отиде да играе, стои пред библиотечката с часове над някоя книжка. По този начин Коля прочете туй-онуй, което не биваше още да му се дава да чете на неговата възраст. Впрочем напоследък, макар че той не обичаше да преминава в лудориите си определени граници, но почнаха немирства, които истински изплашиха майката — немирства наистина не някакви безнравствени, но буйни, лудешки. Тъкмо това лято през юли, по време на ваканцията, се случи така, че майката и синът отидоха да гостуват някоя и друга седмица в друга околия на седемнадесет версти, у една далечна сродница, чийто мъж работеше на железопътната гара (същата, най-близка до нашия град, от която Иван Фьодорович Карамазов подир един месец тръгна за Москва). Там Коля най-напред огледа железопътната линия най-подробно, изучи разпоредбите, знаейки, че като се върне у дома, с новите си знания може да блесне между учениците от тяхната гимназия. Но тъкмо в туй време там се намираха още няколко момчета, с които се сдружи; едни от тях живееха на гарата, други наоколо — общо се събраха шест-седем души хлапета от дванадесет до петнадесетгодишни, а от тях двама се случиха дори от нашето градче. Момчетата играеха заедно, лудуваха и ето че на четвъртия или на петия ден от гостуването глупавите хлапета се хванаха на гарата на един най-невероятен бас за две рубли, а именно: Коля, почти най-малък от всички и затова донякъде презиран от по-големите, дали от самолюбие, или от отчаяна храброст, предложи през нощта, когато минава влакът от единадесет часа, да легне между релсите по очи и да остане там неподвижно, докато влакът мине над него с пълна пара. Вярно, че беше направено предварително проучване, от което се разбра, че наистина човек може тъй да се изтегне и да се сплесне надлъж между релсите, че влакът, разбира се, ще мине и няма да закачи онзи, който лежи, но все пак как се издържа там! Коля настояваше упорито, че ще издържи. Най- напред му се смяха, наричаха го лъжльо, фанфарон, но е това още повече го амбицираха. Главното, тези петнадесетгодишни вече твърде виреха нос пред него и отначало дори не искаха да го смятат за другар, имаха го „за дете“, което беше просто непоносимо обидно. И ето, решиха да отидат още от вечерта на една верста далеч от гарата, та влакът, като потегли от гарата, вече да е набрал скорост. Момчетата се събраха. Настъпи безлунна нощ и не само тъмна, но почти черна. Петимата други, които се бяха обзаложили, със свити сърца, а накрая със страх и разкаяние чакаха долу при насипа в храстите. Най-после в далечината загърмя влакът, който беше тръгнал от гарата. Засвяткаха в тъмното двата червени фара, с грохот приближаваше чудовището. „Бягай, бягай от релсите!“ — закрещяха на Коля от храстите примрели от страх момчетата, но беше вече късно: влакът долетя и профуча. Момчетата се спуснаха към Коля: той лежеше неподвижно. Почнаха да го дърпат, взеха да го дигат. Той изведнъж стана и се спусна мълчаливо по насипа. Когато стигна долу, заяви, че нарочно лежал уж в безсъзнание, за да ги изплаши, но истината беше, че той действително беше припаднал, както си призна после, много време след това, на майка си. По този начин славата му на „луда глава“ се затвърди навеки. Той се върна в къщи блед като платно. На другия ден заболя от лека; нервна треска, но духом беше ужасно весел и доволен. Случката не се разбра веднага, а чак по- късно в нашия град, проникна в гимназията и стигна до началството. Но тогава майката на Коля се разтича да моли началството за детето си и се стигна дотам, че уважаваният и влиятелен учител Дарданелов го защити и измоли да му се прости, та всичко остана скрито-покрито, като да не беше станало нищо. Този Дарданелов, ерген човек и не стар, беше страстно и от много години влюбен в госпожа Красоткина и веднъж, преди година, най-почтително, примрял от страх и деликатност, беше дръзнал да й предложи ръката си; но тя му отказа решително, смятайки съгласието за измяна към своето момче, макар че Дарданелов по известни тайни признаци, дори може би имаше известно право да живее с илюзията, че не е съвсем противен на прелестната, но прекалено целомъдрена и нежна вдовица. Лудото немирство на Коля, изглежда, разчупи леда и на Дарданелов заради неговото застъпничество бе направен намек за надежда, наистина далечен, но и самият Дарданелов беше феномен на чистотата и деликатността и затова сега- засега и това му беше достатъчно, за да бъде напълно щастлив. Той обичаше момчето, макар че би сметнал за унизително да му се подмазва, и се държеше с него в клас строго и взискателно. Но и самият Коля го държеше на разстояние, подготвяше си уроците отлично, беше вторият ученик в класа, отнасяше се сухо към Дарданелов и целият клас твърдо вярваше, че по всеобща история Коля е толкова силен, че ще „удари в земята“ самия Дарданелов. И наистина веднъж Коля му зададе въпрос: „Кой е основал Троя?“ — на който Дарданелов отговори само изобщо за народите, за техните придвижвания и преселения, за далечните времена, за легендите, но кой именно е основал Троя, тоест кои именно лица, не можа да отговори и дори намери, кой знае защо, въпроса за безсмислен и несъстоятелен. Но момчетата си останаха убедени, че Дарданелов не знае кой е основал Троя. Коля пък беше прочел за основателите на Троя у Смарагдов, който се пазеше в библиотечната с книги, останала след смъртта на баща му. Стигна се дотам, че дори всички момчета почнаха най-после да се интересуват: кой именно е основал Троя, но Красоткин не откриваше секрета си и славата на знанията му си оставаше непоклатима.
След случката на железопътната линия в отношението на Коля към майка му настъпи известна промяна. Когато Ана Фьодоровна (вдовицата Красоткина) научи за подвига на синчето си, насмалко не полудя от ужас. Получи толкова страшни истерични припадъци, продължили с прекъсвания няколко дни, че вече сериозно изплашеният Коля й даде честна и благородна дума, че подобни лудории никога няма да се повторят. Той се закле на колене пред иконата, и то в паметта на баща си, както настоя самата госпожа Красоткина, при което дори „мъжественият“ Коля се разплака като шестгодишен от „чувства“ и майка и син целия този ден се прегръщаха и плакаха, хълцайки. На другия ден Коля се събуди както и по-рано „безчувствен“, но стана по-мълчалив, по-скромен, по-замислен. Наистина след месец и половина той пак извърши една лудория и името му стигна дори до нашия мирови съдия, но лудорията беше вече съвсем друга, дори смешна и глупавичка, пък и както се разбра, не беше я извършил той, а само беше замесен в нея. Но за това после. Майката продължаваше да трепери и да се измъчва, а Дарданелов, колкото повече се засилваха тревогите й, все повече и повече се обнадеждаваше. Трябва да се отбележи, че Коля разбираше и усещаше това у Дарданелов и естествено, че дълбоко го презираше за неговите „чувства“, по-рано дори имаше неделикатността да изразява това свое презрение пред майка си, като й загатваше, че разбира към какво се стреми Дарданелов. Но след случая на железопътната линия той и в това отношение промени поведението си: не си позволяваше вече дори най-далечни намеци, а пред майка си взе да говори за Дарданелов по-почтително, нещо, което чувствителната Ана Фьодоровна тутакси разбра с безгранична благодарност в сърцето си, но затова пък само да се споменеше случайно за Дарданелов дори от някой чужд гост, ако там присъствуваше и Коля, изведнъж от срам цялата ставаше пурпурна като роза. Коля пък в тези мигове или гледаше намусен през прозореца, или разглеждаше дали подметките му не са се отпрали, или викаше свирепо Перезвон, рошавото, доста голямо и грозно куче, което той, кой знае откъде, беше намерил преди месец, домъкнал го беше в къщи и го държеше, Бог знае защо, тайно вътре и не го показваше на никого от другарите си. Тиранизираше го ужасно, обучавайки го на какви ли не номера и умения, и докара клетото куче дотам, че то виеше, когато той отиваше на училище, а когато се връщаше, скимтеше от възторг, рипаше като лудо, стоеше изправено, търкаляше от по земята, преструваше се на умряло и прочие — с една дума, показваше всичките номера, на които беше обучено, вече не защото го караха, а единствено поради възторжените си чувства и благородното си сърце.
Да, забравих да спомена, че Коля Красоткин беше същото онова дете, което познатото вече на читателя момче Илюша, синът на запасния щабскапитан Снегирьов, бе мушнало с ножче в бедрото, застъпвайки се за баща си, когото учениците наричаха „сюнгер“.
II. Дечурлигата
И тъй, през това мразовито и ветровито ноемврийско утро момчето Коля Красоткин си седеше в къщи. Беше неделя и нямаха училище. Но удари вече единадесет часът и той непременно трябваше да излезе „по една твърде важна работа“, а пък беше останал сам в цялата къща, и то именно като пазач, защото тъй се случи, че всички по-възрастни обитатели на къщата поради едно екстрено и оригинално обстоятелство не си бяха в къщи. В къщата на вдовицата Красоткина през един коридор от квартирата, която заемаше тя самата, се даваше под наем втората и единствена в тая къща квартирна от две мънички стаи и тази квартирна заемаше една жена на лекар с две малолетни деца. Тя беше връстница и голяма приятелка на Ана Фьодоровна, а лекарят година вече, откак бе заминал някъде, най-напред за Оренбург, а после за Ташкент, и половин година вече нищо не се чуваше за него, тъй че да не беше дружбата й с госпожа Красоткина, която малко смекчаваше скръбта на изоставената жена, тя просто щеше да си изплаче очите от тая скръб. И ето, тъй трябваше да се случи като последен удар на съдбата, че същата тази нощ, в събота срещу неделя,
