наистина имате какво да кажете. С какво можете да потвърдите това признание… ако само това не са бълнувания?
— Там е работата, че нямам свидетели. Това куче Смердяков няма да ви изпрати показания от онзи свят… в плик. Все пликове чакате, стига ви и един. Аз нямам свидетели… Освен един, може би — замислено се усмихна той.
— Кой е вашият свидетел?
— С опашка, ваше превъзходителство, няма да е според протокола! Le diable n’existe point!298 Не обръщайте внимание, нищо и никакъв дребен дявол — прибави той, като веднага престана да се смее и сякаш конфиденциално, — той трябва да е тук някъде, ей под тази маса с веществените доказателства, къде другаде, ако не там? Вижте какво, чуйте ме: аз му казах: „Не искам да мълча“, а той ми разправя за геологическия преврат… глупости! Освободете прочее този изверг… той запя химн, това е, защото му е леко! Все едно, че някой пиян мерзавец е заревал как „замина Ванка в Питер“, пък аз за две секунди радост давам квадрилион квадрилиони. Не ме познавате вие мене! О, колко е глупаво всичко това при вас! Хайде, приберете мен вместо него! Все за нещо съм дошъл… Защо, защо всичко това е толкова глупаво…
И той пак почна бавно и сякаш замислено да оглежда залата. Но всички вече се раздвижиха. Альоша понечи да се спусне към него от мястото си, но съдебният пристав хвана Иван Фьодорович за ръката.
— Това пък какво е! — извика той, впил поглед в лицето на пристава, и изведнъж го хвана за раменете и яростно го тръшна на пода. Но стражата вече бе успяла да притича, хванаха го и тогава той нададе голям вик.299 И през цялото време, докато го изнасяха, викаше и крещеше нещо несвързано.
Настъпи суматоха. Не мога да си спомня всичко поред, аз самият бях развълнуван и не можех да наблюдавам. Знам само, че после, когато всичко се успокои и всички разбраха каква е работата, съдебният пристав си изпати, макар че обясни разумно на началството, че свидетелят е бил през цялото време здрав, че го прегледал докторът, когато преди час му станало малко лошо, но че преди да влезе в залата, говорел съвсем свързано, тъй че не било възможно да се предвиди това; а той сам, напротив, настоявал и искал непременно да даде показания. Но преди хората да се поуспокоят и да дойдат на себе си, тутакси след тази сцена се разрази и друга: Катерина Ивановна изпадна в истерия. Тя почна да пищи високо и да ридае, но не искаше да излезе, дърпаше се, молеше да не я извеждат и изведнъж закрещя на председателя:
— Аз трябва да дам още едно показание, веднага… веднага!… Ето този лист, писмо… вземете, прочетете го по-скоро, по-скоро! Това писмо е на този изверг, ей на този! — Тя сочеше Митя. — Той е убил баща си, ще видите сега, той ми пише как ще убие баща си! А онзи е болен, болен, той е в делириум. Аз виждам от три дни, че е в огница!
Тъй крещеше тя обезумяла. Съдебният пристав взе листа, който тя подаваше на председателя, а тя се свлече на стола, закри лице и почна конвулсивно и беззвучно да ридае, като цяла се тресеше и сподавяше и най-малкия стон от страх, че ще я изведат от залата. Листът, който бе подала, беше същото онова писмо на Митя от кръчмата „Столичен град“, което Иван Фьодорович наричаше документ с „математическа“ важност. Уви, признаха му именно тази математичност и да не беше това писмо, може би с Митя нямаше да е свършено или поне нямаше да свърши така ужасно! Повтарям, беше трудно да се следят подробностите. Всичко това и досега го виждам в същата суматоха. Изглежда, председателят веднага съобщи новия документ на съда, на прокурора, на защитника, на съдебните заседатели. Помня само как почнаха да разпитват свидетелката. На въпроса: успокоила ли се е, меко зададен й от председателя, Катерина Ивановна бързо извика:
— Аз съм готова, готова! Напълно съм в състояние да ви отговарям — прибави тя, очевидно страхувайки се все още ужасно да не би да не я изслушат. Помолиха я да обясни по-подробно: какво е това писмо и при какви обстоятелства го е получила.
— Получих го в навечерието на самото престъпление, а той го е писал един ден по-рано, в кръчмата, значи, два дни преди престъплението си — вижте, то е написано върху някаква сметка! — извика тя, като се задъхваше. — Тогава той ме ненавиждаше, защото сам извърши подла постъпка и тръгна подир онази твар… и още за това, че ми дължеше тези три хиляди рубли… О, на него му беше обидно за тези три хиляди пак поради неговата низост! С тези три хиляди вижте как беше — аз ви моля, моля ви да ме изслушате: три седмици преди да убие баща си, той дойде една сутрин при мен. Аз знаех, че му трябват пари, знаех и за какво — ето именно за това, да съблазни онази твар и да замине с нея. Знаех тогава, че вече ми е изменил и иска да ме напусне, и аз, аз лично му връчих тогава тези пари, сама му ги предложих, уж да ги изпрати на сестра ми в Москва — и когато му ги давах, погледнах го в лицето и казах, че може да ги изпрати, когато ще, „дори след един месец“. Е, как, как няма да разбере, че му казвам направо в очите: „Тебе ти трябват пари, за да ми изневериш с твоята твар, на ти тези пари, сама ти ги давам, вземи ги, щом си толкова нечестен и можеш да ги вземеш!…“ Аз исках да го улича и какво стана? Той ги взе, той ги взе и ги отмъкна и ги (изхарчи с онази твар там за една нощ… Но той разбра, той разбра, че знам всичко, уверявам ви, че той тогава разбра и това, че като му давам парите, само го изпитвам: дали ще бъде толкова безчестен, че да ги вземе от мене, или не. Гледах го в очите и той ме гледаше в очите, и всичко разбираше, всичко разбираше, но взе, но взе и отнесе парите ми!
— Истина е, Катя! — викна изведнъж Митя. — В очите те гледах и разбирах, че ме безчестиш, и все пак взех парите ти! Презирай подлеца, всички го презирайте, заслужил е!
— Подсъдими — извика председателят, — още една дума, и ще заповядам да ви изведат.
— Тези пари го мъчеха — продължаваше Катя, бързайки трескаво, — той искаше да ми ги върне, той искаше, истина е това, но му трябваха пари и за онази твар. Затова уби баща си, но пак не ми върна парите, а замина с нея за онова село, където го хванаха. Там пак прогулял и онези пари, които е откраднал от убития си баща. А един ден преди да убие баща си, ми писа това писмо, писал го е пиян, аз още тогава разбрах, писал го е от злоба и сигурен, сигурен, че аз никому няма да покажа това писмо, дори и да убие! Иначе нямаше да го напише! Той знаеше, че аз няма да поискам да му отмъщавам и да го погубвам! Но прочетете, прочетете внимателно, моля, по-внимателно и ще видите, че той е описал всичко в писмото, всичко предварително: как ще убие баща си и къде стоят парите на баща му. Вижте, моля ви се, да не пропуснете там една фраза: „Ще го убия, стига да замине Иван.“ Значи, от по-рано вече е бил обмислил как ще го убие — злорадно и ехидно подсказваше на съда Катерина Ивановна. О, ясно беше, че тя е вникнала до тънкости в това фатално писмо и е изучила всяка подробност в него. — Ако не е бил пиян, нямаше да ми пише, но вижте, там всичко е описано предварително, всичко точно, както после уби, цялата програма!
Така крещеше тя не на себе си и вече, разбира се, презряла всички последици за себе си, макар да ги беше предвидила още може би преди месец, защото тогава още, може би треперейки от злоба, бе мечтала: „Дали да не прочета това пред съда?“ А сега като че полетя презглава по нанадолнище. Помня, че май веднага писмото бе прочетено гласно от секретаря и направи потресаващо впечатление. Обърнаха се към Митя с въпрос: „Признава ли това писмо?“
— Мое е, мое! — възкликна Митя. — Да не бях пиян, нямаше да го напиша!… За много неща се мразехме ние, Катя, но кълна се, кълна се, аз тебе и когато съм те мразел, съм те обичал, а ти мене — не!
Той се тръшна на мястото си, кършейки в отчаяние ръце. Прокурорът и защитникът почнаха да задават кръстосани въпроси главно в смисъл: „какво например ви накара одеве да скриете такъв документ и да давате показания в съвсем друг дух и тон?“
— Да, да, аз одеве излъгах, за всичко лъгах, против честта и съвестта си, но одеве исках да го спася, защото той толкова ме ненавиждаше и презираше! — извика Катя като безумна. — О, той ме презираше ужасно, презирал ме е винаги и, знаете ли, знаете ли, той ме презираше от оная минута, когато му се поклоних тогава доземи за онези пари. Аз видях това… Начаса, още тогава го почувствувах, но дълго време не вярвах на себе си. Колко пъти съм чела в очите му: „Все пак тогава ти дойде при мен.“ О, той не разбра, той не разбра нищо, защо отидох тогава, той е способен да подозира само низост! Той съдеше по себе си, той мислеше, че всички са като него — яростно изскърца със зъби Катя, съвсем вече в изстъпление. — А поиска да се ожени за мене само защото получих наследство, затова, затова! Винаги съм подозирала, че е затова! О, той е звяр! Той цял живот беше сигурен, че аз цял живот ще треперя от срам пред него, задето съм отишла тогава, и че той може вечно да ме презира за това и да бъде над мене — ето защо поиска да се ожени за мене! Това е така, всичко това е така! Аз се опитах да го победя с моята любов, любов безкрайна,
