баща си, може дори да е ударил баща си, но като е разбрал, че Светлова я няма при него, да е избягал, радвайки се, че я няма и че е избягал, без да убие баща си. Именно затова може би е скочил след минута от стобора към поваления от него в бързината Григорий, защото е бил в състояние да изпитва чисто чувство, чувство на състрадание и жал, защото е избягнал изкушението да убие баща си, защото е чувствувал чисто сърцето си и радост, че не е убил баща си. До ужас красноречиво ни описа обвинителят страшното състояние на подсъдимия в село Мокрое, когато любовта отново му дава надежда и го зове към нов живот, но вече не е можел да обича, защото зад него бил окървавеният труп на баща му, а след трупа — наказанието. Ала обвинителят все пак допуска любов, която обясни пак според своята психология: „Пияно състояние било, водели престъпника на смърт, много имало още да се чака и прочие, и прочие.“ Но дали не създадохте друго лице, господин обвинителю, питам ви пак? Толкова ли, толкова ли е груб и бездушен подсъдимият, че да може още и да мисли в този момент за любов и за шикалкавене пред съда, ако наистина е бил обагрен с кръвта на баща си? Не, не и не! Щом е разбрал, че тя го обича, зове го, обещава му ново щастие — о, кълна се, той е трябвало да почувствува тогава двойна, тройна потребност да се самоубие и е щял да се самоубие непременно, ако имаше на съвестта си трупа на баща си! О, не, не би забравил той къде са пистолетите му! Аз познавам подсъдимия: тая безумна, каменна безсърдечност, която му приписва обвинението, е несъвместима с неговия характер. Той щеше да се самоубие със сигурност; не се е самоубил именно защото „майка му се е помолила за него“ и сърцето му е било невинно за кръвта на баща му. Той се е измъчвал, той е страдал тази нощ в Мокрое само за поваления старец Григорий и се е молил Богу старецът да се вдигне и да се свести, ударът да не е смъртоносен и да го отмине наказанието за него. Защо да не се приеме такова тълкуване на събитията? Какво положително доказателство имаме, че подсъдимият ни лъже? Ами трупът на бащата, ще ни кажат пак веднага: той е избягал, не е убил, е, тогава кой е убил стареца?
Повтарям, в това е цялата логика на обвинението: кой е убил, ако не е той? Няма кой, разбирате ли, да се постави вместо него. Господа съдебни заседатели, така ли е? Наистина ли, действително ли съвсем няма кой да се постави? Ние чухме как обвинението изброи на пръсти всички, които са били, и всички, които са пребивавали тази нощ в тази къща. Били са петима. Трима от тях, съгласен съм, че са напълно без вина: убитият, старецът Григорий и жена му. Остават, значи, подсъдимият и Смердяков и ето обвинителят възкликва с патос, че подсъдимият затова сочи Смердяков, защото няма кого друг да посочи, че да имаше някой шести, поне призракът на някой шести, подсъдимият тутакси би престанал да обвинява Смердяков от срам, а би посочил този шести. Но, господа съдебни заседатели, защо да не мога да направя тъкмо обратното заключение? Пред нас са двамата: подсъдимият и Смердяков, защо да не кажа аз, че вие обвинявате моя клиент само затова, че няма кого да обвините? А нямате кого единствено защото вие съвсем предубедено изключихте предварително Смердяков от всяческо подозрение. Да, истина е, че Смердяков го посочват само подсъдимият, двамата му братя, Светлова и никой друг. Но има и още някои да свидетелствуват: това е възникналото макар и неясно брожение по този въпрос сред обществото, някакви подозрения, чува се неясен слух, чувствува се, че съществува някакво очакване. Най-после свидетелствува и известно съпоставяне на фактите, твърде характерно, макар, признавам, и неопределено: най-напред, този епилептичен припадък тъкмо в деня на катастрофата, припадък, който тъй старателно беше принуден, кой знае защо, да защищава и брани обвинителят. После, това внезапно самоубийство на Смердяков в навечерието на съда. После не по-малко внезапното показание на големия брат на подсъдимия пред съда, който е вярвал досега във вината на брат си, а изведнъж донася парите и също провъзгласява пак името на Смердяков като убиец! О, аз съм напълно убеден заедно със съда и прокуратурата, че Иван Карамазов е болен и в криза, че показанието му би могло наистина да бъде отчаян опит, и при това изникнал от халюцинациите, да спаси брат си, като струпа вината върху умрелия. Ала все пак е произнесено името на Смердяков и пак като че ли се чувствува нещо загадъчно. Има сякаш нещо недоизказано, господа съдебни заседатели, недовършено. И може би то ще се доизкаже. Но да оставим засега това, за него има време. Съдът реши одеве да продължи заседанието, но засега, докато чакаме, бих могъл впрочем да отбележа някои неща: например по повод характеристиката на покойния Смердяков, тъй вещо и талантливо очертана от обвинителя. Но макар и удивен от таланта му, не мога обаче да се съглася напълно със същността на характеристиката. Аз бях при Смердяков, видях се с него и говорих с него, той ми направи съвсем друго впечатление. Със здравето не беше много добре, това е истина, но по характер, по сърце, о, не, той съвсем не беше толкова отпаднал човек, както реши за него обвинението. Особено не открих в него плахост, онази плахост, която така характерно ни описа обвинителят. От простодушие пък нито помен, напротив, открих страшна недоверчивост, скрита зад наивността, и ум, способен твърде много да съзерцава. О, обвинението много простодушно го е взело за слабоумен! На мен той ми направи съвсем определено впечатление: аз си отидох с убеждението, че това е същество злобно, извънредно честолюбиво, отмъстително и свирепо завистливо. Аз събрах някои сведения: той е мразел произхода си, срамувал се е от него и е скърцал със зъби от спомена, че е „произлязъл от Смрадливата“. Към слугата Григорий и към жена му, благодетели на детството му, е бил непочтителен. Проклинал е Русия и й се е присмивал. Мечтаел е да замине за Франция, да се превърне във французин. Надълго и често е говорил по-рано, че за това му липсват средства. Струва ми се, че не е обичал никого освен себе си, а себе си е уважавал до немай-къде високо. Виждал е просветеността в хубавите дрехи, в чистите нагръдници и в лъснатите ботуши. Смятайки се сам (и за това има факти) за незаконен син на Фьодор Павлович, той може би е ненавиждал своето положение в сравнение със законните деца на господаря: за тях, значи, всичко, а за него нищо, те имат всички права, наследството, а той е само готвач. Той ми съобщи, че лично слагал парите в пакета заедно с Фьодор Павлович. Предназначението на тази сума — сума, с която би могъл да направи кариера — му е било, разбира се, омразно. При това е видял трите хиляди рубли във вид на новички шарени сторублеви банкноти (специално го питах за това). О, никога не показвайте на завистливия и самолюбие човек много пари наведнъж, а той за пръв път е видял такава сума накуп. Впечатлението от шарения куп банкноти е могло да се отрази болезнено във въображението му, засега още без никакви последици. Високоталантливият обвинител ни очерта извънредно вещо всички pro и conrta предположения за възможността да се обвини Смердяков в убийството и особено питаше: защо му е трябвало да се преструва, че има епилептичен припадък? Да, но той може изобщо да не се е преструвал, припадъкът може да е дошъл съвсем естествено, но може и да е минал съвсем естествено и болният да се е свестил. Да речем, не да се излекува, но все някога да дойде на себе си и да се свести, както е при епилепсията. Обвинението пита: къде е моментът, в който Смердяков е извършил убийството? Но да се посочи този момент е извънредно лесно. Той може да се е свестил и да се е вдигнал от дълбокия сън (защото само е спял: след епилептичен припадък винаги настъпва дълбок сън) именно в онзи миг, когато старецът Григорий, пипнал за крака бягащия през стобора подсъдим, извикал, колкото му глас държи: „Отцеубивец!“ Този необичаен вик сред тишината и мрака може именно да е събудил Смердяков, чиито сън по това време може да не е бил много дълбок: естествено може още един час преди това да е почнал да се разбужда. Станал от леглото, той се запътва почти несъзнателно и без никакви намерения по посока на вика да види какво има. Главата му е още замаяна, намерението още дреме, но ето го в градината, отива при осветените прозорци и чува страшната вест от господаря, който, разбира се, му се е зарадвал. Намерението тутакси пламва в главата му. От изплашения господар той научава всички подробности. И ето постепенно в разстроения му и болен мозък се ражда мисълта — страшна, но съблазнителна и крайно логична: да го убие, да вземе трите хиляди рубли и да струпа после всичко върху младото господарче: за кого другиго ще помислят сега, ако не за младото господарче, кого могат да обвинят, ако не младото господарче, всички улики са налице, той е бил тук! Страшната жажда за пари, за плячка е могла всецяло да завладее духа му, заедно с мисълта за ненаказуемостта. О, тези внезапни и непреодолими пориви толкова често идват в подобни случаи и най-вече обземат неочаквано такива убийци, които миг преди това още не са знаели, че ще искат да убият! И ето, Смердяков е можел да влезе при господаря и да изпълни плана си, как, с какво оръжие — ами с първия камък, вдигнат от градината. Но защо, с каква цел? Ами трите хиляди, та това е цяла кариера. О! Аз не си противореча, парите може да ги е имало и да са съществували. И дори може би само Смердяков е знаел къде ще ги намери, къде именно ги е турил господарят му. „Е, ами обвивката на парите, ами разкъсаният пакет на пода?“ Одеве, когато обвинителят говореше за този пакет и изложи извънредно вещата си идея, че може да го остави на пода именно само неопитен крадец, именно такъв като Карамазов, но не и Смердяков, който в никакъв случай не би оставил такава улика против себе си — преди малко, господа съдебни заседатели, като слушах, аз изведнъж почувствувах, че чувам нещо извънредно познато. И представете си, именно същата
