ще си отида. Това е! — прибави тя и очите й изведнъж пламнаха.
— Което пожелае моята царица — то е закон! — произнесе панът и галантно целуна ръката на Грушенка. — Проше пана в нашата компания! — обърна се той любезно към Митя. Митя пак скочи от мястото си с явното намерение отново да започне някоя тирада, но излезе съвсем друго.
— Да пием, пане! — тръсна той изведнъж вместо реч. Всички се разсмяха.
— Господи! Аз пък мислех, че пак иска да говори — нервно възкликна Грушенка. — Чуваш ли, Митя — настойчиво прибави тя, — не скачай повече, а дето си докарал шампанско, това е чудесно. И аз ще пия, защото не мога да понасям тази водка. А най-хубавото е, че дойде, беше страхотна скука… Ама ти си дошъл пак да гуляеш, а? Хайде, прибери си парите в джоба! Откъде си намерил толкова пари?
Митя, все още със смачканите банкноти в ръка, забелязани твърде добре от всички и особено от пановете, бързо и сконфузено ги пъхна в джоба си. Той се изчерви. В същата минута ханджията донесе отворена бутилка шампанско на табла и чаши. Митя грабна бутилката, но така се обърка, че забрави какво да прави с нея. Тогава Калганов му я взе и напълни чашите вместо него.
— Още една бутилка, още! — извика Митя на ханджията, забрави да се чукне с пана, когото толкова тържествено беше приканил да пият за помирение, и изведнъж изпи цялата си чаша пръв, без да чака никого. Цялото му лице внезапно се промени. Вместо тържествения и трагичен израз, с който беше влязъл, на лицето му се появи сякаш нещо детско. Изведнъж сякаш цял се смири и принизи. Гледаше всички плахо и радостно, често и нервно се хилеше с благодарния вид на виновно кученце, пак погалено и прибрано. Сякаш беше забравил всичко и оглеждаше всички с възхищение, с детска усмивка. Гледаше Грушенка с непрекъснат смях и премести стола си съвсем до креслото й. Поразгледа малко по малко и двамата панове, макар че още не можеше да ги прецени. Панът, който беше на канапето, го поразяваше със своята осанка, с полския си акцент, а най-вече с лулата си. „Какво толкова, много хубаво, че пуши лула“ — съзерцаваше го Митя. Леко отпуснатото, четиридесетгодишно лице на пана с много малко носле, под което се виждаха две съвсем тънички остри мустачета, боядисани и нахални, също не събуди у Митя засега никакви въпроси. Дори отвратителната перука на пана, направена в Сибир, с много глупаво сресани напред сколуфи, не го изненада кой знае колко: „Значи, така трябва, щом е перука“ — продължи да съзерцава блажено. А другият пан, който седеше до стената, по-млад от пана на канапето, който гледаше цялата компания дръзко и предизвикателно и с мълчаливо презрение слушаше общия разговор, също го изненада само с много високия си ръст, ужасно несъответствуващ на ръста на седналия на канапето пан. „Ако стане прав, сигурно има два метра“ — мина му през ум. Мина му и мисълта, че този високият пан вероятно е приятел и помощник на пана на канапето, един вид „негов телохранител“, и че малкият пан с лулата сигурно командува високия пан. Но и всичкото това изглеждаше на Митя ужасно хубаво и безспорно. В малкото кученце беше замряло всякакво съперническо чувство. От Грушенка и от загадъчния тон на няколкото й фрази не беше разбрал още нищо, а разбираше само, разтърсен вдън душа, че тя е ласкава с него, че му е „простила“ и го е сложила да седне до нея. Не беше на себе си от възхищение, като я видя как отпи вино от чашата. Мълчанието на компанията обаче сякаш изведнъж го изненада и той почна да оглежда всички с очакващи нещо очи: „Но защо седим така, защо не почнете нещо, господа“ — сякаш говореше ухиленият му поглед.
— Ей този тука само ни лъжеше и ние се смеехме — започна изведнъж Калганов, сякаш отгатнал мисълта му, и посочи Максимов.
Митя бързо впери очи в Калганов, а след това веднага в Максимов.
— Лъже ли? — засмя се той с късия си дървен смях, веднага зарадван от нещо. — Ха-ха!
— Да! Представете си, той твърди, че уж цялата наша кавалерия през двадесетте години се изпоженила за полякини, но това е ужасна глупост, нали?
— За полякини ли? — подзе пак Митя и вече с абсолютно възхищение.
Калганов много добре разбираше отношенията на Митя към Грушенка, досещаше се и за пана, но всичко това не го занимаваше толкова, може би дори изобщо не го занимаваше, а най-много го занимаваше Максимов. Случайно беше попаднал тук с Максимов и пановете срещаше в този хан за пръв път в живота си. Грушенка обаче познаваше от по-рано и веднъж дори беше ходил при нея с някого; тогава тя не го хареса. Но тук го поглеждаше много нежно; преди да дойде Митя, дори го милваше, обаче той оставаше някак безчувствен. Калганов беше млад човек, на не повече от двадесет години, контешки облечен, с много мило бяло личице и прекрасна гъста руса коса. Но на това бяло личице светеха две прелестни светлосини очи с умен, а понякога и дълбок израз, дори много за възрастта му, въпреки че младият човек понякога говореше и гледаше съвсем като дете и никак не се стесняваше от това, дори когато го съзнаваше. Изобщо беше много своеобразен, дори капризен, макар и винаги любезен. Понякога в израза на лицето му се мярваше нещо неподвижно и неотстъпчиво: гледа ви, слуша ви, а същевременно сякаш упорито си мечтае за нещо свое. Ту ставаше отпуснат и ленив, ту изведнъж започваше да се вълнува, понякога като че ли по най- нищожен повод.
— Представете си, от четири дена вече го мъкна със себе си — продължи той, като разтягаше някак лениво думите си, но без никаква преструвка, съвсем естествено. — Помните ли, от оня ден, когато брат ви го блъсна от каляската и той полетя на земята. Тогава много ме заинтригува с това и го взех на село, но той сега все лъже и ме е срам е него. Връщам го вече.
— Пан польские пани не виджал и муви, же ние може бич210 — обърна се към Максимов панът с лулата.
Панът с лулата говореше руски прилично, поне много по-добре, отколкото се представяше. Руските думи, които употребяваше, ги изопачаваше като полски.211
— Та аз самият бях женен за полякиня — изкиска се Максимов.
— А, да не би да сте служили в кавалерията? Защото говорехте за кавалерията. Да не би да сте кавалерист? — намеси се тутакси Калганов.
— Да, разбира се, да не би да е кавалерист? Ха-ха! — извика Митя, който жадно слушаше и бързо местеше въпросителния си поглед върху всеки, който заговореше, сякаш Бог знае какво очакваше да чуе от всекиго.
— Не, вижте — обърна се към него Максимов, — исках да кажа, че тия паненки… хубавичките… като изтанцуват с някой наш улан една мазурка… като изтанцува с него една мазурка, веднага му скача на скута като котенце… бяло котенце…, а пан ойчец и пани матка виждат и позволяват… и позволяват… а уланът на другия ден отива и си предлага ръката… да… и си предлага ръката, хи-хи! — изкиска се Максимов накрая.
— Пан е лайдак212! — изръмжа внезапно високият пан на стола, размърда се и отново метна крак връз крак. Но Митя забеляза само грамадния му гладък ботуш с дебела и кална подметка. Изобщо двамата панове бяха облечени доста мръсно.
— Хайде сега, лайдак! Какви са тези грубости? — изведнъж се ядоса Грушенка.
— Пани Агрипина, пан виджял в польским краю хлопки, а не шляхетни пани213 — обърна се панът с лулата към Грушенка.
— Можеш на то раховац214! — презрително отсече високият пан на стола.
— Хайде де! Оставете го да говори! Хората си говорят, защо им пречите? С тях е весело — озъби се Грушенка.
— Не им преча, пани — тържествено отбеляза панът с перуката, като изгледа продължително Грушенка, а след това млъкна важно и пак почна да смуче лулата си.
— Но не, не, сега панът каза право — пак се разпали Калганов, сякаш ставаше дума бог знае за какво. — Та той не е ходил в Полша, как може да говори за Полша? Не сте се женили в Полша, нали не?
— Не, в Смоленска губерния. Само че един улан я беше домъкнал още преди това, моята съпруга, бъдещата, заедно с нейната пани матка и с една танта215, и с още една сродница е голям син, вече направо от Полша, направо… и ми я отстъпи. Той беше един наш поручик,
