беше с прекрасно ушито сако, мека кръгла шапка и късо подстригана коса. Всичко това много го беше разхубавило и той изглеждаше същински красавец. Миловидното му лице имаше винаги весел израз, но тази веселост беше някак тиха и спокойна. За учудване на Коля Альоша излезе при него тъй, както си е бил в стаята, без палто, явно беше побързал. Той направо подаде ръка на Коля.
— Ето ви и вас най-после, как ви чакахме всички!
— Имаше причини, които сега ще научите. Във всеки случай драго ми е да се запознаем. Отдавна чаках случай и много съм чувал за вас — изломоти малко притеснен Коля.
— Че ние с вас и без това щяхме да се запознаем, и аз много съм чувал за вас, но тук, тук закъсняхте.
— Кажете, какво става?
— Илюша е много зле, съвсем сигурно е, че ще умре.
— Какво говорите! Съгласете се, че медицината е подлост, Карамазов — с жар възкликна Коля.
— Илюша често, много често споменаваше за вас, дори, знаете, насън, в бълнуване. Изглежда, сте му били много, много скъп по-рано… преди онзи случай… с ножчето. Има и друга причина… Кажете, ваше ли е това куче?
— Мое. Перезвон.
— Не е ли Жучка? — жално го погледна Альоша в очите. — Тя е изчезнала, така ли?
— Знам, че всички бихте искали Жучка, разбрах всичко — усмихна се загадъчно Коля. — Слушайте, Карамазов, ще ви обясня цялата работа, главно за това съм и дошъл, за това ви и повиках, да ви обясня предварително цялата история, преди да влезем — почна оживено той. — Вижте какво, Карамазов, напролет Илюша влезе в подготвителния клас. Е, знае се какво е нашият подготвителен клас: хлапетии, дечурлига. Веднага започнаха да закачат Илюша. Аз съм два класа по-напред и, разбира се, наблюдавам отдалеч, отстрани. Виждам, малко момче, слабичко, но не се подчинява, дори се бие е тях, гордо, очичките му горят. Обичам ги такива. А те още повече го закачат. Главно, тогава беше с ужасно палтенце, панталонките му се вдигат нагоре, а обущата му с отпрани подметки. Те и за това го закачат. Унижават го. Не, това вече не обичам, тутакси се застъпих и им дадох да се разберат. Аз тях ги бия, а те ме обожават, знаете ли това, Карамазов? — похвали се експанзивно Коля. — Изобщо обичам дечурлигата. И сега у дома ми висят на шията две пилишарчета, днес дори ме задържаха. По този начин престанаха да бият Илюша и аз го взех под моя протекция. Виждам, гордо момче, това аз ви го казвам, че е гордо, но свърши се с това, че ми се подчини робски, изпълнява и най-малките ми заповеди, слуша ме като бог, опитва се да ми подражава. В междучасията право при мене идва и се разхождаме заедно. Също и в неделните дни. При нас в гимназията се смеят, когато по-голямо момче се събере на такива начала с по-малко, но това е предразсъдък. Такава ми е фантазията и баста, не е ли тъй? Аз го уча, развивам го — защо, кажете, да не мога да го развивам, щом той ми харесва? Ето вие, Карамазов, сте се сдружили с всички тези пиленца, значи, искате да въздействувате върху младото поколение, да го развивате, да бъдете полезен, нали? И да си призная, тази черта във вашия характер, за която аз научих от слухове, най-много ме заинтересува. Впрочем на въпроса: забелязвам, че у момчето се развива някаква чувствителност, сантименталност, пък аз, знаете ли, по рождение съм решителен враг на всякакви лигави нежности. И на туй отгоре, противоречия: горд, а на мене ми е предан робски — предан ми е робски, а изведнъж оченцата му засвяткат и не иска дори да се съгласява с мене, препира се, държи се на голямо. Провеждал съм понякога различни идеи: той не че не е съгласен с идеите, а просто виждам, че се бунтува лично против мене, защото отговарям на неговите нежности с хладнокръвие. И ето, за да го свикна, колкото е по-нежен той, толкова по-хладен ставам аз, нарочно правя тъй, такова ми е убеждението. Имах намерение да школувам характер, да оформя, да създам човек… и така нататък, вие, разбира се, от една дума ме разбирате. Изведнъж забелязвам, че той ден, два, три е смутен, скърби, но не вече за нежности, а за нещо друго, по-силно, по-висше. Мисля си, що за трагедия? Притискам го и научавам следното: той, кой знае как, се сдружил с лакея на покойния ви баща (който тогава беше жив), Смердяков, а онзи да вземе да го научи него, глупчото, на една нелепа шега, тоест зверска шега, подла шега — да вземе залче хляб, от средата, да бодне в него карфица и да го хвърли на някое куче от онези, които от глад гълтат, без да дъвчат, та да види какво ще стане. И ето, приготвили тогава залче хляб и го хвърлили на същата тази рунтава Жучка, за която сега се вдига такава олелия, падаш от някакъв двор, където просто не са я хранили, пък тя цял ден лае на вятъра. (Обичате ли този глупав лай, Карамазов? Аз не мога да го понасям.) Тя просто се хвърлила, глътнала го и заквичала, завъртяла се и побягнала, бяга и само скимти, и изчезнала — така ми го описа Илюша. Хем ми признава, хем плаче, плаче, прегръща ме, трепери: „Тича и скимти, тича и скимти“ — само това повтаря, поразила го тази картина. Е, виждам, угризения на съвестта. Аз го приех сериозно. На мене главно ми се щеше и за предишното да му дам урок, та, признавам си, изхитрувах, престорих се, че съм толкова възмутен, както може би изобщо не бях: „Ти — казвам — си извършил долна постъпка, ти си подлец, аз, разбира се, няма да я разглася, но засега скъсвам отношенията си с тебе. Ще обмисля тази работа и ще научиш чрез Смуров (същото момче, което дойде сега с мене и което винаги ми е било предано): ще продължавам ли занапред отношенията си с тебе, или ще те зарежа завинаги като подлец.“ Това го потресе страшно. Аз, да си призная, почувствувах още тогава, че може би съм се отнесъл твърде строго, но какво да се прави, такава ми беше тогавашната мисъл. След един ден изпращам при него Смуров и предавам чрез него, че повече с него „не говоря“, тоест така казваме ние, когато двама приятели скъсат помежду си. Тайната е там, че аз исках да го държа в шах само няколко дни, а после, като видя разкаянието му, пак да му подам ръка. Това беше твърдото ми намерение. Но какво мислите: той изслушал Смуров и изведнъж очите му засвяткали. „Предай — развикал се — от мене на Красоткин, че сега ще хвърлям на всички кучета залчета с карфици, на всички, на всички!“ — „А — мисля си, — своеволен дух се появява, трябва да се прогони.“ И почнах да му изразявам пълно презрение, при всяка среща извръщам глава, или се усмихвам иронично. И изведнъж става този случай с баща му, помните ли, Сюнгера? Разберете, че той по този начин вече беше предварително подготвен страшно да побеснее. Момчетата, като видяха, че съм го изоставил, се нахвърлиха, дразнят го: „Сюнгер, Сюнгер!“ И тогава почнаха между тях битки, за които страшно много съжалявам, защото, струва ми се, веднъж тогава много зле са го били. Веднъж се нахвърли срещу всички в двора, когато излизаха от класовете, пък аз точно в тоя момент стоя на десет крачки и го гледам. И кълна се, не помня да съм се смял тогава, напротив, много, много жал ми стана за него и още малко, щях да се хвърля да го защищавам. Но той изведнъж срещна погледа ми: какво му се е сторило — не знам, но измъкна едно ножче, нахвърли се върху мене и ми го заби в бедрото, ей тук, в десния крак. Аз не помръднах — признавам, че понякога съм храбър, Карамазов, — само го погледнах е презрение, като да му казвах с поглед: „Ако искаш още веднъж, заради цялата ни дружба, моля, на твоите услуги съм.“ Но той не ме мушна втори път, не издържа, изплаши се, хвърли ножчето, заплака с глас и побягна. Аз, разбира се, не съм го клеветил и заповядах на всички да мълчат, за да не стигне до началството, дори на майка ми казах чак когато ми мина, пък и не беше кой знае каква рана — драскотина. После, чувам, същия ден се замерял с камъни и вас ви ухапал по пръста — но разбирате ли в какво състояние е бил! Какво да се прави, постъпих глупаво: когато се разболя, не отидох да му простя, тоест да се сдобрим и сега се разкайвам. Но сега вече имах особени цели. Е, това е цялата история. Само, струва ми се, постъпих глупаво…
— Ах, колко жалко — възкликна развълнуван Альоша, — че не съм знаел тези ваши отношения с него по-рано иначе отдавна щях лично да дойда при вас да ви моля да отидем при него заедно. Вярвате ли, в треската, в болестта, той бълнуваше за вас. Не съм знаел колко сте му скъп! И как, как не сте могли да намерите тази Жучка? Баща му и всичките деца са я търсили из целия град. Вярвате ли, той, болен, облян в сълзи, три пъти вече повтаря на баща си пред мене: „Аз затуй съм болен, тате, защото убих тогава Жучка, Бог ме е наказал.“ Не може да му се избие тази мисъл! Ах, само да можехте да я намерите сега тази Жучка и да му я покажете, че не е умряла, че е жива, струва ми се, той би възкръснал от радост. Надеждата ни беше във вас.
— Кажете, откъде накъде сте се надявали, че аз ще намеря Жучка, тоест че именно аз ще я намеря? — попита Коля с извънредно голямо любопитство. — Защо именно на мене сте разчитали, а не на друг?
— Носеше се някакъв слух, че я търсите и когато я намерите, ще я доведете. Нещо такова говореше Смуров. Най-вече, все се мъчи да го увери, че Жучка е жива, че са я виждали някъде. Момчетата му донесоха отнякъде живо зайче, но той само го погледна, едва-едва се усмихна и помоли да го пуснем в полето. Така и направихме. Току-що баща му се върна и му донесе кученце, дог, и той намерил отнякъде, мислеше да го утеши с това, но като че ли стана още по-лошо…
