накрая напълно завладя неговия отдавна разстроен, но упорито съпротивлявал се досега на болестта организъм. Без да разбирам нищо от медицина, ще се осмеля да изкажа предположението, че наистина може би с ужасно напрежение на волята си той бе успял за известно време да забави болестта, мечтаейки, разбира се, да я преодолее напълно. Знаеше, че е болен, но изпитваше отвращение да бъде болен тогава, в тази настъпваща съдбоносна минута в живота му, когато трябваше да бъде налице, да каже думата си смело и решително и сам да „оправдае себе си пред себе си“. Той впрочем ходи веднъж при новия доктор от Москва, повикан от Катерина Ивановна поради нейната фантазия, за която вече споменах по-горе. Докторът, като го изслуша и прегледа, стигна до заключението, че той има дори нещо като разстройство на мозъка, и никак не се учуди на някои признания, които той му направи, макар и с отвращение. „Във вашето състояние халюцинациите са твърде възможни — реши докторът, — макар че те трябва да се проверят… изобщо необходимо е да се почне сериозно лечение, без да се губи нито минута, инак ще стане беля.“ Но Иван Фьодорович, като си тръгна от него, не изпълни благоразумния съвет и не пожела да легне да се лекува: „Засега съм на крака, имам сили, ако падна — друго нещо, тогава нека ме лекува когото иска“ — реши той, като махна с ръка. И тъй той седеше, почти съзнавайки сам, че бълнува, и, както казах вече, упорито се вглеждаше в нещо при срещуположната стена, на дивана. Изведнъж се оказа, че там седи някой, Бог знае как влязъл, защото още го нямаше в стаята, когато Иван Фьодорович се върна от Смердяков. Това беше някакъв господин или по-точно, особен вид руски джентълмен, не много млад, „qui frisait la cinquantaine263“, както казват французите, с не много прошарена, тъмна, доста дълга и гъста още коса и с клиновидна брадичка. Той беше облечен в някакво кафяво сако, очевидно шито от добър шивач, но вече износено, шито примерно по-миналата година и вече съвсем демодирано, дотолкова, че никой от светските заможни хора не носеше такива сака от две години насам. Ризата му, дългата му вратовръзка във вид на шал, всичко това беше у него като у всички елегантни джентълмени, но ризата му, погледната по-отблизо, беше малко замърсена, широкият шал — доста изтъркан. Карираният панталон му стоеше превъзходно, но беше също прекалено светъл и някак твърде тесен, каквито сега вече не се носеха, точно както и меката бяла касторена шапка, която гостът си беше сложил съвсем неподходящо за сезона. С една дума, имаше вид на порядъчен човек с твърде ограничени парични възможности. По всяка вероятност джентълменът принадлежеше към категорията на някогашните контета-помешчици, процъфтявали още по време на крепостното право; очевидно познаваше света и порядъчното общество, но полека-лека покрай обедняването след веселия живот на младини и неотдавнашното премахване на крепостното право се беше превърнал в нещо като храненик с добри маниери, който обикаля добрите стари познати, а те го приемат заради сговорния му и приличен характер, а и защото е все пак порядъчен човек, когото можеш дори пред всякакъв гост да сложиш на трапезата си, макар, разбира се, на скромно място. Такива хрантутници-джентълмени с приличен характер, които умеят да поразправят нещо, да участвуват в каре за карти и които решително не обичат никакви поръчения, ако им ги натрапват, са обикновено самотни или ергени, или вдовци, които може и да имат деца, но децата им се възпитават винаги някъде далече, при някакви лели, за които джентълменът почти никога не споменава в порядъчното общество, сякаш донякъде се срамува от такова родство. От децата си пък отвиква полека- лека съвсем и само получава нарядко от тях, за именните дни или за Коледа, поздравителни писма и понякога дори им отговаря. Физиономията на неочаквания гост не че беше добродушна, а именно прилична и готова според обстоятелствата за всякакъв любезен израз. Не носеше джобен часовник, но имаше лорнет с рамка от костенурчена кост и черна лента. На средния пръст на дясната му ръка лъщеше масивен златен пръстен с евтин опал. Иван Фьодорович мълчеше злобно и не искаше да започва разговор. Гостът чакаше и седеше именно като храненик, който току-що е слязъл, отгоре, от отредената му стая, долу на чай, да прави компания на домакина, но мълчи смирено поради това, че стопанинът е зает и свъсен мисли за нещо; готов обаче за всякакъв любезен разговор, стига само домакинът да заговори. Изведнъж лицето му изрази като че някаква внезапна загриженост.
— Слушай — обърна се той към Иван Фьодорович, — извинявай, искам само да ти напомня: ти отиде при Смердяков да научиш за Катерина Ивановна, а си тръгна, без да научиш нищо за нея, сигурно си забравил…
— Ах, да! — възкликна изведнъж Иван и лицето му се помрачи от грижа. — Да, забравих… Впрочем сега е все едно, важното е утре — измърмори той на себе си. — Ти пък — обърна се той сърдито към госта, — аз и без това щях ей сега да си го спомня, защото именно за това ми беше мъката! Какво се обаждаш, не ти вярвам, че ти ме подсети, аз сам си спомних!
— Недей ми вярва — усмихна се любезно джентълменът. — Каква ще е тая вяра насила? А при това за вярата не помагат никакви доказателства, особено материалните. Тома е повярвал не защото е видял възкръсналия Христос, а защото отпреди е искал да повярва. Ето например спиритистите… аз много ги обичам… представи си, те мислят, че са полезни за вярата, защото дяволите от онзи свят им показват рогцата си. „Това, значи, е вече доказателство, така да се каже, материално, че съществува онзи свят.“ Онзи свят и материални доказателства, леле майко! И най-после, ако е доказан дяволът, още не се знае доказан ли е Бог! Аз искам да се запиша в идеалистическото дружество, ще им правя опозиция: „на, вижте ме, реалист съм, а не съм материалист, хе, хе!“
— Слушай — стана изведнъж иззад масата Иван Фьодорович. — Сега май бълнувам… разбира се, бълнувам… лъжи каквото щеш, все ми е едно! Няма да ме докараш до изстъпление както миналия път. Само нещо ме е срам… Искам да се разхождам из стаята… Понякога не те виждам и гласа ти дори не чувам, както миналия път, но винаги отгатвам онова, което дрънкаш, защото
Иван Фьодорович отиде в ъгъла, взе кърпата, направи каквото каза, и с мократа кърпа на главата почна да се разхожда из стаята.
— Харесва ми, че с тебе направо почнахме на ти — подхвана гостът.
— Глупак — засмя се Иван. — Да не би да ти заговоря на вие? Сега аз съм весел, само че ме болят слепоочията… и темето… само, моля ти се, не философствувай като миналия път. Щом не можеш да се пръждосаш, лъжи нещо весело. Клюкарствувай, нали си хрантутник, клюкарствувай. Откъде ми дойде този кошмар! Но аз не се плаша от тебе. Ще те преодолея. Няма да свърша в лудницата!
— C’est charmant264, хрантутник. Да, именно такъв. Какво друго съм аз на този свят, ако не хрантутник? Но слушам те и се учудвам: ей Богу, ти като че ли почваш вече малко по малко наистина да ме вземаш за нещо, а не само за твоя фантазия, както настояваше миналия път…
— Нито за миг не те вземам за реална истина — някак дори ядосано извика Иван. — Ти си лъжа, ти си болестта ми, ти си призрак. Само че не знам с какво да те изтребя и виждам, че някое време ще трябва да се страда. Ти си моя халюцинация. Ти си въплъщение на самия мене, впрочем само на една коя страна… на моите мисли и чувства, но на най-отвратителните и глупавите. В това отношение би могъл дори да ми бъдеш интересен, стига да имах време да се занимавам с тебе…
— Моля ти се, моля ти се, ще те изоблича: одеве при уличната лампа, когато се нахвърли върху Альоша и му закрещя: „Ти си научил от
— Да, това беше слабост на натурата… но не можех да ти вярвам. Не знам спал ли съм, или съм се движил миналия път. Може би тогава само съм те сънувал, а не съм те видял наяве…
— А защо се държа одеве така сурово с него, с Альоша? Той е мил: виновен съм пред него заради стареца Зосима.
— Не говори за Альоша! Как смееш, лакей! — засмя; се пак Иван.
— Караш се, а пък се смееш — добър признак. Впрочем ти днес си много по-любезен с мене, отколкото миналия път, и разбирам защо: това велико решение…
— Млъкни за решението! — викна свирепо Иван.
— Разбирам, разбирам, c’est noble, c’est charmant265, ти отиваш утре да защищаваш брат си и принасяш себе си в жертва… c’est chevaleresque.266
— Млъкни, или ще те изритам навън!
