— Какво искаш?
— Одеве Федося Марковна ви падна в нозете и ви молеше да не погубвате господарката й и още някой си… а пък ето че сега ви карам там… Прощавайте, господарю, така, от свяст го казвам, може и глупаво да излиза.
Митя внезапно го хвана отзад за раменете.
— Ти кочияш ли си? Кочияш ли си? — започна той в изстъпление.
— Кочияш съм…
— Знаеш, че трябва да се дава път. Като си кочияш, може ли да не даваш път, да вземеш да газиш — вижте ме, аз съм! Не, кочияш, не гази! Не може да се гази човекът, не може да се погубва животът на хората; а ако им погубиш живота — накажи себе си… ако си съсипал, ако си погубил някому живота — накажи се със смърт и се махни.
Всичко това Митя из бълва, сякаш в пълна истерия. Коларят, макар че се учуди на господаря, поддържа разговора:
— Това е право, уважаеми Дмитрий Фьодорович, прав сте, че не бива да се гази човек, нито да се измъчва, а така също и всяка твар, защото всяка твар е твар създадена, ако щеш, коня дори, защото има някои, дето го озорват без нужда, от нашите колари например… И няма спиране, ами направо препуска, препуска.
— Към ада? — прекъсна го изведнъж Митя и се разсмя със своя неочакван кратък смях. — Андрей, проста душо — и той пак го хвана здраво за раменете, — казвай: ще отиде ли Дмитрий Фьодорович Карамазов в ада, или не — как мислиш ти?
— Не знам, гълъбче, от вас зависи, защото вие сте ни… Виж, господарю, когато Синът Божи бил разпнат на кръста и умрял, той слязъл от кръста право в ада и освободил всички грешници, дето се мъчели. И почнал адът да стене, щото мислел, че вече никой няма да отиде в него, от грешниците де. И тогава Господ казал на ада: „Недей стена, аде, защото ще дойдат в тебе отсега нататък всякакви велможи, управители, главни съдии и богаташи и ще се напълниш също както си бил вовеки веков, до деня, когато дойда пак.“ Точно така е, имало такова сказание…
— Народна легенда, великолепно! Шибни левия кон, Андрей!
— Та ето, господарю, за кого е определен адът. — И Андрей шибна левия кон. — А вие, господарю, сте ни като малко дете… така ви смятаме ние… И макар да сте гневлив, господарю, това е така, но за вашето простодушие ще ви прости Господ.
— Ами ти, ти ще ми простиш ли, Андрей?
— Че аз какво да ви прощавам, не сте ми направили нищо.
— Не, за всички, само ти, ей сега на тук, на пътя, ще ми простиш ли заради всички? Казвай, проста душо!
— Ох, господарю! Да го е страх човек да ви вози дори, някак чудни са ви приказките…
Но Митя не го чу. Той се молеше в изстъпление и бясно шепнеше на себе си.
— Господи, приеми ме в цялото ми беззаконие, но не ме съди. Пусни ме без твоя съд… Не ме съди, защото сам се осъдих; не ме съди, защото те обичам, Господи! Долен съм, но те обичам: в ада да ме изпратиш, и там ще те обичам, и оттам ще викам, че те обичам вовеки веков… Но дай и аз да дообичам… тук, сега да дообичам, само пет часа време до жаркия ти лъч… Защото обичам царицата на душата си. Обичам я и не мога да не я обичам. Ти ме виждаш целия. Ще пристигна там и ще падна пред нея: права си, че ме отмина… Сбогом и забрави твоята жертва, никога не се тревожи!
— Мокрое! — извика Андрей, като посочи напред с камшика.
През бледия мрак на нощта като черно петно се появи изведнъж плътна маса от къщи, пръснати на грамадно пространство. Село Мокрое наброяваше към две хиляди души, но в този час цялото вече спеше и само тук-там в мрака още се мяркаха редки светлинни.
— Карай, Андрей, карай, аз идвам! — трескаво възкликна Митя.
— Не са си легнали още! — обади се пак Андрей, като посочи с камшика си хана на Пластунови, разположен точно на влизане в селото, в който и шестте прозореца към улицата бяха ярко осветени.
— Не са си легнали! — радостно подзе Митя. — Гърми, Андрей, препускай, звъни, пристигни с трясък! Нека всички знаят кой идва! Аз идвам! Аз лично идвам! — викаше Митя в изстъпление.
Андрей шибна изтощените коне и действително долетя с трясък пред високия вход и спря запенените, полузадушени коне. Митя скочи от каруцата и точно в този миг ханджията, който наистина отиваше вече да спи, полюбопитствува да надзърне от вратата кой е този, дето пристига с такъв шум.
— Трифон Борисич, ти ли си?
Ханджията се наведе, взря се, спусна се стремглаво по стълбите надолу и се хвърли към гостенина с раболепен възторг:
— Дмитрий Фьодорович, драги! Вас ли виждаме пак?
Този Трифон Борисич беше набит и як селянин, среден на ръст, с малко затлъстяло лице, наглед строг и непримирим, с мокренските селяни особено, но имаше дарбата бързо да променя лицето си в най-раболепен израз, когато подушеше някаква печалба. Той ходеше по руски, облечен с рубашка с копчетата отстрани и с поддьовка, имаше доста парици, но мечтаеше непрекъснато и за по-високо положение. Повече от половината селяни му бяха в лапите, всички му бяха задлъжнели до гуша. Взимаше под аренда от помешчиците земя и сам купуваше, а селяните му обработваха тази земя срещу дълговете си, които никога не можеха да изплатят. Беше вдовец и имаше четири големи дъщери; едната беше вече вдовица, живееше при него с двете му малолетни внучки и му работеше като надничарка. Другата му дъщеря селянка имаше мъж чиновник, някакво напреднало в службата писарче, и в една от стаите на хана можеше да се види на стената сред миниатюрните семейни снимки портретът и на това чиновниче с мундир и пагони. Двете му по-малки дъщери на черковни празници или когато отиваха някъде на гости, обличаха сини или зелени рокли, ушити според модата — стегнати отзад на кръста и с един аршин дълъг шлейф, но на другия ден заранта, както и всеки ден, ставаха в ранни зори, хващаха метлите, премитаха стаите, изнасяха легените и почистваха стаите на пътниците. Макар че имаше вече спечелени доста хиляди. Трифон Борисич много обичаше да оскубе някой пътник гуляйджия и понеже помнеше, че преди по-малко от месец за един ден беше изкарал от Дмитрий Фьодорович, от гуляя му с Грушенка, над двеста рублички, ако не и триста дори, посрещна го сега радостно и въодушевено, защото още по начина, по който Митя спря каруцата пред входа, пак подуши плячка.
— Дмитрий Фьодорович, драги, вас ли пак виждаме?
— Стой, Трифон Борисич — започна Митя, — преди всичко най-важното, къде е тя?
— Аграфена Александровна ли? — веднага разбра домакинът, като се вгледа зорко в лицето на Митя. — Ами и тя е тук… пребивава…
— С кого, с кого?
— Пътници, гости… Единият е чиновник, трябва да е от поляците, като се съди по говора му, той точно изпрати за нея коне оттук; а другият с него му е другар или спътник, кой го знае; облечени са цивилно…
— Е какво, гуляят ли? Богати ли са?
— Какъв гуляй! Слаба работа ми се виждат, Дмитрий Фьодорович.
— Слаба ли? Е, а другите?
— От града са те, двама господа… От Черни се връщаха, тук си и останаха. Единият, по-младият, трябва да е сродник на господин Миусов, само забравих как се казва… а другият, сигурно и него го познавате: помешчика Максимов, ходил, казва, на богомолие там, във вашия манастир, и с този младия, сродника на господин Миусов, заедно пътуват.
— Само тия ли са?
— Само тия.
— Чакай, мълчи, Трифон Борисич, кажи сега най-важното: какво прави тя, как е тя?
— Ами че одеве пристигна и седи с тях.
— Весела ли е? Смее ли се?
— Не, май не се смее много… Дори й е много скучно, решеше косата на младия.
— На този, поляка, на офицера ли?
— А, той не е млад и не е никакъв офицер, не, господине, не на него, а на племенника на Миусов, на онзи младия… само че му забравих името.
