наглежда как ще приготвят колата (пак тройка) с другите припаси и вина, като предчувствуваше, че ще измамят Митя, но изведнъж се ядоса на себе си, плю и тръгна към кръчмата да играе билярд.
— Глупак, макар че е добър човек… — мърмореше си под нос пътем. — За този офицер, „предишния“ на Грушенка, съм чувал. Е, щом е дошъл, тогава… Ох, тези пистолети! Но, по дяволите, да не съм му настойник! Каквото щат да правят! А и нищо няма да стане. Плямпала и нищо повече. Ще се напият и ще се сбият, като се сбият, ще се помирят. Само дрънкат! Какви са тия „ще се отстраня“, „ще накажа себе си със смърт“ — нищо такова няма да стане! Хиляди пъти е крещял такива работи пиян в кръчмата. Сега барем не е пиян. „Пиян съм духом“ — обичат да се изразяват възвишено подлеците. Да не съм му настойник! Сигурно се е сбил с някого, цялата му мутра беше в кръв. С кого ли се е сбил? В кръчмата ще питам. И кърпата му беше в кръв… Тю, дявол да го вземе, тя пък остана в къщи на пода… Няма значение!
Той пристигна в кръчмата в ужасно настроение и веднага започна да играе. Играта го развесели. Игра втори път и изведнъж заразказва на един от партньорите, че Дмитрий Карамазов пак има пари, към три хиляди рубли, видял ги с очите си, и че пак заминал да гуляе в Мокрое с Грушенка. Слушателите приеха тази новина с почти неочаквано любопитство. И всички заприказваха, без да се смеят, някак странно сериозно. Дори прекъснаха играта.
— Три хиляди? Че откъде може да има три хиляди?
Взеха да разпитват по-подробно. Известието за Хохлакова се прие със съмнение.
— Дали не е ограбил стареца, а?
— Три хиляди! Съмнителна е тази работа!
— Все се хвалеше на всеослушание, че ще убие баща си. Тогава говореше именно за три хиляди…
Пьотър Илич слушаше и изведнъж започна да отговаря на запитванията сухо и сдържано. За кръвта по лицето и ръцете на Митя не каза нито дума, а когато идваше насам, мислеше да им разправи. Почнаха трета игра, малко по малко разговорът за Митя затихна; но като довърши третата игра, Пьотър Илич не пожела да играе повече, остави щеката и без да вечеря, каквото намерение имаше, излезе от кръчмата. Като излезе на площада, се спря в недоумение и дори почна да се чуди на себе си. Внезапно разбра, че му беше хрумнало да отиде у Фьодор Павлович, да види дали не се е случило нещо. „Заради някоя глупост, както ще излезе в края на краищата, ще ходя да будя хората в чуждата къща и да вдигам шум. Тю, по дяволите, да не съм им настойник!“
В ужасно настроение си тръгна право за в къщи и изведнъж си спомни за Феня: „Е, по дяволите — помисли си ядосан, — да бях я разпитал одеве, щях да знам сега всичко.“ И в него изведнъж пламна такова нетърпеливо и упорито желание да поговори с нея и да научи всичко, че насред път внезапно свърна към къщата на Морозова, където беше на квартира Грушенка. Като стигна до вратата, почука и това почукване, както отекна в тишината на нощта, сякаш отведнъж пак го отрезви и ядоса. При това никой не му се обади, всички в къщата спяха. „И тук само ще вдигна шум!“ — помисли той вече с някакво душевно страдание, но вместо да си отиде, пак започна да тропа с всички сили. Вдигна се шум до Бога. „Ама не, ще чукам, докато ми отворят!“ — мърмореше си той и при всяко почукване все повече се гневеше на себе си, но едновременно с това засилваше ударите по вратата.
VI. И аз идвам
А Дмитрий Фьодорович летеше по пътя. До Мокрое бяха двадесет и няколко версти, но Андреевата тройка така препускаше, че можеше да ги вземе за час и четвърт. Бързото каране някак изведнъж освежи Митя. Въздухът беше свеж и хладен, на чистото небе сияеха едри звезди. Това беше същата нощ, а може би и същият час, когато Альоша, припаднал ничком към земята, „в изстъпление се кълнеше да я обича вовеки веков“. Но смутно, много смутно беше в душата на Митя и макар че много неща я разкъсваха сега, в този момент цялото му същество непреодолимо се беше устремило само към нея, неговата царица, при която летеше той, за да я види за последен път. Ще кажа само едно: сърцето му не се противи нито за минута. Няма да ми повярват може би, ако кажа, че този ревнивец не чувствуваше към този нов човек, новия съперник, който беше изскочил изпод земята, към този „офицер“ ни най-малката ревност. Към всеки друг, да беше се явил, веднага щеше да изпита ревност и може би пак щеше да изцапа страшните си ръце с кръв, а към този, към този „нейния пръв“, не изпитваше сега, докато хвърчеше с тройката си, не само ревнива омраза, но дори и враждебно чувство — наистина още не беше го и виждал. „Тук вече е безспорно, тук е нейно и негово право, това е първата й любов, която пет години не е забравила: значи, само него е обичала през тези пет години, а аз, аз защо се наврях тук! Какво търся тук и от къде на къде? Отстрани се, Митя, и дай път! Пък и какво съм аз сега? Сега вече и без офицера всичко е свършено, дори изобщо да не беше се появил, пак всичко щеше да бъде свършено…“
Ето с какви думи приблизително би могъл да изложи своите чувства, стига само да можеше да разсъждава. Но той не можеше вече да разсъждава. Цялата му сегашна решителност се беше родила без разсъждения, в един миг, изведнъж я беше почувствувал и я беше приел изцяло с всичките й последствия още одеве, у Феня, още от първите й думи. И все пак въпреки взетото решение в душата му беше смутно, смутно до страдание: и решението не му донесе спокойствие. Твърде много неща стояха зад него и го измъчваха. И на моменти му се виждаше странно: та той сам беше вече написал присъдата си черно на бяло: „наказвам се със смърт; живота си наказвам“; и този лист беше тук в джоба му, приготвен; та пистолетът му е вече зареден, та той беше решил вече как ще посрещне първия топъл лъч на „златокъдрия Феб“, а същевременно е предишното, с всичко онова, което стоеше зад него и го измъчваше, все пак не можеше да си разчисти сметките, чувствуваше това мъчително силно и тази мисъл се впиваше в душата му отчаяно. Имаше един миг по пътя, когато изведнъж поиска да спре Андрей, да скочи от каруцата, да извади пълния пистолет и да свърши всичко, без да чака да съмне. Но този миг отлетя като искрица. Пък и тройката хвърчеше, „гълташе пространството“, и колкото повече се приближаваше до целта, пак мисълта за нея, единствено за нея, все по-силно и по-силно сграбчваше душата му и отпъждаше всички други страшни призраци от сърцето му. О, толкова искаше да я види, макар само за миг, макар отдалеч! „Тя е сега с него и аз само искам да я видя как е сега с него, с предишния си любим, и само толкова ми стига.“ И никога досега в гърдите му не беше бликала толкова много любов към тази фатална в съдбата му жена, толкова ново, никога досега неизпитвано чувство, чувство неочаквано дори за самия него, чувство нежно до молитва, до стапяне пред нея. „И ще се стопя!“ — изрече той внезапно, в прилив на някакъв истеричен възторг.
Препускаха вече почти цял час. Митя мълчеше, а Андрей, макар че беше приказлив селянин, също още не беше продумал нито дума, сякаш не смееше да подхване приказка, подканяше живо своите „кранти“, своите дорести, сухи, но пъргави кончета. Когато изведнъж Митя възкликна със страшна тревога:
— Андрей! Ами ако спят?
Това внезапно му дойде наум; досега не беше го помислил.
— Сигурно ще са си легнали вече, Дмитрий Фьодорович.
Митя болезнено се свъси: ами ако наистина стане така… той ще долети там… с такива чувства… а те спят… спи и тя може би там… Злобно чувство кипна в сърцето му.
— Препускай, Андрей, карай, Андрей, бързо! — почна да вика той в изстъпление.
— А може и да не са си легнали още — обади се Андрей, след като помълча малко. — Нали Тимофей разправяше одеве, че много хора се били събрали там…
— На станцията ли?
— Не на станцията, а у Пластунови, в хана, на свободната станция, значи.
— Знам; и защо казваш, че били много? Защо да са много? Кои са? — подскочи Митя, страшно разтревожен от това неочаквано известие.
— Ами Тимофей разправяше, че били все господа: от града двама, кои са — не знам, но Тимофей разправяше двама от тукашните господа и други двама май гости от другаде, а може и още да има, не го разпитах както трябва. Седнали, вика, да играят карти.
— Карти ли?
— Та, значи, може и да не са си легнали, щом са седнали да играят. Сега часът трябва да е към единадесет, не повече.
— Карай по-бързо, Андрей, карай! — нервно извика пак Митя.
— Едно нещо искам да ви питам, господарю — започна пак Андрей, след като помълча малко, — само ме е страх да ви не ядосам, господине.
