А защитникът продължаваше да използува всички средства и все повече и повече ни учудваше с познаването наделото до най-дребни подробности. Така например показанията на Трифон Борисович направиха много силно впечатление и, разбира се, бяха извънредно неблагоприятни за Митя. Той едва ли не доказа черно на бяло, че при първото си отиване в Мокрое, почти месец преди катастрофата, не е било възможно Митя да е изхарчил по-малко от три хиляди или може би само малко по-малко. Само за циганките колко пропиля! На нашите въшливи селяци не да им „хвърляше на плочника копейки“, ами ги даряваше най-малко с по двадесет и пет рублеви банкноти, по-малко не даваше. Пък колко нещо просто откраднаха тогава от него! Зер, който е откраднал, той не си е оставил името, къде да го хванеш крадец, след като той самият пилееше парите! Та нашият народ са разбойници, не мислят за душата. А за момичетата, за нашите селски момичета, колко нещо отиде! Замогнаха се оттогава, това си е, а по-рано беше беднотия. С една дума, той спомена всички разноски и изброи всичко като по сметало. По такъв начин предположението, че са били изхарчени само хиляда и петстотин рубли, а другите отделени в талисмана, ставаше немислимо. „Сам видях, в ръцете му видях три хиляди накуп, с очите си ги гледах, та ние ли не разбираме от пари!“ — викаше Трифон Борисович, стараейки се с все сила да угоди на „началството“. Но когато дойде ред да задава въпроси защитникът, той почти без да се опитва да опровергае показанията, изведнъж обърна разговора натам, че коларят Тимофей и друг селяк Аким намерили в Мокрое, след онова първо пиянствуване, още месец преди ареста, сто рубли на пода в пруста, които Митя бил изтървал в пияно състояние, и ги предали на Трифон Борисович, а той им дал за това по една рубла. „Е, върнахте ли тогава тези сто рубли на господин Карамазов, или не?“ Трифон Борисович, колкото и да шикалкавеше, но след разпита на селяците призна за намерените сто рубли, като прибави само, че още тогава честно и почтено върнал всичко на Дмитрий Фьодорович, връчил му ги „най-честно, само че той, бидейки по туй време съвсем пиян, надали ще си го спомня“. Но тъй като преди повикването на свидетелите-селяни все пак отричаше намирането на стоте рубли, съобщението, че е върнал сумата на пияния Митя, естествено бе подхвърлено на голямо съмнение. По този начин един от най-опасните свидетели, предложени от прокуратурата, си излезе също заподозрян и с доста пострадала репутация. Същото стана и с поляците: те се появиха с горд и независим вид. Съобщиха веднага гръмко, че двамата „служели на короната“ и че „пан Митя“ им предлагал три хиляди, за да купи честта им, че те лично видели много пари в ръцете му. Пан Мусялович вмъкваше страшно много полски думи в изразите си и като виждаше, че това само го издига в очите на председателя и прокурора, се окуражи най-после напълно и почна вече да говори само на полски. Но Фетюкович пипна и тях в мрежите си: колкото и да усукваше повиканият отново Трифон Борисович, все пак трябваше да признае, че собственото му тесте карти е било сменено от пан Врублевски с негово и че пан Мусялович, като давал картите, ги сменил. Това вече потвърди Калганов, когато даде на свой ред показания, и двамата панове си излязоха малко посрамени, дори изпратени от смеха на публиката.
После същото стана почти с всички най-опасни свидетели. Всекиго тях Фетюкович съумя да очерни нравствено и да отпрати леко подигран. Любителите и юристите само се любуваха и все пак недоумяваха за каква голяма и крайна цел би могло да послужи всичко това, защото, повтарям, всички чувствуваха непоклатимостта на обвинението, което нарастваше все повече и все по-трагично. Но по увереността на „великия маг“ виждаха, че той беше спокоен, и чакаха: все пак не е току-тъй дошъл от Петербург „такъв човек“ и не е той от хората, които се връщат с празни ръце.
III. Медицинската експертиза и фунийката лешници
И медицинската експертиза не помогна много на подсъдимия. Пък и самият Фетюкович като че ли не разчиташе твърде на нея, както се оказа по-късно. Всъщност тя стана единствено по настояване на Катерина Ивановна, която извика специално прочутия доктор от Москва. Защитата, разбира се, не можеше нищо да загуби от нея, а в най-добрия случай можеше и да спечели. Впрочем до известна степен се получи нещо дори комично именно поради съществуващото разногласие между докторите. Като експерти се явиха: пристигналият знаменит доктор, нашият доктор Херценщубе и освен това младият лекар Варвински. Последните двама фигурираха и просто като свидетели, повикани от прокурора. Пръв беше разпитан в качеството си на експерт доктор Херценщубе. Той беше седемдесетгодишен старец, побелял и плешив, среден на ръст и с яко телосложение. В нашия град всички много го ценяха и уважаваха. Той беше добросъвестен лекар, прекрасен и благочестив човек, някакъв хернхутер или „моравски брат“291 с — положителност не мога да кажа. Живееше тук вече много отдавна и се държеше с извънредно голямо достойнство. Беше добър и човеколюбив, лекуваше бедните болни и селяните безплатно, лично посещаваше техните колиби и къщици и им оставяше пари за лекарства, но пък беше и упорит като катър. Невъзможно беше да се отклони от някоя идея, щом веднъж заседнеше в главата му. Между другото почти на всички в града беше известно, че пристигналият знаменит лекар през тия два-три дни престой у нас си беше позволил няколко извънредно обидни отзива за възможностите на доктор Херценщубе. Работата е там, че макар московският лекар да вземаше за визита минимум двадесет и пет рубли, все пак някои хора в нашия град се зарадваха на случая и без да жалят пари, хукнаха при него за съвети. Всички тези болни беше лекувал преди него, разбира се, доктор Херценщубе и ето че знаменитият лекар извънредно остро разкритикува навсякъде неговото лечение. Накрая дори, отивайки при болния, питаше направо: „Е, кой ви е тровил тука, Херценщубе ли? Хе, хе!“ Доктор Херценщубе, разбира се, научи всичко това. И ето че тримата лекари се явиха един след друг за разпит. Доктор Херценщубе заяви направо, че „ненормалността на умствените способности на подсъдимия се вижда от само себе си“. После, като изложи аргументите си, които тук пропущам, той добави, че тази ненормалност се открива главно не само в много от предишните постъпки на подсъдимия, но и сега, дори и в този момент, и когато го помолиха да обясни в какво именно се открива сега, в този момент, старецът доктор е цялата си простодушна прямота посочи, че подсъдимият, като влязъл в залата, „имаше необикновен и чуден за обстоятелствата вид, крачеше напред като войник и гледаше напред втренчено, след като по-скоро трябваше да гледа наляво, където в публиката седят дамите, защото той беше голям любител на прекрасния пол и най-напред трябваше да държи сега за мнението на дамите“ — завърши старецът със своеобразния си език. Трябва да се добави, че говореше руски много и охотно, но някак всяка негова фраза излизаше по немски маниер, което впрочем никога не го смущаваше, защото той цял живот бе имал слабостта да смята своя руски говор за образцов, „за по-добър дори, отколкото на русите“, и дори обичаше много да прибягва към руски пословици, уверявайки всеки път, че те са най-точните и най-изразителните от всички пословици в света. Ще отбележа също, че той в разговор, може би от разсеяност някаква, често забравяше най-обикновени думи, които знаеше отлично, но който, кой знае защо, изведнъж му щукваха из ума. Впрочем същото се случваше и когато говореше на немски и тогава той винаги махаше с ръка пред лицето си, сякаш за да улови загубената дума, и нищо вече не можеше да го накара да продължи, преди да е намерил нужната дума. Забележката му, че подсъдимият при влизането си е трябвало да погледне дамите, предизвика весел шепот сред публиката. Нашето старче го обичаха много всички дами и знаеха също, че той, цял живот ерген, благочестив и целомъдрен, гледаше на жените като на висши и идеални същества. И затова неочакваната му забележка се видя на всички ужасно странна.
Московският доктор, попитан на свой ред, рязко и настойчиво потвърди, че смята умственото състояние на подсъдимия за ненормално, „дори във висша степен“. Той говори дълго и умно за „афекта“ и за „манията“ и изкарваше, че според всичките събрани данни подсъдимият преди арестуването от няколко дни се намирал в несъмнен болезнен афект и ако е извършил престъпление, то, макар и да го е съзнавал, е било почти неволно, не е имал никакви сили да се бори с болезненото нравствено влечение, което го е било завладяло. Но освен афекта докторът съзираше и мания, което вече определяло, според неговите думи, пътя към пълно побъркване (NB. Аз предавам със свои думи, а докторът обясняваше с много научен и специален език.) „Всичките му действия са в противоречие със здравия разум и логиката — продължаваше той. — Разбира се, не говоря за това, което не съм видял, тоест за самото престъпление и за цялата тази катастрофа, но дори онзи ден по време на разговора с мене имаше необяснимо неподвижен поглед. Неочакван смях, когато никак не е на място. Непонятно постоянно раздразнение, странни думи: «Бернар, ефика» и други, които не бяха на място.“ Но докторът виждаше тази мания главно в това, че подсъдимият просто не може и да говори за онези три хиляди рубли, за които се смята измамен, без някакво необикновено раздразнение, докато за всички свои останали несполуки и обиди говори и си спомня с доста голяма лекота. Най-после според справките той и по-рано, щом се стигнело до тези три хиляди, точно по същия начин винаги изпадал почти в
