много свестен младеж. Първо искаше той да се ожени за нея, но не се оженил, защото тя излязла куца…
— Значи, сте се оженили за куца? — извика Калганов.
— Да, за куца. Те тогава и двамата ме измамиха малко и скриха това. Аз мислех, че тя си подскача… тя все подскачаше, и аз мислех, че го прави от весело настроение…
— От радост, че се жени за вас? — завика с някакъв детски звънлив глас Калганов.
— Да, от радост. А излезе, че било по съвсем друга причина. После, когато се венчахме, тя още същата вечер ми призна и много покъртително ме помоли за извинение, прескачала била някаква локва на млади години, та си повредила крачето, хи-хи!
Калганов направо се заля в съвсем детски смях и почти падна на канапето. Разсмя се и Грушенка. Митя пък беше на върха на щастието.
— Знаете ли, знаете ли, сега вече говори наистина, сега не лъже! — викаше Калганов към Митя. — И знаете ли, два пъти е бил женен — сега говори за първата си жена, а втората му жена, знаете ли, е избягала и още е жива, знаете ли?
— Така ли? — бързо се обърна Митя към Максимов и лицето му изрази извънредно учудване.
— Да, избяга, имах тази неприятност — скромно потвърди Максимов. — С един мосю. Но най-лошото е, че предварително прехвърли цялото ми селце само на свое име. Ти, вика, си човек образован, няма да останеш гладен. Добре ме подреди. Веднъж един почтен архиерей ми каза: тебе едната ти съпруга беше куца, а другата пък прекалено бързонога, хи-хи!
— Слушайте, слушайте — не можеше да се умири Калганов, — дори да лъже сега — а той често лъже, — лъже, само и само да достави на всички удоволствие: това не е подло, не е подло, нали? Знаете ли, понякога го обичам. Много е подъл, но е естествено подъл, нали? Как мислите? Друг върши подлости за някаква полза, а той просто така, по природа… Представете си например, той претендира (вчера през целия път спори за това), че Гогол в „Мъртви души“ пише за него. Помните ли, там има един помешчик Максимов, дето Ноздрьов го бил, та го дали под съд за „нанасяне на помешчика Максимов лична обида с побой в пияно състояние“ — нали помните? Та представете си, той претендира, че това бил самият той и тогава той бил битият! Възможно ли е такова нещо? Чичиков е пътувал най-късно през двайсетте години, в началото, така че годините изобщо не съвпадат. Няма как тогава да са го били. Няма как, нали?
Не беше ясно защо Калганов се беше разгорещил толкова, но той се палеше искрено. Митя всеотдайно се вживяваше в неговите хрумвания.
— Е, щом са го били! — извика той със смях.
— Не че са ме били, ами просто така — обади се изведнъж Максимов.
— Как така? Или са те били, или не!
— Ктура годзина, пане? (Колко е часът?) — обърна се със скучаещ вид панът с лулата към високия пан на стола. Последният сви рамене: и двамата нямаха часовници.
— Защо да не си поприказваме? Оставете и другите да приказват. На вас като ви е скучно, та всички да мълчат! — намеси се пак Грушенка, която явно нарочно се заяждаше. На Митя сега сякаш нещо за пръв път нещо му мина през ума. Този път панът отговори вече с явно раздразнение:
— Пани, я ниц не муве против, ниц не поведзялем. (Аз нямам нищо против, не съм казал нищо.)
— Още по-добре, а ти разказвай — извика Грушенка на Максимов. — Какво млъкнахте всички?
— То няма нищо за разказване, защото всичко това са само глупости — подзе веднага Максимов с явно удоволствие и малко кокетно, — а и при Гогол всичко това е само в алегоричен вид216, защото всички имена е сложил алегорично: Ноздрьов не беше Ноздрьов, а Носов, а Кувшинников пък изобщо не си прилича, защото се казваше Шкворнев. А Фенарди наистина беше Фенарди, само че не беше италианец, а русин, Петров, и мадмоазел Фенарди беше хубавичка, и крачетата й с трикото хубавички, фустичката й късичка, с пайети, и тя всъщност се въртя, само че не четири часа, а само четири минути… и очарова всички…
— А тебе защо те биха, защо тебе те биха, кажи! — ви каже Калганов.
— Заради Пирон — отговори Максимов.
— Какъв Пирон? — извика Митя.
— Заради френския известен писател Пирон. Пиехме тогава вино една голяма компания в кръчмата, на същия тоя панаир. И те ме поканиха и мене, а аз най-напред взех да говоря с епиграми: „Ти ли си, Боало217, какви одежди смешни!“ А Боало отговаря, че отивал на маскарад, тоест на баня, хи-хи, а те го приеха като лична обида. Веднага казах друга една, много известна на всички образовани хора хаплива епиграма:
Те се обидиха още повече и почнаха да ме ругаят неприлично, а аз за проклетия, уж да оправя нещата, взех, че разказах един много образован анекдот за Пирон, как не го приели във Френската академия, а той за отмъщение си написал епитафия за надгробна плоча:
Тогава взеха, че ме набиха.
— Но за какво, за какво?
— За образованието ми. За какво ли не може да се набие човек — кротко и нравоучително заключи Максимов.
— Хайде, стига вече, всичко това е отвратително, не искам да слушам, мислех, че ще има нещо весело — прекъсна го изведнъж Грушенка. Митя се сепна и веднага престана да се смее. Високият пан стана от мястото си и с високомерния вид на човек, който се отегчава в неподходяща компания, почна да крачи из стаята от единия ъгъл до другия, с ръце зад гърба.
— Я го гледай какъв се е заразхождал! — погледна го презрително Грушенка. Митя се разтревожи, при това забеляза, че панът на канапето го поглежда ядосан.
— Пане — извика Митя, — да пием, пане! И с другия пан също: да пием, панове! — Той в миг събра три чаши и наля шампанско в тях.
— За Полша, панове, пия за вашата Полша, за полската земя! — извика Митя.
— Бардзо ми то мило, пане, випием! (Това ми е много приятно, пане, ще пием!) — важно и благосклонно изрече панът от канапето и вдигна чашата си.
— И другият пан, как се казва, ей, ясновелможни, вземи чашата! — подкани го Митя.
— Пан Врублевски — подсказа панът от канапето.
Пан Врублевски, поклащайки се, отиде до масата и прав вдигна чаша.
— За Полша, панове,
Тримата пиха. Митя грабна бутилката и веднага пак напълни трите чаши.
— Сега за Русия, панове, да се побратимим!
— Налей и на нас — каза Грушенка, — за Русия и аз искам да пия.
— И аз — каза Калганов.
— И аз бих пийнал… за Росеюшка, старата бабичка220 — подхили се Максимов.
— Всички, всички! — провикна се Митя. — Хазаине, още бутилки!
Донесоха трите останали бутилки, докарани от Митя. Митя напълни чашите.
