— Но откъде сте забогатели толкова? — попита онзи. — Почакайте, ще изпратя момчето да изтича до Плотникови. Те затварят късно, може да му развалят. Ей, Миша! — извика към антрето.
— В дюкяна на Плотникови, това е великолепно! — извика и Митя, сякаш осенен от някаква мисъл. — Миша — обърна се той към влязлото момче, — виж какво, тичай до Плотникови и кажи, че Дмитрий Фьодорович праща много здраве и ей сега ще дойде… Но слушай, слушай: да приготвят, докато дойде, шампанско, около три дузинки, и да ги наредят като тогава, когато е ходил в Мокрое… Тогава бях взел от тях четири дузини — обърна се той изведнъж към Пьотър Илич, — те знаят, не се безпокой, Миша — обърна се пак към момчето. — И слушай още: кажи и сирене да приготвят, и страсбургски пирожки, пушена риба, жамбон, хайвер и от всичко, каквото имат, за около сто-сто и двайсет рубли, както онзи път… И слушай още: да не забравят и сладки неща, бонбони, круши, две, три или четири дини, но не, една диня стига, и шоколад, дропс, дъвчащи — изобщо всичко, което тогава ми бяха приготвили за Мокрое, с шампанското да стане за около триста рубли… Та и сега точно така да направят. Но запомни, Миша… нали Миша се казва? — пак се обърна той към Пьотър Илич.
— Но почакайте — прекъсна го Пьотър Илич, който го слушаше и разглеждаше с тревога, — най-добре е да отидете вие и да кажете всичко, защото той ще се обърка.
— Ще се обърка, виждам, че ще се обърка! Ех, Миша, а пък аз исках даже да те целуна за тази услуга… Ако не се объркаш, десет рубли за тебе, тичай по-скоро… Шампанско, главно шампанско да приготвят, също и конячец, и червено вино, и бяло, и всичко както тогава… Те знаят как беше тогава.
— Но послушайте! — прекъсна го вече с нетърпение Пьотър Илич. — Аз казвам: нека само да изтича да развали парите и да поръча да не затварят, а вие ще отидете после и сам ще кажете… Дайте вашата банкнота. Марш, Миша, докато се обърна, да си тук! — Пьотър Илич сякаш нарочно пропъди бързо Миша, защото онзи както беше застанал пред гостенина, опулил очи срещу окървавеното му лице и кървавите ръце с пачката пари в треперещите пръсти, така и остана зяпнал от учудване и страх, и сигурно почти нищо не разбра от всичко онова, което му поръчваше Митя.
— Хайде сега да отидем да се измиете! — каза сурово Пьотър Илич. — Оставете парите на масата или си ги пъхнете в джоба… А така, да вървим. Но съблечете сюртука.
И той почна да му помага да се съблече, но изведнъж пак извика:
— Гледайте, и сюртукът ви е в кръв!
— Това… това не е сюртукът. Само малко има, там на ръкава… А това е само тук, дето ми беше кърпата. През джоба е попила кръвта. Одеве у Феня съм седнал върху кърпата и кръвта е попила — тутакси обясни Митя с някаква учудваща доверчивост. Пьотър Илич го изслуша навъсен.
— Добре сте се наредили; сигурно сте се сбили с някого — измърмори той.
Започнаха миенето. Пьотър Илич държеше каната и му поливаше вода. Митя бързаше и не можа да си насапуниса ръцете добре. (Ръцете му трепереха, както Пьотър Илич си спомни после.) Пьотър Илич веднага го накара да се насапуниса повече и да търка по-хубаво. Той някак започваше да командува Митя в тази минута и то все повече и повече. Тук трябва да отбележим — младият човек беше със смел характер.
— Вижте, не сте измили под ноктите; хайде сега, търкайте си лицето ей тук, на слепоочията, до ухото… С тази ли риза ще тръгнете? Къде отивате? Гледайте, целият маншет на десния ви ръкав е в кръв.
— Да, в кръв — забеляза Митя, като разглеждаше маншета на ризата си.
— Тогава преоблечете се.
— Нямам време. Аз ето как, вижте… — продължи Митя със същата доверчивост, докато вече изтриваше с пешкира лицето и ръцете си и обличаше сюртука. — Ей тук ще подгъна края на ръкава и той няма да се вижда под сюртука… Вижте!
— Казвайте сега, къде ви сполетя тая беля? Сбихте ли се с някого, а? Да не е било пак в кръчмата, както тогава? Да не би пак с капитана, да не сте го били и влачили пак като тогава? — напомни му сякаш с укор Пьотър Илич. — Или друг някой сте пребили… или пък убили?
— Глупости! — каза Митя.
— Как глупости?
— Стига! — каза Митя и изведнъж се усмихна. — Смазах една старица на площада сега.
— Смазали сте? Старица?
— Един старец! — извика Митя, като гледаше Пьотър Илич право в лицето, смееше се и му крещеше високо като на глух.
— Ей, дявол да го вземе, ту старец, ту старица. Вие сте убил някого, така ли?
— Помирихме се. Счепкахме се — и се помирихме. Още на място. Разделихме се приятелски. Един глупак… той ми прости… сега вече сигурно ми е простил… Ако беше станал, нямаше да ми прости — изведнъж смигна Митя, — само че, знаете ли дяволите го взели него, чувате ли, Пьотър Илич, по дяволите, стига! В момента не искам! — решително отсече Митя.
— Аз само затова ви казвам, защото много обичате да се залавяте с разни… както тогава, за нищо и никакво с онзи щабскапитан… Сбиете се и бързате да гуляете — това ви е характерът. Три дузини шампанско — за къде толкова нещо?
— Браво! Дайте сега пистолетите. Бога ми, нямам време. Бих си поприказвал с тебе, гълъбче, но нямам време. Пък и няма нужда, късно е за приказки. А! Къде са парите, къде ги турих? — извика той и почна да бърка из джобовете си.
— На масата ги оставихте… лично… ето ги. Забравихте ли! Сякаш са някаква смет или вода за вас парите. Ето пистолетите. Чудно нещо, одеве, в шест часа, ги заложихте за десет рубли, а пък сега на, имате няколко хиляди. Две или три, май, а?
— Три май — засмя се Митя, като си пъхаше парите в джоба на панталона.
— Ще ги загубите така. Вие златни находища ли имате, или какво?
— Находища? Златни находища! — закрещя Митя с всичка сила и се запревива от смях. — Искате ли, Перхотин, да идете на находищата? Една дама тук ще ви брои веднага три хиляди, стига само да заминете. Мене ми брои вече, толкова много обича находищата. Познавате ли Хохлакова?
— Не се познаваме, но съм чувал за нея и съм я виждал. Нима тя ви е дала трите хиляди? Значи, просто ви ги брои, а? — недоверчиво гледаше Пьотър Илич.
— Идете утре, когато слънцето изплува, когато изплува вечно младият Феб, славейки и хвалейки Бога204, идете утре при Хохлакова и попитайте самата нея дали ми е броила три хиляди, или не. Осведомете се.
— Аз не зная вашите отношения… щом го казвате така категорично, значи, дала ви е… А пък вие сте пипнали паричките и вместо в Сибир ще вървите където очите ви видят… Но къде отивате сега наистина?
— В Мокрое.
— В Мокрое? Та вече е нощ!
— Бил Мастрюк с одежди пищни, а сега лежи без нищо205 — изрече Митя изведнъж.
— Как без нищо? С тези хиляди как без нищо?
— Не говоря за хилядите. По дяволите хилядите! Говоря за женския нрав:
Съгласен съм с Улис, това той го казва.
— Не ви разбирам!
— Да не съм пиян?
— Не пиян, а по-лошо.
— Аз съм духом пиян, Пьотър Илич, духом пиян, но стига, стига толкова…
— Какво правите, зареждате пистолета!
— Зареждам пистолета.
Митя наистина беше отворил сандъчето с пистолетите, отвори рога с барута и внимателно насипа и
