— Калганов?

— Да, Калганов.

— Добре, аз сам ще реша. Карти ли играят?

— Играха, но престанаха, пиха и чай, чиновникът поиска водка.

— Стой, Трифон Борисич, стой, душо, аз сам ще реша. Сега отговаряй най-важното: няма ли цигани?

— Цигани хич не се чуват вече, Дмитрий Фьодорович, началството ги изпъди, ама имаме евреи, свирят на цимбали и на цигулки, в Рождественска са, така че може, ако искате, веднага да изпратим за тях. Ще дойдат.

— Изпрати, веднага изпрати! — викна Митя. — И от момичетата да вдигнем, както тогава — Маря особено, Степанида също, Арина. Двеста рубли за хора!

— Та за толкова пари цялото село ще ти вдигна, макар и всички да са легнали да спят. Пък и заслужават ли, уважаеми Дмитрий Фьодорович, тукашните селяци такива обноски или пък момичетата? На тези долни и недодялани толкова пари да се плащат! На нашия селяк кусурът му само купешки цигари да пуши, а ти им даваш. Че той смърди на пръч, разбойникът. А момичетата всички тука, до една са въшливи. Та аз моите дъщери ще ти ги вдигна, камо ли за такава сума, сега си легнаха, ама като ги наритам отзад, ще ги накарам да ти пеят. Миналия път селяците с шампанско ще поите, е-ех!

Трифон Борисич напусто съжаляваше Митя: той самият му прибра тогава от шампанското половин дузина бутилки, а под масата намери една изтървана банкнота от сто рубли, взе я и я стисна в шепа. Така си остана в шепата му.

— Трифон Борисич, няколко хилядарки пръснах тогава тук. Помниш ли?

— Пръснахте, гълъбче, как да не помня; май три хиляди оставихте тук.

— Е, сега съм дошъл за същото, виж.

И той извади и пъхна под носа на ханджията пачката си банкноти.

— Сега слушай и си прави сметка: подир час ще пристигне вино, мезета, сладкиши и бонбони — всичко ще качиш веднага там, горе. Този сандък, дето е у Андрей, също го качи сега, там ще го отвориш и веднага ще поднесеш шампанското… Но най-важното — момичетата, момичетата, и Маря непременно…

Той се обърна към колата и извади изпод седалката сандъчето си с пистолетите.

— Андрей, ето сметката! На ти петнадесет рубли за тройката, а ето петдесет да се почерпиш… за твоята готовност, за обичта ти… Да помниш господаря Карамазов!

— Страх ме е, господарю… — поколеба се Андрей. — Дайте ми само пет рубли за почерпка, а повече няма да взема. Трифон Борисич ми е свидетел. Прощавайте за глупавите приказки…

— Какво те е страх — измери го Митя с поглед. — Е, върви по дяволите тогава! — извика той и му хвърли пет рубли. — Сега, Трифон Борисич, заведи ме тихо там, да мога най-напред да ги видя всичките, без те да ме забележат. Къде са, в синята стая ли са?

Трифон Борисич изгледа Митя тревожно, но веднага послушно изпълни желанието му: заведе го тихо в коридора, той самият влезе в голямата предна стая, съседна на онази, в която бяха гостите, и изнесе оттам свещ. Сетне тихо въведе вътре Митя и го остави в един ъгъл, в тъмното, откъдето можеше спокойно да разгледа компанията, без някой да го види. Но Митя не гледа много-много, а и нищо не видя: щом я зърна, сърцето му затуптя и му притъмня пред очите. Тя седеше отстрани на масата в едно кресло, а до нея на канапето седеше хубавичкият и още съвсем млад Калганов; тя го държеше за ръката и като че ли се смееше, а онзи, без да й обръща внимание, говореше нещо високо и изглежда, сърдито на Максимов, който седеше на масата срещу Грушенка. Максимов пък за нещо много се смееше. На канапето седеше той, а до канапето на стол до стената — някакъв друг непознат. Онзи, който седеше на канапето полуизлегнат, пушеше лула, и на Митя само му се мярна мисълта, че това е някакво дебеличко и широколико човече, сигурно ниско на ръст и като че ли сърдито за нещо. Другарят му пък, другият непознат, се стори на Митя някак извънредно висок; но повече нищо не можа да види. Дъхът му спря. Не издържа така и минута, остави сандъчето на скрина и направо, изтръпнал и примрял, се упъти към компанията в синята стая.

— Ай! — изпищя уплашена Грушенка, която първа го забеляза.

VII. Предишният и безспорен

С бързите си и дълги крачки Митя се доближи плътно до масата.

— Господа — започна той високо, почти с вик, но заекваше на всяка дума, — аз… няма нищо! Не се бойте! — възкликна той. — Няма нищо, няма нищо — обърна се изведнъж към Грушенка, която се бе дръпнала в креслото към Калганов и здраво се беше вкопчила в ръката му. — Аз… И аз дойдох. Тук съм до утре. Господа, може ли един случаен пътник… да прекара с вас до сутринта? Само до сутринта, за последен път, в същата тази стая?

Той довърши, обърнат вече към дебелото човече, което седеше на канапето с лулата. То важно извади лулата от устата си и строго произнесе:

— Пане, ние сме тук приватно. Има и други покой208.

— А, вие ли сте, Дмитрий Фьодорович, но какво правите вие? — обади се изведнъж Калганов. — Седнете, седнете при нас, здравейте!

— Здравейте, скъпи човече… и безценни! Винаги съм ви уважавал… — радостно и въодушевено откликна Митя и веднага му подаде ръка през масата.

— Ох, как силно ме стиснахте. Строшихте ми пръстите — засмя се Калганов.

— Той винаги така стиска, винаги така! — весело се обади още с плаха усмивка Грушенка, която, изглежда, изведнъж се убеди по външния вид на Митя, че няма да буйствува, но все пак с ужасно любопитство и все още с безпокойство се взираше в него. В него имаше нещо, което извънредно я изненада, пък и тя изобщо не беше очаквала от него, че е способен в такава минута така да влезе и така да заговори.

— Здравейте — сладникаво се обади отляво и помешчикът Максимов.

Митя се хвърли и към него:

— Здравейте, и вие ли сте тук, колко се радвам, че сте тук! Господа, господа, аз… — Той пак се обърна към пана с лулата, понеже явно го вземаше за най-важния човек тук. — Аз просто хвърчах… Исках последния си ден и час да прекарам в тази стая, в същата тая стая… където и аз съм обожавал… моята царица!… Прощавай, пане! — изкрещя той в изстъпление. — Аз летях насам и се заклех… О, не се бойте, последната ми нощ! Да пием, пане, за помирение! Ей сега ще донесат вино… Аз докарах това. — И изведнъж, кой знае защо, измъкна пачката банкноти. — Моля, пане! Искам музика, шум и глъчка, всичко, както по-рано… Но червея, непотребният червей ще пропълзи по земята и няма да го има! Деня на радостта си ще помена в последната си нощ!…

Той почти се задушаваше; много, много неща искаше да каже, но изскачаха само странни възклицания. Панът го гледаше неподвижно, гледаше пачката банкноти, гледаше Грушенка и беше в явно недоумение.

— Ако поволи209 моята крулева… — започна той.

— Каква крулева, кралица ли искате да кажете? — изведнъж го прекъсна Грушенка. — Смешно е, като ви слушам как говорите. Седни, Митя, какви са тези неща, дето ги говориш? Не ме плаши, моля ти се. Няма да ме плашиш вече, нали? Ако обещаеш, тогава ти се радвам…

— Аз, аз да те плаша? — извика Митя внезапно и рязко вдигна ръце. — О, минавайте, минавайте, аз няма да попреча!… — И изведнъж съвсем неочаквано за всички и, разбира се, за самия себе си, се хвърли на един стол и се обля в сълзи, с глава извърната към стената, а с ръце здраво се вкопчи в облегалката на стола, сякаш я прегърна.

— Ето, ето, виж какъв си! — извика с укор Грушенка. — Ето, все такъв идваше при мене — изведнъж почва да говори и нищо не разбирам. А един път пак така заплака, и сега за втори път — какъв срам! Защо си се разплакал такъв? Да имаше поне за какво! — додаде тя изведнъж загадъчно, като наблегна на тия свои думи с някакъв яд.

— Аз… аз не плача… Е, здравейте! — обърна се в същия миг на стола си и наведнъж се засмя, но не с дървения си отривист смях, а с някакъв нечут, продължителен, нервен и разтърсващ смях.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату