Дяволът повече не съществува (фр.).
… „зер и аз разни водевилчета“… — Думи на Хлестаков от „Ревизор“ на Гогол (трето д., шеста к. Прев. Хр. Радевски). — Бел. С.Б.
Je pense dons je suis…, „Мисля, следователно съществувам“ (фр.) — афоризъм на френския философ Р. Декарт (1596—1650). — Бел. С.Б.
… нали и при нас има едно такова учреждение… — Споменатото по-горе III Отделение на личната канцелария на негово императорско величество (вж.бел. за стр.582). — Бел. С.Б.
„Отричал всичко: закони, съвест, вяра“ — думи на Репетилов от комедията на Грибоедов „Горко на умния“: „Отричах аз закони! Съвест! Вяра!“ (Прев. Хр. Радевски). — Бел. С.Б.
… и я смеси с душата на пророка Йона… — Става дума за „непослушанието“ на Йона, който по Божия повеля трябвало да отиде да проповядва в Ниневия, но решил „да побегне в Тарсис от лицето Господне…“ Бурята, която се вдигнала по време на неговото пътуване в кораба, утихнала едва когато Йона бил хвърлен в морето — „и заповяда Господ на един голям кит да глътне Йона; и биде Йона а утробата на тоя кит три дни и три нощи.“ (Книга на пророк Йона) — Бел. С.Б.
… „светци-отшелници и деви непорочни“… — Първият ред на стихотворение на Пушкин по молитвата на Ефрем Сирин (IV п.). Прев. Радой Ралин. — Бел. С.Б.
Ах, отче, това му доставя такова удоволствие, а на мене — толкова малко усилия! (фр.).
… когато умрялото на кръста Слово… — Словото в случая е Христос, разпнат между двамата разбойници. — Бел. С.Б.
… един-едничък праведен Йов, с когото така зле ме бяха засегнали во време оно! — За Йов вж.бел. към стр. 101, 307. — Бел. С.Б.
Ах, но това най-сетне е глупаво (фр.).
… Лутеровата мастилница! — Вождът на Реформацията в Германия Мартин Лутер (1483—1546) вярвал, че дяволът съществува — същият се явявал понякога в халюцинациите му като негов противник и опонент. Според едно по-късно апокрифно сказание дяволът му се явил, когато Лутер превеждал Библията, и тогава Лутер го замерил с мастилницата си. — Бел. С.Б.
Знаете ли, мосю, какво е времето? В такова време и куче не се оставя навън… (фр.).
Почти дванадесет. — Според древните вярвания в полунощ призраците изчезват и магиите се разрушават. — Бел. С.Б.
Отговорът на загадката е (фр.).
… и най-големият му син… — В същност става дума за Иван, който е средният син. „Трябва да отбележим, че Митя по възраст е най-голям, но в идеен план мястото му е между Иван и Альоша.“ Иван и Альоша са полюси. „И така, единият брат е атеист. Отчаяние. Другият — изцяло фанатик. Третият — бъдещото поколение, живата сила, новите хора.“ (Достоевский, т.16, стр.16) Характеристиката на бъдещите герои в последния роман се дава тук от гледна точка на идейната им позиция. Единият (впоследствие Иван) е атеист, другият (Альоша) е вярващ. Третият (Митя) няма идейна позиция и това не е случайно. На него („живата сила, новите хора“) му се предоставя само правото да избере единия път от двата възможни. Да напомним, че в същия дух е изказването на прокурора в „Братя Карамазови“: „В противоположност на «европеизма» и на «народните начала» на братята си той (Митя) сякаш изразява непосредствената Русия…“ В същност Митя е средният брат.
Очевидно желание да доближи полюсите в максимална близост кара Достоевски да направи Иван и Альоша едноутробни братя. Стремежът да се представи изборът на Митя като авторитетно обективен подбужда автора подчертано да отдели този герой от двамата други синове на Фьодор Павлович. Но втората цел (Митя да бъде поставен между тях), макар и сякаш несъвместима с първата, също е постигната тук.
Това се получава благодарение на странните, но много характерни „грешки“, които допускат героите на романа, когато говорят за братя Карамазови. (В. В. Ветловская, Позтика романа „Братья Карамазовы“, Наука, Л., 1977, с. 194) — Бел. С.Б.
