Катерина, единствената прислужница на лекарската жена, изведнъж и съвсем неочаквано за госпожата си й заяви, че има намерение да роди до сутринта. Как се случи никой да не забележи това по-рано — беше почти чудо за всички. Поразената докторска жена реши, додето е време, да заведе Катерина в едно пригодено за подобни случаи заведение в нашето градче у една акушерка. Тъй като тя ценеше твърде много тази прислужница, незабавно изпълни проекта си, заведе я и на това отгоре остана там, при нея. После, сутринта вече, стана нужда, кой знае защо, от цялото приятелско участие и помощ на самата госпожа Красоткина, която можела в случая да помоли някого за нещо и да уреди някои неща. Така че двете дами ги нямаше, прислужницата на самата госпожа Красоткина пък, баба Агафя, беше отишла на пазар и Коля се намери по този начин временен пазач и вардианин на „фъстъците“, тоест на момчето и момичето На лекарската жена, останали сам-самички. Не го беше страх да пази къщата, а при това с него беше Перезвон, на който бе заповядано да лежи по очи в антрето под пейката, „без да мърда“, и който именно затова всеки път, щом влезеше там Коля, който се разхождаше нагоре-надолу из стаите, потреперваше и се обаждаше с два твърди подмилкващи се удара с опашка по пода, но, уви, подсвиркване не се чуваше. Коля поглеждаше нещастния пес страшно и той пак замираше в послушно вцепенение. Но ако имаше нещо, което да смущава Коля, това бяха единствено „фъстъците“. На неочакваното приключение с Катерина той, разбира се, гледаше с най-дълбоко презрение, но осиротелите „фъстъчета“ обичаше много и вече им беше занесъл някаква детска книжка. Настя, по-голямата, момиченце вече осемгодишно, умееше да чете, а малкият фъстък, седемгодишното момченце Костя, много обичаше да слуша, когато Настя му чете. Разбира се, Красоткин би могъл да ги забавлява по-интересно, тоест да ги строи двамата и да почне да играе с тях на войници или да се крият из цялата къща. Това беше правил вече неведнъж по-рано и не се отегчаваше да го прави, така че дори в училище се беше чуло веднъж, че Красоткин играе у дома си с мъничките квартирантчета на конче, рипа като логой и превива глава, но Красоткин гордо отби това обвинение, като изтъкна, че с връстниците му, с тринадесетгодишните, наистина би било позорно да се играе в „нашия век“ на конче, но че той прави това за „фъстъците“, защото ги обича, а за чувствата му никой да не смее да му иска сметка. Затова пък двете „фъстъчета“ го обожаваха. Но този път не му беше до игри. Предстоеше му една твърде важна лична работа, почти дори тайнствена, а ето времето минаваше, но Агафя, на която би могъл да остави децата, все още не благоволяваше да се върне от пазар. Той няколко пъти вече минава през коридора, отваряше вратата на докторската жена и загрижено оглеждаше „фъстъците“, които по негова заповед седяха с книжка в ръка и всеки път, когато отваряше вратата, мълчаливо му се ухилваха до уши, очаквайки, че ще влезе и ще направи нещо прекрасно и забавно. Но Коля беше в душевна тревога и не влизаше. Най-после удари единадесет часът и той твърдо и окончателно реши, че ако след десет минути „проклетата“ Агафя не се върне, ще излезе от къщи, без да я дочака, като накара, разбира се, „фъстъците“ да обещаят, че без него няма да се уплашат, ще мируват и няма да плачат от страх. С тези мисли той облече топло подплатеното си зимно палтенце с яка от някаква морска котка, метна през рамо чантата си и въпреки предишните многократни молби на майка си, като излиза в „такъв студ“ от къщи, винаги да си обува галошките, само ги погледна с презрение, като минаваше през антрето, и излезе по обуща. Перезвон, щом го зърна облечен, взе усилено да тупа с опашка по пода, потръпвайки нервно с цялото си тяло, и дори нададе жален вой, но Коля, щом видя този страстен устрем на кучето си, реши, че това вреди на дисциплината и макар и само за минута, но го подържа още под пейката и чак като отвори вратата, изведнъж му свирна. Кучето рипна като лудо и заскача пред него от възторг. Като премина през коридора, Коля отвори вратата на „фъстъците“. И двамата както преди седяха до масичката, но вече не четяха, а горещо се препираха за нещо. Тези дечица често се препираха помежду си по разни предизвикателни житейски въпроси, при което Настя, като по-голяма, винаги вземаше връх, Костя пък, ако не се съгласеше с нея, почти винаги отиваше да апелира към Коля Красоткин и вече каквото той решеше, то оставаше абсолютната присъда за всички спорещи страни. Сега препирнята на „фъстъците“ заинтересува малко Коля и той се спря на вратата да послуша. Децата видяха, че ги слуша, и поради това още по-разпалено продължиха препирнята си.
— Никога, никога няма да повярвам — нареждаше горещо Настя, — че бабите намират малките деца в бостана между зелките. Сега вече е зима и няма никакви зелки и бабата не може да донесе момиченце на Катерина.
— Фиу! — подсвирна си Коля.
— Или виж как: те ги носят отнякъде, но само на онези, които се омъжат.
Костя гледаше право в Настя, слушаше дълбокомислено и обмисляше.
— Настя, каква си глупава — изрече той най-сетне твърдо и спокойно, — как може да има бебе Катерина, когато няма мъж?
Настя се разпали ужасно.
— Ти нищо не разбираш — прекъсна го ядосано тя, — може да е имала мъж, само че да е в затвора, и сега тя е родила.
— Че да не би мъжът й да е в затвора? — важно се осведоми положителният Костя.
— Или виж какво — го прекъсна буйно Настя, като изостави и забрави съвсем първата си хипотеза, — тя няма мъж, ти си прав, но тя иска да има мъж и е почнала да мисли как да има мъж, и все е мислила, все е мислила и толкова е мислила, че ето, сдобила се е не с мъж, а с бебенце.
— Така по може — съгласи се напълно победен Костя, — а ти не ми го каза по-рано, как можех да го зная.
— Е, дечурлига — обади се Коля, като прекрачи прага на стаята, — опасно племе сте вие, виждам аз!
— И Перезвон ли е с вас? — ухили се Костя и почна да< щрака с пръсти, за да извика Перезвон.
— Фъстъци, аз съм в затруднено положение — почна важно Красоткин — и вие трябва да ми помогнете: Агафя, разбира се, си е строшила краката, щом досега я няма, това го подписвам с две ръце, а пък аз трябва да изляза. Ще ме пуснете ли, или не?
Децата се спогледаха угрижено, ухилените им лица почнаха да изразяват безпокойство. Те впрочем не разбираха още напълно какво се иска от тях.
— Нали няма да лудувате без мене? Нали няма да се покачите на шкафа и да се осакатите? Нали няма да заплачете от страх сами?
По лицата на децата се изписа страшна мъка.
— Пък аз за това може да ви покажа нещичко, едно медно топче, с което може да се стреля с истински барут.
Лицата на децата мигом се проясниха.
— Покажете ни топчето — изрече цял светнал Костя. Красоткин бръкна в чантата си и като извади от нея малък бронзов топ, сложи го на масата.
— Ето го на! Гледай, на колелца — повози той играчката по масата, — може и да стреля. Да го заредиш със сачми и да стреля.
— Убива ли?
— Всички убива, стига да се нагласи добре. — И Красоткин обясни къде трябва да се сложи барутът, къде да се вкарат сачмите, показа една дупчица като фаля и добави за ритането. Децата слушаха със страшно любопитство. Ритането особено порази въображението им.
— А имате ли барут? — попита Настя.
— Имам.
— Покажете и барута — изви гласче тя с молеща усмивка.
Красоткин пак бръкна в чантата и измъкна от нея малко издуто шишенце, в което наистина беше насипан мъничко истински барут, а в една хартийка имаше завити няколко сачми. Той дори отпуши шишенцето и изсипа част от барута на дланта си.
— На, само да няма някакъв огън, защото направо ще ни дигне във въздуха и всички ни ще избие — предупреди за ефект Красоткин.
Децата разглеждаха барута с благоговеен страх, който още повече подсили насладата им. Но на Костя му харесваха повече сачмите.
— А сачмите не горят ли? — попита той.
— Сачмите не горят.
— Подарете ми няколко сачми — издума той с молещо гласче.
