— Той ми каза веднъж за своята лична омраза към баща ми и че го е страх, че… в някоя минута на крайност… в минута на отвращение може би би могъл и да го убие.
— И вие, като го чухте, повярвахте ли?
— Не бих казал, че съм повярвал. Но винаги съм бил сигурен, че едно висше чувство винаги ще го спаси в съдбоносната минута, както и го е спасило в същност, защото не той е убил баща ми — твърдо завърши Альоша така високо, че го чу цялата зала. Прокурорът трепна като боен кон, чул тръбния сигнал.
— Бъдете сигурен, че изцяло вярвам в най-пълната искреност на вашето убеждение, без да го обуславям и без да го асимилирам ни най-малко с любовта ви към вашия нещастен брат. Вашият своеобразен възглед върху целия трагичен случай, който се е разиграл в семейството ви, вече ни е известен от предварителното следствие. Няма да скрия от вас, че той е крайно особен и противоречи на всички други показания, получени от прокуратурата. И затова намирам за нужно да ви попитам вече настойчиво какви именно данни са въздействували на мисълта ви и са я насочили към категоричното убеждение за невинността на брат ви и, напротив, за виновността на друго лице, което вие вече конкретно посочихте в предварителното следствие?
— В предварителното следствие само отговарях на въпросите — изрече тихо и спокойно Альоша, — а не дойдох сам с обвинение срещу Смердяков.
— И все пак го посочихте?
— Посочих го според думите на брат си Дмитрий. Още преди разпита ми разправиха какво е станало при ареста му и как тогава той самият е посочил Смердяков. Вярвам напълно, че брат ми не е виновен. А щом не е той убиецът, то…
— То е Смердяков ли? А защо именно Смердяков? И защо именно вие така окончателно сте убеден в невинността на брат си?
— Не можех да не повярвам на брат си. Знам, че той няма да ме излъже. Видях по лицето му, че не ме лъже.
— Само по лицето му? Това ли са всичките ви доказателства?
— Нямам други доказателства.
— И за виновността на Смердяков ли нямате никакво друго доказателство освен думите на брат ви и израза на лицето му?
— Да, нямам друго доказателство.
Тук прокурорът прекъсна разпита си. Отговорите на Альоша като че направиха на публиката страшно разочароващо впечатление. У нас се говореше за Смердяков още преди съда, един нещо чул, друг нещо разбрал, говореха за Альоша, че той е натрупал някакви особени доказателства в полза на брат си и за вината на лакея, а ето че нямаше нищо, никакви доказателства освен някаква нравствена убеденост, толкова естествена за него като роден брат на подсъдимия.
Но почна да разпитва и Фетюкович. На въпроса: кога именно подсъдимият е говорил с него, с Альоша, за своята омраза към баща си и че би могъл да го убие, чул ли е това от него например в последната среща преди катастрофата, Альоша, докато отговаряше, изведнъж сякаш трепна, като че едва сега нещо си спомни и съобрази:
— Спомням си сега едно обстоятелство, за което съвсем бях забравил, но тогава ми беше толкова непонятно, а сега…
И Альоша си спомни развълнуван, очевидно сам току-що сблъскал се внезапно сега с тази идея, как на последната среща с Митя вечерта при дървото по пътя към манастира Митя, удряйки се в гърдите, „в горната част на гърдите“, бе му повторил няколко пъти, че той има средство да възстанови честта си, че това средство е тук, ето тук, на гърдите му… „Аз помислих тогава, че като се удряше в гърдите, говореше за сърцето си — продължаваше Альоша, — искаше да каже, че в сърцето си би могъл да намери сили, за да се спаси от някакъв ужасен позор, който му предстоеше и който дори пред мене не смееше да си признае. Признавам, че тогава помислих именно за баща ни и че се ужасява от позора на самата мисъл да отиде при баща ни и да извърши някакво насилие, а в същност той именно тогава като че сочеше нещо на гърдите си, така че, помня, именно тогава ми се мярна някаква мисъл, че сърцето изобщо не е от тази страна на гърдите, а по-долу, а той удря много по-горе, ей тук, точно под шията, и все сочи това място. Моята мисъл ми се стори тогава глупава, а той може би именно е сочил талисмана, в който са били зашити хиляда и петстотинте рубли!…“
— Именно! — викна изведнъж Митя от мястото си. — Тъй е, Альоша, тъй е, аз тогава по него удрях с юмрук!
Фетюкович се хвърли бързо към него, молейки го да се успокои, и веднага се хвана за Альоша. Альоша, сам увлечен в спомена си, горещо изказа предположението, че този позор най-вероятно се е състоял именно в това, че имайки у себе си тези хиляда и петстотин рубли, които би могъл да върне на Катерина Ивановна като половината от дълга си към нея, той все пак е решил да не й даде тази половина, а да я използува за друго, тоест да замине с Грушенка, ако тя се съгласи…
— Така е, точно така — викаше внезапно възбуден Альоша. — Брат ми викаше тогава именно, че половината, половината позор (той няколко пъти каза:
— И вие твърдо, ясно помните, че се е удрял именно по това място на гърдите? — жадно разпитваше Фетюкович.
— Ясно и твърдо, защото именно си помислих тогава: защо се удря толкова високо, след като сърцето е по-долу, и още тогава моята мисъл ми се стори глупава… помня, че ми се стори глупава… това ми мина през ум. Точно затова си го спомних сега. И как съм могъл да го забравя до този момент! Той е сочил именно този талисман за доказателство, че има начин, но че няма да върне тези хиляда и петстотин! А при ареста в Мокрое именно е викал — знам това, разправяха ми, — че смята за най-голям позор в целия си живот, дето, макар че имал начин да върне половината (именно половината!) дълг на Катерина Ивановна и да се яви пред нея не като крадец, той все пак не се е решил да ги върне и предпочел да остане в очите й крадец, отколкото да се лиши от парите! А как го мъчеше, как го мъчеше този дълг! — възкликна накрая Альоша.
Разбира се, намеси се и прокурорът. Той помоли Альоша да опише още веднъж всичко точно и настоя няколко пъти, питайки: „Наистина ли подсъдимият се е удрял в гърдите, като да е сочел нещо? Може би просто се е удрял с юмрук в гърдите?“
— Не беше дори с юмрук! — извика Альоша. — А именно сочеше с пръсти, и то тук, твърде високо… Но как можах да забравя това нещо чак до тази минута!
Председателят се обърна към Митя с въпрос, какво може да каже относно даденото показание. Митя потвърди, че всичко е било именно така, че той именно е сочил хиляда и петстотинте рубли, които са били на гърдите му, точно под шията, и че, разбира се, това е позор, „позор, от който не се отричам, най- позорният акт в целия ми живот! — извика Митя. — Аз можех да ги върна, но не ги върнах. Предпочетох да остана крадец в очите й, но не ги върнах, а най-големият ми позор беше, че знаех предварително, че няма да ги върна! Прав е Альоша! Благодаря ти, Альоша!“
С това свърши разпитът на Альоша. Важно и характерно беше именно обстоятелството, че се намери макар само един факт, макар само едно, да речем, много дребно доказателство, почти само намек за доказателство, но все пак поне малко от малко свидетелствуващо, че наистина е съществувал този талисман, че е имало в него хиляда и петстотин рубли и че подсъдимият не е лъгал в предварителното следствие, когато е заявил в Мокрое, че тези хиляда и петстотин „бяха мои“. Альоша беше радостен; цял пламнал, той седна на посоченото му място. Дълго време още повтаряше на себе си: „Как съм го забравил! Как можах да го забравя! И как изведнъж чак сега си го спомних!“
Почна разпитът на Катерина Ивановна. Щом се появи тя, в залата настъпи нещо невиждано. Дамите грабнаха лорнетите и биноклите, мъжете се размърдаха, някои ставаха от местата си, за да виждат по- добре. Всички твърдяха после, че Митя изведнъж пребледнял „като платно“, щем тя влязла. Цяла облечена в черно, скромно и почти плахо се приближи до посоченото й място. Не можеше да се разбере по лицето й дали беше развълнувана, но решителност искреше в нейния тъмен, здрачен поглед. Трябва да се отбележи, и после мнозина твърдяха, че тя била чудно хубава в този миг. Заговори тихо, но ясно, да я чуят всички. Изразяваше се извънредно спокойно или поне се мъчеше да е спокойна. Председателят започна въпросите
