града, просторна, висока, акустична. Вдясно от членовете на съда, които се разполагаха на нещо като подиум, имаше приготвена маса и два реда столове за съдебните заседатели. Вляво беше мястото за подсъдимия и защитника му. По средата на залата, близо до мястото на съда, стоеше масата с „веществените доказателства“. На нея бяха окървавеният бял халат на Фьодор Павлович, фаталното медно чукало, с което беше извършено предполагаемото убийство, ризата на Митя с окървавен ръкав, рединготът му, цял в кървави петна отзад, при джоба, в който беше пъхнал тогава мократа, от кръв кърпа, самата кърпа, цяла вкоравена от кръвта, сега вече съвсем пожълтяла, пистолетът, зареден за самоубийството на Митя у Перхотин и взет му скришом в Мокрое от Трифон Борисович, пликът с надписа, в който са били приготвените за Грушенка три хиляди, тясната розова панделка, с която е бил завързан, и много други предмети, които дори не помня. Малко по-нататък, навътре в залата, почваха местата за публиката, но пред самия парапет имаше няколко стола за свидетелите, които, вече дали своите показания, ще бъдат оставени в залата. В десет часа се появи съдът в състав: председателя, един член и един почетен мирови съдия. Разбира се, незабавно се появи и прокурорът. Председателят беше набит, як човек, под среден ръст, с хармонично лице, около петдесетгодишен, с тъмна прошарена коса, ниско остригана, и с червена лента — не помня вече с какъв орден. А прокурорът ми се стори, и не само на мене, а на всички, някак твърде блед, с почти зелено лице, кой знае защо внезапно отслабнал, може би за една нощ, защото го бях виждал само преди три дни още съвсем в собствения си вид. Председателят почна с въпрос към съдебния пристав: дали всички съдебни заседатели са се явили?… Но виждам, че така не мога да продължавам, дори само затова, че много неща не чух, в други пропуснах да вникна, трети забравих, а главно, защото, както казах по-горе, ако взема да си спомням всичко, което беше казано и което стана, буквално няма да ми стигне нито времето, нито мястото. Знам само, че съдебните заседатели и от едната, и от другата страна, тоест от страна на защитата и на прокурора, не бяха много. А състава на дванадесетте съдебни заседатели запомних: четирима наши чиновници, двама търговци и шестима селяни и еснафлии от нашия град. В нашето общество, помня, много време преди съда се питаха някак учудено, особено дамите: „Дали това тънко, сложно и психологическо дело ще бъде оставено за съдбоносно решение в ръцете на някакви чиновници и дори на селяци; та какво ще ти разбере от тази работа някакъв чиновник, още повече селянин?“ Действително и четиримата търговци, влизащи в състава на съдебните заседатели, бяха дребни хора, с малки служби, побелели — само един от тях беше малко по-млад, — почти неизвестни в нашето общество, преживяващи с малки заплати, жените им сигурно бяха стари и не за пред очи, и с куп деца, може би дори босоноги, сигурно си прекарваха свободното време най-много някъде на карти и, разбира се, никога не бяха прочели нито една книга. Двамата търговци пък, макар и да бяха солидни на вид, но бяха някак странно мълчаливи и неподвижни; единият от тях беше обръснат и облечен по немски; другият, с прошарена брадичка, носеше на шията си на червена лента някакъв медал. За еснафлиите и за селяните да не говорим. Нашите скотопригонски еснафлии са, кажи-речи, същите селяни, дори орат. Двама от тях бяха също с немско облекло и затова може би още по-нечисти и неспретнати наглед от другите четирима. Тъй че наистина можеше да му хрумне на човек, както ми хрумна и на мен например, щом ги видях: „Какво могат да проумеят тези в едно такова дело?“ При все това лицата им правеха някак странно внушително и почти застрашително впечатление, бяха строги и свъсени.
Най-после председателят обяви за открито заседанието по делото за убийство на титулярния съветник в оставка Фьодор Павлович Карамазов — не помня добре как точно се изрази тогава. Казаха на съдебния пристав да доведе подсъдимия и ето, появи се Митя. Залата цяла притихна, щеше да се чуе муха да бръмне. Не знам как е било за другите, но на мене видът на Митя ми направи крайно неприятно впечатление. Преди всичко, той се появи в ужасно контешки вид, със съвсем нов редингот. Научих после, че специално си бил поръчал за този ден редингот в Москва, на своя предишен шивач, който имал още мерките му. Беше с нови черни велурени ръкавици и с елегантна риза. Той мина с дългите си еднометрови крачки, вгледан неподвижно право пред себе си, и седна на мястото си съвсем спокоен. В същия миг веднага се появи и защитникът, знаменитият Фетюкович, и сякаш някакъв сподавен шум премина в залата. Той беше висок, сух човек, с дълги, тънки крака, с извънредно дълги, бледи, тънки пръсти, бръснат, със скромно вчесана, доста късо подстригана коса, с тънки устни, които понякога се изкривяваха, неясно — в присмех или в усмивка. Наглед той беше към четиридесетгодишен. Лицето му би било приятно, да не бяха очите му, сами по себе си малки и неизразителни, но изключително доближени, така че ги делеше само тънката костица на продълговатия му тънък нос. С една дума, тази физиономия имаше в себе си нещо съвсем птиче, което правеше поразително впечатление. Беше облечен с фрак и с бяла вратовръзка. Помня първия въпрос на председателя към Митя, тоест за името, титлата и пр. Митя отговори рязко, но някак неочаквано високо, така че председателят чак тръсна глава и го погледна почти учуден. После се прочете списъкът на лицата, призовани за съдебното следствие, тоест свидетелите и експертите. Списъкът беше дълъг; четирима от свидетелите не се бяха явили: Миусов, който беше по него време вече в Париж, но който беше дал показания още на предварителното следствие, госпожа Хохлакова и чифликчията Максимов поради болест, и Смердяков поради внезапната му смърт, за което бе представено удостоверение от полицията. Известието за Смердяков предизвика голямо раздвижване и шепот в залата. Разбира се, мнозина от публиката още нищо не знаеха за това ненадейно самоубийство. Но най-поразителното беше неочакваната постъпка на Митя: щом съобщиха за Смердяков, той изведнъж викна от мястото си гръмогласно:
— На кучето — кучешка смърт!
Помня как се спусна към него защитникът му и как председателят се обърна към него със заплахата да вземе строги мерки, ако се повтори още веднъж подобна предизвикателна постъпка. Митя отривисто, кимайки с глава, но сякаш без да се разкайва ви най-малко, повтори няколко пъти полугласно на защитника си:
— Няма, няма! Без да искам! Няма вече!
И, разбира се, този малък инцидент събуди у съдебните заседатели и публиката настроение не в негова полза. Издаваше характера си и сам се характеризираше. Под това именно впечатление бе прочетен от секретаря на съда обвинителния акт.
Той беше доста кратък, но обстоен. Излагаха се само най-главните причини, защо е трябвало да се предаде на съда и т.н. Все пак той ми направи силно впечатление. Секретарят го прочете ясно, звучно, силно. Цялата тази трагедия като че ли се появи отново пред всичко релефно, концентрично, озарена от фатална, безпощадна светлина. Помня как веднага след прочитането председателят високо и внушително попита Митя:
— Подсъдими, признавате ли се за виновен?
Митя внезапно стана от мястото си.
— Признавам се виновен в пиянство и разврат — извика той с все същия някак неочакван, почти екзалтиран глас, — в леност и буйства. Исках да стана навеки честен човек точно в секундата, когато съдбата ме покоси! Но за смъртта на стареца, моя враг и баща — не съм виновен! Но за ограбването му — не, не, не съм виновен, пък и не мога да съм виновен: Дмитрий Карамазов е подъл, но не е крадец!
Като изкрещя това, той си седна на мястото цял разтреперан. Председателят пак се обърна към него с кратко, но назидателно увещание да отговаря само на въпросите, а не да се впуща в странични екзалтирани възклицания. После нареди да се пристъпи към съдебното следствие. Въведоха всички свидетели за клетва. Тогава ги видях всички наведнъж. Впрочем братята на подсъдимия се допуснаха за свидетели без клетва. След увещанията на свещеника и председателя изведоха свидетелите и ги настаниха, доколкото беше възможно, на различни места. После почнаха да ги извикват един по един.
II. Опасни свидетели
Не знам бяха ли разделени свидетелите на прокурора и на защитата някак на групи от председателя и точно в какъв ред беше предвидено да се извикват. Сигурно всичко това е било спазено. Знам само, че първо почнаха да извикват прокурорските свидетели. Повтарям, че нямам намерение да описвам всички разпити, и то стъпка по стъпка. При това описанието ми би било малко излишно, защото в речите на прокурора и на защитника, когато започнаха дебатите, целият ход и смисъл на всички дадени и изслушани показания бяха сведени като че до една ярка и характерна точка, а тези две забележителни речи на места поне записах изцяло и ще ги предам, когато им дойде времето, както и един извънреден и съвсем неочакван епизод от процеса, който се разигра внезапно още преди съдебните разисквания и който несъмнено повлия
