натъпка заряда. Сетне взе куршум и преди да го тури в цевта, вдигна го с два пръста пред себе си към свещта.
— Какво разглеждате куршума? — следеше го Пьотър Илич с неспокойно любопитство.
— Така. Въображение. Ако ти например решиш да запратиш в мозъка си този куршум, преди да напълниш пистолета, ще го разглеждаш ли, или не?
— Защо да го разглеждам?
— В мозъка ми ще влезе, така че интересно е да се погледне какъв е… Но впрочем глупост е всичко това, минутна глупост. Ето, край — прибави той, мушна куршума в цевта и го затъкна с кълчища. — Пьотър Илич, мили мой, глупост е това, всичкото е глупост, и то да знаеш до каква степен! Дай ми сега малко хартия.
— Ето хартия.
— Не, гладка, чиста, за писане. А така. — И Митя грабна от масата писалката, бързо написа на листа два реда, сгъна го на четири и го пъхна в джоба на жилетката си. Пистолетите прибра в сандъчето, заключи го и го взе в ръце. Сетне погледна Пьотър Илич и се усмихна замислено и продължително.
— Сега да вървим — каза той.
— Къде да вървим? Не, почакайте… Вие май искате да го вкарате в мозъка си, куршума де… — рече с безпокойство Пьотър Илич.
— Куршум, глупости! Аз искам да живея, аз обичам живота! Тъй да знаеш. Аз златокъдрия Феб и светлината му жарка обичам… Мили Пьотър Илич, умееш ли да се отстраняваш?
— Как да се отстранявам?
— Да сториш път на други. На милото същество и на омразното — да сториш път. Но така, че и омразното да ти стане мило — ето така да им сториш път! И да им кажеш: Господ да ви помага, хайде, вървете, а аз…
— А вие?
— Стига, да вървим!
— Бога ми, ще кажа на някого — гледаше го Пьотър Илич, — да не ви пуснат там. Какво ще правите сега в Мокрое?
— Една жена има там, една жена, и стига ти толкова, Пьотър Илич, край!
— Слушайте, вие, макар че сте див, но винаги някак сте ми харесвали… затова се безпокоя сега.
— Благодаря ти, братко. Аз съм див, казваш. Диваци, диваци! Само едно повтарям: диваци! А, ето го Миша, бях го забравил.
Влезе тичешком Миша с пачка дребни пари и доложи, че у Плотникови „всички се разтичаха“ и мъкнели бутилки, риба, чай — ей сегичка всичко щяло да бъде готово. Митя взе една банкнота от десет рубли и я подаде на Пьотър Илич, а друга от десет рубли хвърли на Миша.
— Да не сте посмели! — извика Пьотър Илич. — В собствения ми дом забранявам, и вредно разпускане е това. Приберете си парите, ей тука ги сложете, защо ги пилеете? Утре ще ви потрябват и пак ще дойдете да ме молите за десет рубли. Какво току ги пъхате все в този страничен джоб. Ей, ще ги изгубите!
— Слушай, мили човече, хайде да отидем заедно в Мокрое!
— Аз пък каква работа имам там?
— Слушай, ако искаш, ей сега ще отворя една бутилка да пием за живота! Пие ми се, и то с тебе. Никога не съм пил с теб, нали?
— Ако искаш в кръчмата, може, да отидем, и без това там отивам.
— Няма време за кръчма, ами при Плотникови в дюкяна, в задната стаичка. Искаш ли да ти кажа сега една гатанка?
— Казвай.
Митя извади от жилетката листчето, разгъна го и го показа. С четлив и едър почерк на него беше написано:
„Наказвам се със смърт за целия си живот, целия си живот наказвам!“
— Наистина ще кажа на някого, веднага ще ида да кажа — изрече Пьотър Илич, след като прочете листчето.
— Няма да успееш, гълъбче, да вървим да пием, марш! Дюкянът на Плотникови се падаше почти през една къща от Пьотър Илич, на ъгъла на улицата. Това беше най-големият бакалски магазин в нашия град, на богати търговци, и сам по себе си доста хубав. Имаше всичко, каквото има във всеки столичен магазин, всякакви бакалски стоки: вино „от избата на братя Елисееви“, плодове, цигари, чай, захар, кафе и пр. Винаги имаше на разположение трима продавачи и две момчета за поръчки сновяха насам-натам. Макар че нашият край обедня, помешчиците се разпръснаха и търговията замря, но бакалията цъфтеше, както и преди, и дори всяка година все повече и повече: купувачи за тези неща винаги имаше. В дюкяна очакваха Митя с нетърпение. Там много добре помнеха как преди три-четири седмици той взе пак така наедро стока и пиене за няколкостотин рубли в брой (на кредит не биха му дали нищо, разбира се), помнеха, че също както сега в ръцете му и тогава се мъдреше цяла пачка пъстри банкноти и той ги пилееше залудо, без да се пазари, без да мисли и без да желае да мисли за какво му е толкова стока, вино и пр. И в целия град разправяха после, че тогава като заминал с Грушенка за Мокрое, там „пропилял за една нощ и на другия ден цели три хиляди рубли и се върнал от гуляя без грош, по бели гащи“. Беше вдигнал тогава целия табор цигани (те бяха на катун по това време у нас), които за два дни му измъкнали на пияна глава сума пари и изпили сума скъпо вино. Разправяха е присмех по негов адрес, че в Мокрое тогава поил е шампанско простите селяци, а селските моми и жени тъпчел със сладкиши и страсбургски пирожки. Смееха му се също, особено в кръчмата, за собственото му откровено и публично тогавашно признание (но не му се смееха в очите, разбира се; да му се смеят в очите беше малко опасно), че от Грушенка за цялата тази „ескапада“ получил само това, че му „позволила да й целуне крачето, а друго нищо не му позволила“.
Когато Митя и Пьотър Илич стигнаха до дюкяна, пред вратата намериха готова вече тройка със звънчета, покрита с черга, и коларя й Андрей, който чакаше Митя. В дюкяна почти бяха успели да „стъкмят“ един сандък със стока и чакаха само да дойде Митя, за да го заковат и да качат на каруцата. Пьотър Илич се учуди.
— Че откъде свари да намериш и тройка? — попита той Митя.
— Като бързах за към тебе, срещнах Андрей и му казах да докара тройката право тук, пред дюкяна. Да не губим време! Миналия път ме кара Тимофей, ама сега преди мене офейкал с една вълшебница. Андрей, ще закъснеем ли много?
— Най-много един час преди нас да стигнат, пък надали и толкоз, най-много час да ни изпреварят — отговори Андрей бързо. — Нали аз му впрегнах на Тимофей, знам го как ще кара. Неговото каране не е нашто, Дмитрий Фьодорович, къде може да се мери с нас. Един час най-много да ни изпреварят! — прекъсна го с жар Андрей, още млад колар, рижав, мършав момък, облечен с поддьовка и с армяк през лявата ръка.
— Петдесет рубли ти давам бакшиш, ако имаме само един час разлика.
— За един час гарантирам, Дмитрий Фьодорович; ех, и половин час не могат ни изпревари, камо ли цял час!
Макар че се разбърза да се разпорежда, Митя говореше и даваше нарежданията си някак особено, разбъркано, без ред. Започнеше едно, после го забравяше. Пьотър Илич намери за необходимо да се намеси и да помогне.
— За четиристотин рубли, да не е за по-малко от четиристотин, точно като миналия път — командуваше Митя. — Четири дузини шампанско, нито бутилка по-малко.
— Защо ти са толкова, защо това! Стой! — извика Пьотър Илич. — Какъв е този сандък? С какво е? Че има ли тук неща за четиристотин рубли!
Суетящите се продавачи тутакси му обясниха със сладникави гласове, че в този, първия сандък има само половин дузина шампанско и „всякакви необходими на първо време предмети за ядене, сладкиши, дропс и пр. Но че главното «потребление» ще се нареди и ще се изпрати ей сега отделно, както и миналия път, е друга кола, пак с три коня, и ще стигне навреме, най-много един час подир Дмитрий Фьодорович ще пристигне на място“.
— Не повече от час, да не е повече от час и колкото може повече дропс и дъвчащи турете; момичетата там ги обичат — с жар настояваше Митя.
