— Но ето това, което сега казахте — погледна го учуден Николай Парфьонович, — тоест че до последния момент все още сте смятали да отидете при госпожа Верховцева и да поискате от нея тази сума… Уверявам ви, че това е много важно показание за нас, Дмитрий Фьодорович, тоест за целия този случай… и особено за вас, особено за вас е важно.
— Смилете се, господа — плесна с ръце Митя. — Поне това не пишете, засрамете се! Та аз, така да се каже, си раздрах душата на две пред вас, а вие се възползувахте и ровите с пръсти в раздраното от двете страни… О, Боже!
Той закри отчаяно лицето си с ръце.
— Не се безпокойте така, Дмитрий Фьодорович — заключи прокурорът, — всичко, което се записа досега, ще ви се прочете после и с което не се съгласите, ще го променим според вашите думи, а сега ще ви задам за трети път същото въпросче: нима наистина никой, абсолютно никой не е чувал от вас за тези зашити пари? Такова нещо, да ви кажа, почти не мога да си го представя.
— Никой, никой, казах ви, иначе нищо не сте разбрали! Оставете ме на мира.
— Както обичате, тази работа трябва да се изясни и има още много време за това, но сега размислете: ние може да имаме десетки свидетелства, че именно вие самият сте разпространявали и дори сте крещели навсякъде за трите хиляди рубли, които сте похарчили, за три, а не за хиляда и петстотин, пък и сега, при появата на вчерашните пари, пак сте успели мнозина да уведомите, че пак носите три хиляди рубли…
— Не десетки, а стотици свидетелства имате, двеста свидетелства, двеста души са чули, хиляда са чули! — извика Митя.
— Ето, виждате ли, всички, всички свидетелствуват. Все значи нещо думата всички.
— Нищо не значи, аз излъгах и всички започнаха да лъжат след мене.
— Но защо ви е било необходимо така да „лъжете“, както вие се изразявате?
— Дявол знае. От самохвалство може би… така… че толкова много пари съм изгулял… Може би за да забравя за тези зашити пари… да, именно затова… по дяволите… за кой път вече ми задавате този въпрос? Е, излъгал съм и край, веднъж излъгах и не исках да се поправям. Защо лъже понякога човек?
— Това е много трудно да се разбере, Дмитрий Фьодорович, защо лъже човек — внушително изговори прокурорът. — Кажете обаче, голям ли беше този талисман, както го наричате, на врата ви?
— Не, не беше голям.
— Колко например?
— Колкото една банкнота от сто рубли, сгъната на две, толкова.
— Най-добре да ни покажете парченцата. Те трябва да са някъде у вас?
— Е, по дяволите… какви глупости… не знам къде са.
— Но моля ви все пак: къде и кога сте го свалили от врата си? Защото, както сам казахте, не сте се отбивали у дома си?
— Когато излязох от Феня и тръгнах към Перхотин, по пътя го скъсах от врата си и извадих парите.
— В тъмното ли?
— Че защо ми е свещ? С пръст го направих за миг.
— Без ножица, на улицата?
— На площада, струва ми се; защо ми е ножица? Парцалчето беше вехто, веднага се раздра.
— Какво го направихте после?
— Там го захвърлих.
— Къде именно?
— Ами на площада, някъде из площада! Дявол го знае къде на площада. Но защо ви е това?
— То е извънредно важно, Дмитрий Фьодорович: веществени доказателства във ваша полза, как не искате да го разберете? А кой ви помогна преди един месец да ги зашиете?
— Никой не ми е помогнал, сам ги заших.
— Вие можете да шиете?
— Войникът трябва да знае да шие, а и в случая не се иска никакво умение.
— А откъде взехте плат, тоест парцалчето, в което ги зашихте?
— Сериозно ли ме питате?
— Разбира се, никак не ни е до шеги сега, Дмитрий Фьодорович.
— Не помня откъде съм взел парцалчето, взел съм го отнякъде.
— Че как така да не запомните това?
— Бога ми, наистина не помня, може да съм го откъснал от някоя дреха.
— Това е много интересно: във вашата квартира утре би могла да се намери онази вещ, риза може би, от която сте го откъснали. От какво беше този парцал: от по-груб плат или по-тънък?
— Дявол го знае от какво. Чакайте… Струва ми се, отникъде не го откъснах… То беше хасе… Струва ми се, че в една нощна шапчица на хазайката ги заших.
— В шапчица на хазайката?
— Да, от нея бях я задигнал.
— Как тъй задигнал?
— Вижте какво, наистина си спомням сега, че бях си взел една нейна шапчица за парцал, а може би за да си чистя перото. Взех я скришом, защото беше ненужен парцал, после бяха останали някакви парченца и като се появиха тези хиляда и петстотин рубли, ги заших… Струва ми се, че именно в тези парцали ги заших. Вехта хасена дрипа, хиляди пъти прана.
— И това вече със сигурност ли го помните?
— Не знам дали със сигурност. Струва ми се, в тази шапчица. Все едно!
— В такъв случай вашата хазайка поне би могла да си спомни, че й е изчезнала тази вещ?
— Ами, тя изобщо не разбра. Стар парцал, ви казвам, стара дрипа, някакъв боклук.
— Ами игла откъде взехте, конец?
— Аз прекратявам, не искам повече. Стига толкова! — ядоса се накрая Митя.
— И все пак странно е, че чак до такава степен сте забравили на кое място на площада точно сте хвърлили този… талисман.
— Че наредете утре да се измете площадът, може да го намерите — подсмихна се накриво Митя. — Стига вече, господа, стига — завърши той с измъчен глас. — Виждам ясно: не ми повярвахте! За нищо и ни най-малко! Вината е моя, а не ваша, не трябваше да се навирам. Защо, защо се омърсих, като ви изповядах моята тайна! За вас това е смешно, по очите ви виждам. Вие, прокуроре, ме докарахте дотам? Възпейте се в химн, ако можете… Проклети да сте, мъчители!
Той оброни глава и закри лицето си с ръце. Прокурорът и следователят мълчаха. След минута вдигна глава и ги изгледа с някак празен поглед. Лицето му изразяваше вече пълно, безвъзвратно отчаяние и той някак кротко се умълча, седеше и гледаше като несвестен. А трябваше най-сетне да свършват: предстоеше незабавно да се почне разпит на свидетелите. Беше вече осем часът сутринта. Отдавна бяха изгасили свещите. Михаил Макарович и Калганов, които през цялото време на разпита все влизаха и излизаха от стаята, този път пак излязоха и двамата. Прокурорът и следователят също имаха извънредно уморен вид. Настъпилото утро беше мрачно, много облачно и валеше като из ведро. Митя в несвяст гледаше към прозорците.
— А може ли да погледам през прозореца? — попита той изведнъж Николай Парфьонович.
— О, колкото искате — отговори той.
Митя стана и отиде до прозореца. Дъждът направо плющеше в малките зеленикави стъкла на прозорците. Точно под прозореца се виждаше разкаляният път, а по-нататък, в дъждовната мъгла — черните, мизерни, неугледни селски къщурки, които изглеждаха още по-черни и сиромашки от дъжда. Митя си спомни за „Феб златокъдрия“ и как искаше да се застреля при първия му лъч. „В такова утро май е още по-добре“ — усмихна се той и изведнъж махна с ръка надолу и се обърна към „мъчителите“.
— Господа! — извика той. — Виждам, че с мен е свършено. Но тя? Кажете ми за нея, моля ви, нима и тя ще пропадне с мене? Та тя е невинна, тя снощи не беше на себе си, когато викаше, че била „за всичко виновна“. За нищо, за нищо не е виновна! Цялата нощ, докато седях с вас, се измъчвах… Не може ли, няма ли да ми кажете: какво ще правите сега с нея?
— В това отношение бъдете съвсем спокоен, Дмитрий Фьодорович — веднага и с явна припряност отговори прокурорът, — засега нямаме никакви сериозни мотиви да обезпокоим за каквото и да било
