А църквата е наистина царство и е определена да царува и в края си трябва да стане едно царство над цялата земя безспорно — за което имаме обетование… — Ср.: „И в дните на ония царства Бог Небесний ще въздигне царство, което вовеки не ще се разруши, и това царство няма да бъде предадено на друг народ; то ще съкруши и разруши всички царства, а само ще стои вечно…“ — Книга на пророк Даниил 2; 44. — Бел. С.Б.
А когато римската езическа държава е пожелала да стане християнска (…), останала същата езическа държава в извънредно много от дейностите си. — Християнството се превръща в държавна религия на Римската империя в началото на IV в. През 325 г. император Константин I свиква първия (Никейски) вселенски събор, на който се създава Символът на вярата — сборник от догматите на християнската религия — и се формира съюзът на църквата с държавната, светската власт: императорът се признава за глава на църквата, земен представител на Христос. В черновите на романа Достоевски записва: „Държавното и езическото — това е все едно.“ — Бел. С.Б.
И няма що да се смущаваме от времената и годините… — Ср. Деяния на светите Апостоли 1; 7—8: „… не се пада вам да знаете времената или годините, които Отецът е положил в своя власт; но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светии…“ — Бел. С.Б.
… може би е близо, при вратата. — Ср.: „… тъй и вие, кога видите всичко това, знайте, че е близо, при вратата.“ (Матей 24; 33, също Марко 13; 29) — Бел. С.Б.
Григорий VII — римски папа през 1073—1085 г., поддръжник на идеята за пълна самостоятелност и безграничност на папската власт и за превъзходството на църквата над държавата. — Бел. С.Б.
Това е третото дяволско изкушение! — Става дума за третия (съгласно Матей 4; 8—10) опит за изкушаваме на Христос със слава и власт: „Пак го завежда дяволът на твърде висока планина и му показва всички царства на света и тяхната слава, и му дума: всичко това ще ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Исус му казва: Махни се от мен, сатана! Защото писано е: «Господу Богу твоему ще се поклониш и нему едному ще служиш.»“ — Бел. С.Б.
В Париж (…) наскоро след Декемврийския преврат… — Превратът, извършен от Луи Наполеон Бонапарт на 2 декември 1851 г. — Бел. С.Б.
„… да мисли за онова, що е горе, и да търси небесното, защото нашето живелище е на небесата.“ — Думите на стареца обединяват места от Послание на св. ап. Павел до Филипини и Послание на св. ап. Павел до Колосяни. — Бел. С.Б.
… двамата от „Разбойници“ на Шилер — Още от дете потресен от тази трагедия, Достоевски нееднократно се връща към нея, особено в този роман. Тук Фьодор Павлович сравнява Иван с благородния Карл Моор, а Дмитрий — с коварния Франц Моор. Както става ясно по-късно, той се заблуждава — именно Иван подобно на Франц Моор изиграва предателска роля спрямо баща си и брат си. — Бел. С.Б.
Владетел граф фон Моор (нем.).
…и съм присвоил баш толкова… — В оригинала: „взял баш на баш“ (от тюрк. — „точно толкова“); в подготвителните материали за романа с авторски превод: „сто на сто“. — Бел. С.Б.
„Ана с мечове“ на шията — Орденът „Св. Ана“, учреден през 1735 г. и включен в руските ордени по времето на Павел I (1797 г.) От 1855 г. орденът, подобно на други ордени за военни заслуги, се допълва с два кръстосани меча. Само първата от четирите му степени, давана извънредно рядко, представлява особено висока награда. — Бел. С.Б.
… през кърпа! — В „Коварство и любов“ на Шилер младия и благороден Фердинанд обявява дуел на съперника си, страхливия хофмаршал, като му подава пистолет и кърпата на Луиза. Комизмът на ситуацията е в това, че Фьодор Павлович се вживява в ролята на Фердинанд, докато за Митя предоставя ролята на неговия стар съперник. — Бел. С.Б.
Тя може на младини да е паднала, смазана от средата… — Достоевски е противник на теорията, според която човек е продукт на социалната среда и обстоятелствата. Тази теория е неприемлива за Достоевски, тъй като тя снема от човека всякаква отговорност — вместо нея топ проповядва вината на всеки пред всички и за всички. — Бел. С.Б.
… но тя „много обикна“… — Опошляват се евангелските думи: „Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.“ (Лука 7; 47). — Бел. С.Б.
