— Хубаво — нека има дъвчащи. Но четири дузини за какво ти са? Една ти стига — почти се ядоса вече Пьотър Илич. Той взе да се пазари, поиска сметката, не можеше да се примири. Обаче спаси само сто рубли. Разбраха се всички покупки да бъдат за не повече от триста рубли.
— А, дявол да ви вземе! — викна Пьотър Илич, като да се опомни изведнъж, — какво ми влиза в работата! Пилей си парите, щом си ги спечелил лесно!
— Ела тук, икономе, ела тук, не се сърди — задърпа го Митя към задната стая на дюкяна. — Ей тук ще ни донесат сега една бутилка, да му пийнем. Ех, Пьотър Илич, хайде с мен, че си мил човек, такива хора обичам.
Митя седна на плетеното столче пред една малка масичка, покрита със страшно мръсна покривка. Пьотър Илич се намести срещу него и веднага дойде шампанското. Предложиха им, ако желаят господата, „стриди, първо качество стриди, току-що получени“.
— По дяволите стридите, аз не ги ям, и нищо не трябва — почти злобно изръмжа Пьотър Илич.
— Няма време за стриди — обади се Митя, — пък и апетит нямам. Знаеш ли, приятелю — рече той изведнъж с чувство, — никога не съм обичал цялата тази лудница.
— Та кой я обича! Три дузини вино на селяците, моля ти се, това всекиго ще вбеси.
— Не говоря за това. Говоря за висшия ред. Ред няма у мене, висш ред… но… всичкото това е свършено, страданията са излишни. Късно е и по дяволите! Целият ми живот е бил безредица и трябва да се тури в ред. Каламбури, а?
— Безсмислици, а не каламбури.
Това стихче някога се изтръгна от душата ми, не стих, а сълза… сам го съчиних… но не тогава, когато дърпах щабскапитана за брадичката…
— Как ти дойде наум за него?
— Как ми дойде наум за него ли? Глупости! Всичко свършва, всичко се изглажда, теглим чертата — и сметката.
— Истина ти казвам, все са ми пред очите твоите пистолети.
— И пистолетите са празна работа! Пий и не фантазирай! Обичам живота аз, прекалено много обикнах живота, толкова много, че чак е долно. Стига толкова! За живота, гълъбче, за живота да пием, за живота предлагам тост! Защо съм доволен от себе си? Аз съм подъл, но съм доволен от себе си. Обаче се измъчвам от това, че съм подъл, но доволен от себе си. Благославям творението, ей сега съм готов да благословя Бога и неговото творение, но… трябва да се изтреби едно смрадно насекомо, да не пълзи, да не разваля живота на другите… Да пием за живота, мили братко! Има ли нещо по-скъпо от живота! Нищо, нищо! За живота и за една царица на цариците!
— Да пием за живота, пък ако щеш, и за твоята царица!
Пиха по чаша. Митя, макар че беше и възторжен, и разсеян, изглеждаше някак тъжен. Сякаш някаква непреодолима и тежка грижа го гнетеше.
— Миша… твоят Миша ли влезе? Миша, гълъбче, Миша, ела тук, изпий тази чаша, за Феб златокъдрия, утрешния…
— Защо му даваш! — извика Пьотър Илич сърдито.
— Е, моля ти се, нека, искам.
— Е-ех!
Миша изпи една чаша, поклони се и избяга.
— Ще ме помни по-дълго — отбеляза Митя. — Жена обичам аз, жена! Какво е жената? Царица на земята! Тъжно ми е, тъжно, Пьотър Илич. Помниш ли Хамлет: „Така ми е тъжно, така ми е тъжно, Хорацио… Ах, клетият Йорик!“ Аз може би съм именно Йорик. Именно сега съм Йорик, а череп ще бъда после.
Пьотър Илич слушаше и мълчеше, помълча и Митя.
— Какво е това кученце тук? — попита той изведнъж разсеяно продавача, като забеляза в ъгъла едно хубаво мъниче е черни очички.
— То е на Варвара Алексеевна, нашата хазайка — отговори продавачът, — донесе го одеве, пък го забрави тук. Ще трябва да й го занесем.
— Виждал съм същото такова кученце… в полка… — изрече Митя замислен, — само че на онова задното му краче беше счупено… Пьотър Илич, между другото исках да те питам: крал ли си някога нещо през живота си, или не?
— Какъв е тоя въпрос?
— Не, само така. Нали разбираш, на някой нещо от джоба, чуждо нещо? Не говоря за хазната, от хазната всички скубят, и ти, разбира се…
— Махай се по дяволите.
— Говоря за чуждо нещо: направо от джоба, от кесията, а?
— Откраднах веднъж от майка си двайсет копейки, бях на девет години, от масата. Взех ги скришом и ги стиснах в шепата.
— Е, и после?
— Нищо. Крих ги три дни, досрамя ме, признах си и ги върнах.
— Е, и какво?
— Какво, набиха ме. Защо питаш, да не си откраднал?
— Откраднах — хитро смигна Митя.
— Какво си откраднал? — заинтересува се Пьотър Илич.
— От майка си двайсет копейки, бях на девет години, подир три дни ги върнах. — Като каза това, Митя изведнъж стана от мястото си.
— Дмитрий Фьодорович, не е ли време да побързаме? — викна внезапно от вратата Андрей.
— Готово ли е? Тръгваме! — стресна се Митя. — Едно сказание последно и…207 на Андрей чаша водка сега, за път! Дайте му и чаша коняк освен водката. Това сандъче (е пистолетите) под моята седалка. Сбогом, Пьотър Илич, прощавай ако има нещо.
— Но утре ще се върнеш, нали?
— Непременно.
— Ами сметчицата, ако благоволите, сега ли да я направим? — подскочи продавачът.
— А, да, сметката! Непременно!
Той пак извади от джоба си пачката банкноти, взе три по сто рубли, хвърли ги на тезгяха и бързо излезе от дюкяна. Всички го последваха и с поклони го изпратиха с поздрави и благопожелания. Андрей изръмжа от току-що изпития коняк и скочи на капрата. Но тъкмо Митя понечи да се качи, внезапно пред него съвсем неочаквано изникна Феня. Тя дотича цялата запъхтяна, с вик молитвено долепи ръце пред него и се тръшна в нозете му.
— Миличък Дмитрий Фьодорович, гълъбче, недейте погубва господарката! Че аз всичко ви разправих!… И него не погубвайте, той й е предишният! Сега ще се ожени за Аграфена Александровна, затова е дошъл от Сибир… Дмитрий Фьодорович, миличък, не погубвайте чуждия живот.
— Тъй, тъй, тъй, ето каква била работата! Ехе, ще ги объркаш там едни! — измърмори под нос Пьотър Илич. — Сега разбрах всичко, всичко вече е ясно. Дмитрий Фьодорович, дай ми сега пистолетите, ако искаш да си човек — извика той високо на Митя, — чуваш ли, Дмитрий?
— Пистолетите ли? Чакай, гълъбче, по пътя ще ги хвърля в някоя локва — отговори Митя. — Феня, стани, недей лежа пред мене. Няма да погуби Митя никого, никого вече няма да погуби този глупав човек. Но виж какво, Феня — викна й той, като се качи, — одеве те обидих, затова прости и помилуй, прости на подлеца… А и да не простиш, все едно! Защото сега вече е все едно! Хайде, Андрей, литвай бързо!
Андрей потегли; камбанката звънна.
— Сбогом, Пьотър Илич! За тебе сетната сълза!
„Не е пиян уж, а какви глупости дрънка!“ — помисли си Пьотър Илич. Той беше решил да остане, за да
