— Кажете ми също, Карамазов: какъв е този баща? Аз го познавам, но какъв е той според вашето определение: шут, палячо?
— Ах, не, има хора, които са много чувствителни, но са някак смазани. Шутовското им държане е нещо като злобна ирония към онези, на които не смеят да кажат истината в очите поради дълговременната си унизителна боязън пред тях. Повярвайте, Красоткин, че такова шутовство е извънредно трагично понякога. Сега за него всичко, всичко на този свят е събрано в Илюша и ако умре Илюша, той или ще полудее от скръб, или ще се самоубие. Аз почти съм убеден в това, като го гледам!
— Разбирам ви, Карамазов, виждам, че познавате хората — прибави проникновено Коля.
— Пък аз, като ви видях с куче, помислих, че сте довели оная Жучка.
— Почакайте, Карамазов, може би ще я намерим, а това е Перезвон. Ще го пусна сега в стаята и може би ще развеселя Илюша повече, отколкото е дога. Почакайте, Карамазов, вие ей сега ще научите нещо. Ах, Боже мой, защо ви задържам! — извика изведнъж поривисто Коля. — Вие сте само по сако в този студ, пък аз ви задържам; виждате ли, виждате ли какъв съм егоист! О, ние всички сме егоисти, Карамазов!245
— Не се безпокойте, наистина, студено е, но аз не настивам лесно. Но да вървим. Чакайте, как се казвате, знам, че сте Коля, но чий?
— Николай, Николай Иванов Красоткин, или както се казва шаблонно, Красоткин-син — кой знае защо, се засмя Коля, но изведнъж прибави: — Аз, разбира се, ненавиждам името си Николай.
— Че защо?
— Тривиално, банално…
— Вие сте на тринадесет години? — попита Альоша.
— Тоест на четиринадесет, след две седмици ще започна четиринадесет, съвсем скоро. Да си призная пред вас още отсега една слабост, Карамазов, специално пред вас, заради запознанството, за да видите природата ми: аз мразя, когато ме питат за годините ми, нещо повече дори… и освен това… за мен например се носи клеветата, че миналата седмица съм играл е подготвителните на разбойници. Че съм играл, е действителност, но че съм играл за себе си, да си доставя удоволствие сам на себе си — това решително е клевета.
Имам основание да мисля, че това е стигнало до вас, но не съм играл за себе си, а за дечурлигата, защото те нищо не можеха да измислят без мене. А пък тук винаги ги пущат разни врели-некипели. Това е град на клюките, уверявам ви.
— Че дори и за свое удоволствие да сте играли, какво от това?
— Е, за себе си… Вие няма да вземете да играете на конче, нали?
— А вие разсъждавайте тъй — усмихна се Альоша, — на театър например ходят възрастните, но в театъра също се представят приключения на всякакви герои, понякога също с разбойници и с война — че мигар това не е същото, разбира се, посвоему? А играта на война сред младите хора през междучасията или пък на разбойници — та това също е зараждащо се изкуство, зараждаща се потребност от изкуство в младата душа и тези игри понякога дори се съчиняват по-хубаво, отколкото представленията в театъра, само с тази разлика, че в театъра отивате да гледате актьори, а тук младежите са актьори. Но то е естествено.
— Така ли мислите? Такива ли са вашите убеждения? — зяпна в него Коля. — Знаете ли, изказахте твърде интересна мисъл; като се прибера сега, ще си поразмърдам малко мозъка по този повод. Признавам, така и мислех, че от вас човек може да се поучи на туй-онуй. Дойдох да се уча от вас, Карамазов — завърши Коля разчувствувано и буйно.
— Пък аз от вас — усмихна се Альоша, като му стисна ръката.
Коля беше извънредно доволен от Альоша. Порази го, че той е съвсем на равна нога с него и че говори с него като с „най-голям“.
— Сега ще ви покажа един фокус, Карамазов, също едно театрално представление — засмя се нервно той, — затова съм дошъл.
— Да влезем първо вляво, при хазаите, там всичките ви приятели си оставят палтата, защото в стаята е тясно и горещо.
— О, аз дойдох само за миг, ще вляза и ще постоя с палто. Перезвон ще остане тук, в коридора, и ще умре: „Иси, Перезвон, куш и умри“ — виждате ли, умря. Пък аз най-напред ще вляза, ще разбера обстановката и после, когато му дойде времето, ще свирна: „Иси, Перезвон!“ — и ще видите, че той веднага ще долети като бесен. Трябва само Смуров да не забрави да отвори в този миг вратата. Аз ще направя всичко и вие ще видите номера…
V. Край легълцето на Илюша
В познатата ни вече стая, обитавана от семейството на известния ни щабскапитан в оставка Снегирьов, в тази минута беше и задушно, и тясно поради многобройния насъбран народ. Няколко момчета имаше този път при Илюша и макар че всички бяха готови като Смуров да отричат, че Альоша ги е помирил и сближил с Илюша, но така беше. Цялото му изкуство в този случай се състоеше в това, че той ги сближи е Илюша един след друг без „лигави нежности“, а сякаш съвсем случайно и неочаквано. Това донесе на Илюша огромно облекчение в страданията му. Като видя почти нежната дружба и съчувствието на всичките тези момчета, предишните си врагове, той се трогна много. Едничък само Красоткин му липсваше и това гнетеше и потискаше сърцето му. Ако имаше в горчивите спомени на Илюшечка нещо най-горчиво, то беше именно целият този случай с Красоткин, бившия негов приятел и защитник, на когото той се беше нахвърлил тогава с ножчето. Така мислеше и умното момченце Смуров (първият дошъл да се помири с Илюша). Но самият Красоткин, когато Смуров смътно му подметна, че Альоша иска да го посети „по една работа“, веднага го прекъсна и го отряза, като натовари Смуров незабавно да съобщи на Карамазов, че знае какво да прави, че от никого не иска съвети и че ако отиде при болния, той знае кога, защото си има „свои съображения“. Това беше две седмици преди тази неделя. Ето защо Альоша не го посети лично, както възнамеряваше. Впрочем той, макар и да поизчака, все пак изпрати Смуров при Красоткин още веднъж и още веднъж. Но и двата пъти Красоткин отговори вече с най-нетърпелив и рязък отказ, като предаде на Альоша, че ако и лично дойде да го вика, тогава никога няма да отиде при Илюша, и да не му се досажда повече. И до последния ден сега и самият Смуров не знаеше, че Коля е решил да отиде при Илюша тази сутрин и чак снощи, когато се сбогуваше със Смуров, Коля изведнъж рязко му поръча да го чака утре сутринта в къщи, защото ще отиде заедно с него у Снегирьови, но да не е посмял впрочем да съобщава никому за неговото отиване, защото иска да отиде неочаквано. Смуров го послуша. А мечтата, че ще доведе изгубената Жучка, се яви у Смуров въз основа на подхвърлените веднъж от Красоткин думи, че „магарета са всички те, щом не могат да намерят кучето, ако само е живо“. А когато Смуров, изчаквайки удобен момент, плахо загатна на Красоткин предположението си относно кучето, онзи изведнъж ужасно се разлюти: „Да не съм магаре да търся чужди кучета из целия град, след като си имам моя Перезвон? И може ли да се мечтае да остане живо куче, което е глътнало карфица! Лигави нежности и нищо повече!“ А същевременно Илюша от две седмици почти не ставаше от своето легълце в ъгъла при иконите. А на училище не ходеше още от онзи случай, когато срещна Альоша и го ухапа по пръста. Впрочем той се разболя още същия ден, макар че още един месец можеше криво-ляво да ходи понякога из стаята и в коридора, ставайки нарядко от леглото. Най-накрая съвсем отпадна и не можеше да се движи без помощта на баща си. Баща му трепереше над него, дори съвсем престана да пие, почти обезумя от страх, че момчето му ще умре, и често пъти, особено след като го поразведеше някой път из стаята под ръка и го сложеше пак в леглото — изведнъж избягваше в: коридора, в тъмния ъгъл, и опрял чело о стената, почваше да ридае с някакъв истеричен, разтърсващ плач, сподавяйки гласа си, да не стигнат риданията му до Илюшечка.
А като се върнеше пак в стаята, обикновено почваше да весели с нещо скъпото си момче, разказваше му приказки, смешки или имитираше разни смешни хора, които му се беше случвало да срещне, дори подражаваше на животните, как смешно вият или реват. Но Илюша не обичаше много баща му да се кълчи и да се прави на шут. Момчето, макар и да се мъчеше да не показва, че това му е неприятно, съзнаваше с болка в сърцето, че баща му е унизен в обществото, и винаги неизбежно си спомняше за „сюнгера“ и за онзи „страшен ден“. Ниночка, сакатата, тиха и кротка сестра на Илюшечка, също не обичаше баща й да се кълчи (колкото до Варвара Николаевна, тя отдавна беше заминала в Петербург за курсовете), но затова пък
