дори неговата измяна исках да понеса, но той нищо, нищо не разбра. Та нима той може да разбере нещо! Той е изверг! Това писмо получих чак на другия ден вечерта, донесоха ми го от кръчмата, а още сутринта, още сутринта същия ден смятах да му простя всичко, всичко, дори измяната му!
Разбира се, председателят и прокурорът я успокояваха. Уверен съм, че те всички сами може би изпитваха дори неудобство да се възползуват така от нейното изстъпление, да слушат такива признания. Помня, че чух, като й говореха: „Ние разбираме колко ви е тежко, повярвайте, ние можем да почувствуваме“ и пр., и пр. — и все пак измъкнаха показания от обезумялата истерична жена. Тя най-после описа с извънредна яснота, която така често, макар и мигновено проблясва дори в минути на такова напрегнато състояние, как Иван Фьодорович почти стигал до лудост през тези два месеца, от желание да спаси „изверга и убиеца“, своя брат.
— Той се измъчваше — викаше тя, — той все искаше да намали вината му, като ми признаваше, че и той не е обичал баща си и може би също е желаел смъртта му. О, това е дълбока, дълбока съвест! Той се измъчи до смърт от съвестта си! Той ми откриваше всичко, всичко, идваше при мене и разговаряше с мене всеки ден като с единствен свой приятел. Аз имам честта да бъде негов единствен приятел! — извика тя изведнъж като че ли някак предизвикателно, с блеснали очи. — Той ходи два пъти при Смердяков. Веднъж дойде при мене и казва: ако е убил не брат ми, а Смердяков (защото тази басня я пуснаха тук всички, че е убил Смердяков), то може би съм виновен и аз, защото Смердяков знаеше, че не обичам баща си, и може би е мислел, че желая смъртта на баща си. Тогава аз извадих писмото и му го показах и той вече се увери напълно, че го е убил брат му, и това вече го съсипа окончателно. Той не можеше да понесе, че родният му брат е отцеубиец! Още преди една седмица видях, че това го поболява. През последните дни, когато идваше при мен, имаше халюцинации. Виждах, че се побърква. Той вървеше и бълнуваше, така са го виждали по улиците. Московският доктор по моя молба го прегледа завчера и ми каза, че е на косъм от нервно разстройство — само заради него, само заради този изверг! А вчера научи, че Смердяков умрял — това така го потресе, че полудя… и само заради този изверг, само за да спаси тоя изверг!
О, разбира се, човек може да говори така и да прави такива признания може би само веднъж в живота си — в предсмъртната минута например, когато се качва на ешафода. Но Катя беше именно така настроена и в такава минута. Тя беше същата онази въодушевена Катя, която се хвърли тогава при младия развратник, за да спаси баща си; същата Катя, която одеве пред цялата тази публика, горда и целомъдрена, принесе себе си и моминския си свян в жертва, като разказа за „благородната постъпка на Митя“, само за да смекчи малко от малко съдбата, която го очакваше. И ето сега пак така се принесе в жертва, но вече за другия, може би едва сега, едва в тази минута за пръв път почувствувала и разбрала напълно колко скъп й е този друг човек! Тя се самопожертвува от страх за него, като си въобрази изведнъж, че се е погубил със своето показание, че той е убил, а не брат му, пожертвува се, за да спаси него, името му, репутацията му! И все пак възникна един страшен въпрос: дали беше лъгала за Митя, описвайки предишното си отношение към него — ето въпроса. Не, не, тя не клеветеше преднамерено, когато извика, че Митя я е презирал заради поклона! Тя самата вярваше в това, тя беше дълбоко убедена, може би поради този поклон, че простодушният Митя, който тогава още я обожаваше, й се присмива и я презира. И само от гордост тя самата се беше привързала към него тогава с любов истерична и болезнена, от наранена гордост, и тази любов приличаше не на любов, а на отмъщение. О, може би тази болезнена любов щеше да се изроди в истинска, сигурно Катя само това би желала, но Митя я оскърби с измяната до дън душа и душата й не му прости. А минутата на отмъщението дойде неочаквано и всичко, което тъй дълго и болно се бе трупало в гърдите на обидената жена, изведнъж и пак така неочаквано избухна. Тя предаде Митя, но предаде и себе си! И, разбира се, едва успяла да изкаже всичко, напрежението се окъса и срамът я смаза. Пак изпаднала в истерия, тя се отпусна, като ридаеше и крещеше. Изнесоха я. В момента, когато я изнасяха, Грушенка се хвърли от мястото си с плач към Митя, така че не успяха да я задържат.
— Митя — извика тя, — погуби те твоята змия! Ето сега я видяхте! — кресна тя към съдиите, разтреперана от злоба. По знак на председателя я хванаха и се опитаха да я изведат от залата. Тя не се оставяше, теглеше се и се дърпаше назад към Митя. Митя се развика и също понечи да се хвърли към нея. Задържаха го.
Да, мисля, че нашите зрителни дами останаха доволни: зрелището беше богато. После, помня, се появи московският доктор. Струва ми се, председателят и по-рано бе пращал пристава да се разпореди за оказване помощ на Иван Фьодорович. Докторът доложи на съда, че болният е в много опасна криза на нервно разстройство и би трябвало веднага да се отведе. На въпросите на прокурора и защитника потвърди, че пациентът е ходил при него завчера и че той му предрекъл още тогава скорошно нервно разстройство, но онзи не пожелал да се лекува. „Той беше положително в разстроено умствено състояние, сам ми призна, че вижда видения наяве, среща по улицата разни лица, които вече са починали, и че всяка вечер му се явява на гости сатаната“ — завърши докторът. Като даде показанията си, знаменитият лекар се оттегли. Представеното писмо от Катерина Ивановна бе прибавено към веществените доказателства. След оттегляне на съвещание съдът реши: да продължи съдебното следствие, а двете неочаквани показания (на Катерина Ивановна и на Иван Фьодорович) да се запишат в протокола.
Но аз няма повече да описвам по-нататъшното съдебно следствие. Пък и показанията на останалите свидетели бяха само повторение и потвърждение на предишните, макар че всички си имаха своите характерни особености. Но повтарям, всичко ще се сведе до едно в речта на прокурора, към която именно ще премина сега. Всички бяха възбудени, всички бяха наелектризирани от последната катастрофа и с изгарящо нетърпение чакаха час по-скоро само развръзката, речите на страните и присъдата. Фетюкович беше явно потресен от показанията на Катерина Ивановна. Затова пък прокурорът тържествуваше. Когато съдебното следствие завърши, даде се почивка, която продължи почти час. Най-после председателят откри съдебните прения. Струва ми се, беше точно осем часът вечерта, когато нашият прокурор Иполит Кирилович започна своята обвинителна реч.
VI. Речта на прокурора. Характеристика
Иполит Кирилович започна обвинителната си реч цял разтреперан от нервна треска, със студена нервна пот по челото и слепоочията, със студени и топли вълни по цялото тяло. Така каза после той самият. Смяташе тази реч за свой chef d’?uvre, за chef d’?uvre300 на целия си живот, за своя лебедова песен. Наистина девет месеца по-късно умря от скоротечна туберкулоза, та наистина излезе, че бе имал право тогава да се сравни с лебед, който пее своята последна песен, ако беше предчувстувал края си от по-рано. В тази реч той вложи цялото си сърце и всичкия си ум, който имаше, и неочаквано доказа, че в него са се таили и гражданско чувство, и „проклетите“ въпроси, поне доколкото те можеха да се поберат в главата на клетия ни Иполит Кирилович. Главно, неговото слово спечели с това, че беше искрено: той искрено вярваше във вината на подсъдимия; не по поръчка, не само по задължение го обвиняваше и издигайки глас за „отмъщение“, наистина бе разтърсван от желание „да спаси обществото“. Дори нашата дамска публика, в края на краищата враждебно настроена към Иполит Кирилович, признаваше все пак, че беше направил извънредно силно впечатление. Той започна с напрегнат, пресеклив глас, но после много скоро гласът му укрепна и отекна високо в залата и тъй — до края на речта. Но щом свърши, той насмалко не припадна.
„Господа съдебни заседатели — започна обвинителят, — настоящото дело прогърмя из цяла Русия. Но на какво, би рекъл човек, има да се учудваме, от какво тъй особено се ужасяваме? Ние, ние особено? Та ние сме хора, толкова свикнали на всичко това! Тук именно е нашият ужас, че такива мрачни дела почти са престанали да бъдат за нас ужасни! Ето от кое трябва да се ужасяваме, от навика си, а не от единичното злодеяние на този или онзи индивид. Къде са причините за нашето равнодушие, за нашето едва мъждукащо отношение към такива дела, към такива знамения на времето, които ни пророчествуват незавидни бъднини? Дали в нашия цинизъм, в ранното изтощаване на ума и въображението на толкова още младото наше общество, но толкова без време състарено? Дали в разклатените из основи наши нравствени устои, или в това дори, че тези нравствени устои може би изобщо ни липсват? Не разрешавам тези въпроси, но все пак те са мъчителни и всеки гражданин не че трябва, а е длъжен да страда от тях. Нашата току-що започваща, още плахата наша преса вече е направила все пак известни услуги на обществото, защото без нея ние никога не бихме научили поне отчасти за онези ужаси на разюзданата воля и нравственото падение, за които тя непрекъснато осведомява на своите страници вече всички, не само онези, които посещават залите
