какво, хубаво ли е това? Не, не е хубаво, безчестно и малодушно е, звяр и до зверство невъздържан човек, така ли е, така ли е? Но все пак не крадец, нали? Не просто крадец, не, съгласете се! Пропил съм ги, но не съм ги откраднал! Сега втори, още по-чудесен случай, следете мисълта ми, иначе може пак да се объркам — нещо ми се вие свят, — и така, втори случай: пропивам тук само хиляда и петстотин от трите хиляди, тоест половината. На другия ден отивам при нея и занасям другата половина: „Катя, прибери си от мене, мерзавеца и лекомисления подлец, тази половина, защото другата половина я пропих, значи може да пропия и тази, така че да не вляза пак в грях!“ Е, в такъв случай? Всичко, каквото обичате, и звяр, и подлец, но вече не крадец, не напълно крадец, защото, ако съм крадец, положително нямаше да върна половината пари, а щях да присвоя и тях. Тогава тя вижда, че щом е донесъл половината пари, ще върне и другите, тоест пропитите, цял живот ще търси, ще работи, но ще ги намери и ще ги върне. И така, подлец, но не крадец, както искате, но не крадец!
— Да речем, известна разлика има — усмихна се студено прокурорът. — Но странно е все пак, че намирате чак толкова съдбоносна разлика.
— Да, намирам такава съдбоносна разлика! Подлец може да бъде всеки, пък и е комай, но крадец не може да бъде всеки, а само архиподлецът. Не ги мога чак толкова тези тънкости… Само че крадецът е по- подъл от подлеца, това е моето убеждение. Слушайте, аз нося парите цял месец със себе си, още утре мога да реша да ги върна, и вече не съм подлец, но не мога да реша, там е работата, макар че всеки ден решавам, макар че всеки ден се подтиквам: „Реши се, реши се, подлецо!“ — и ето цял месец не мога да се реша, това е! Какво, хубаво ли е според вас, хубаво ли е?
— Да речем, не е толкова хубаво, това прекрасно го разбирам и не споря — отговори прокурорът сдържано. — И изобщо нека се откажем от всички препирни за тези тънкости и разлики и ако обичате, да минем пак на същността. А същността е именно там, че още не сте благоволили да ни обясните, макар да ви питахме: защо първоначално направихте такова разпределение на тези три хиляди, тоест едната половина изгуляхте, а другата скрихте? За какво в същност сте я скрили, за какво в същност сте искали да употребите тези заделени хиляда и петстотин рубли? Аз настоявам на този въпрос, Дмитрий Фьодорович.
— Ах, наистина! — извика Митя и се удари по челото. — Извинете, аз ви измъчвам, а не ви обяснявам най-важното, иначе веднага щяхте да разберете, защото в целта, именно в тази цел е позорът! Вижте какво, този старец, покойникът, все притесняваше Аграфена Александровна, а аз ревнувах, мислех тогава, че тя се колебае между мене и него; и си мислех всеки ден: ами ако тя изведнъж вземе решение, ако се умори да ме измъчва и изведнъж ми каже: „Тебе обичам, а не него, отведи ме накрай света.“ А аз имам само двадесет копейки; с какво ще я отведа, какво ще правя тогава — просто съм загубен. Аз не я познавах тогава и не я разбирах, мислех, че й трябват пари и че няма да ми прости моята сиромашия. И ето отброявам ехидно половината от трите хиляди и хладнокръвно ги зашивам е игла, зашивам ги предвидливо, още преди пиянството ги зашивам, а после, след като вече съм ги зашил, с останалата половина заминавам да пиянствувам! Не, това е подлост! Разбрахте ли сега?
Прокурорът се разсмя с глас, следователят също.
— Според мене дори е благоразумно и нравствено, че сте се въздържали и не сте прогуляли всички пари — засмя се Николай Парфьонович, — какво толкова е станало?
— Ами това, че съм откраднал, ето какво! О, Боже, вие ме ужасявате с вашето неразбиране! През цялото време, докато носех тези хиляда и петстотин рубли зашити на гърдите си, аз всеки ден и всеки час си казвах: „Ти си крадец, ти си крадец!“ Затова бях освирепял този месец, затова се бих в кръчмата, затова и баща си бих, защото се чувствувах крадец! Дори на Альоша, моя брат, не се реших и не посмях да открия за тези хиляда и петстотин рубли: толкова се чувствувах подлец и мошеник! Но знайте, че докато ги носех, в същото време всеки ден и всеки час си казвах: „Не, Дмитрий Фьодорович, ти може би още не си крадец.“ Защо? Ами точно защото можеш още утре да отидеш и да върнеш тези хиляда и петстотин рубли на Катя. И ето чак вчера се реших да скъсам моята муска от врата си, когато отивах от Феня у Перхотин, а до този миг не се решавах, и щом я скъсах, в същия миг станах вече пълен и безспорен крадец, крадец и безчестен човек за цял живот. Защо? Защото заедно с тази муска скъсах и моята мечта да отида при Катя и да й кажа: „Аз съм подлец, но не крадец!“ Разбирате ли сега, разбирате ли!
— И защо именно снощи се решихте? — прекъсна го Николай Парфьонович.
— Защо ли? Смешен въпрос: защото се осъдих на смърт в пет часа сутринта — тук, на разсъмване: „Все едно е, си казах, дали ще умреш подлец или благороден!“ Но не, оказа се, че не е все едно! Вярвате ли, господа, не това, че убих стареца-слуга и че ме заплашва Сибир, беше, което ме мъчеше най-вече тази нощ — и при това кога? — когато моята любов се увенча и небето отново се откри за мен! О, това ме мъчеше, но не толкова много; все пак не колкото това проклето съзнание, че откъснах най-сетне от гърдите си тези проклети пари и ги пропилях, а, значи, сега вече окончателно съм крадец! О, господа, повтарям ви с кръвта на сърцето си: много неща разбрах тази нощ! Разбрах, че не само е невъзможно да живееш като подлец, но и да умреш като подлец е невъзможно… Не, господа, трябва да се умира честно!…
Митя беше блед. Лицето му имаше съсипан и измъчен вид, макар че беше крайно разпален.
— Започвам да ви разбирам, Дмитрий Фьодорович — меко и дори някак състрадателно изрече прокурорът, — и както обичате, но според мене всичко това са само нерви… болните ви нерви, това е. И защо например, за да се избавите от толкова мъки, почти цял месец, да не отидете да дадете тези хиляда и петстотин рубли на онази особа, която ви ги е поверила, и след като се разберете с нея, защо при тогавашното ви положение, толкова ужасно, както го описвате, да не опитате една комбинация, която изглежда толкова естествена, тоест, след като благородно признаете пред нея грешките си, защо да не поискате от нея самата сумата, потребна за вашите разходи, която сума тя, с нейното великодушно сърце и пред вид вашето нещастие, разбира се, не би ви отказала, особено ако я поискате срещу документ или най-сетне например срещу същата гаранция, която сте предлагали на търговеца Самсонов и на госпожа Хохлакова? Защото вие смятате и досега тая гаранция за ценна, нали? Митя изведнъж се изчерви.
— Нима ме смятате чак до такава степен подлец? Не е възможно да говорите това сериозно!… — рече той с негодувание, като гледаше прокурора в очите и сякаш не вярваше, че от него чува това.
— Уверявам ви, че говоря сериозно… Защо мислите, че не е сериозно? — учуди се от своя страна и прокурорът.
— О, колко подло би било това! Господа, знаете ли вие, че ме измъчвате! Добре, ще ви кажа всичко, така да бъде, ще ви изповядам сега вече цялата си инферналност, но ще го направя, за да засрамя пак вас, и вие самите ще се почудите до каква подлост може да стигне комбинацията на човешките чувства. Знайте прочее, че съм имал пред вид тази комбинация, същата, за която говорихте сега, прокуроре! Да, господа, и аз имах тази мисъл през този проклет месец, така че почти се бях решил да отида при Катя, до такава степен бях подъл! Но да отида при нея, да й съобщя за моята изневяра и в името на същата изневяра, за изпълнение на същата изневяра, за предстоящите разходи по тази изневяра от същата нея, от Катя, да моля пари (да моля, чувате ли, да моля!) и веднага щом се разделя с нея, да избягам с другата, с нейната съперница, с нейната омразница, която я обиди — моля ви се, вие сте си изгубили ума, господин прокуроре!
— Изгубил или не изгубил, но, разбира се, в бързината не съобразих… за тази именно женска ревност… ако тук наистина може да става дума за ревност, както вие твърдите… впрочем има нещо такова — усмихна се прокурорът.
— Но това щеше да е вече такава мръсотия — свирепо удари Митя с юмрук по масата, — това щеше така да вони, че вече и аз не знам! Ясно ли ви е, че тя можеше да ми даде тези пари и би ги дала, положително би ги дала, за да ми отмъсти, би ги дала, за да се наслади на отмъщението, от презрение към мене би ги дала, защото и тя е инфернална душа и жена с велик гняв! Аз пък бих взел парите, о, бих ги взел, бих и тогава цял живот… о, Боже! Простете, господа, крещя, защото и аз имах тази мисъл още толкова доскоро, до завчера, именно когато се разправях през нощта с Копоя, а после и вчера, да, и вчера, целия ден вчера, помня това, чак до този случай…
— До какъв случай? — обади се Николай Парфьонович с любопитство, но Митя не го чу.
— Аз направих пред вас страшно признание — мрачно завърши той. — Оценете го, господа. Но не само това, не само да го оцените, а да го цените, пък ако не, ако и това мине покрай вашите души, тогава вие просто не ме уважавате, господа, това ще ви кажа, и ще умра от срам, че съм се изповядал пред такива като вас! О, аз ще се застрелям! Аз вече виждам, виждам, че не ми вярвате! Как, и това ли искате да запишете? — извика той вече уплашен.
