Братя Карамазови

дали го обичам него сега. Той ми се видя жалък, това е лошо свидетелство за любов. Ако го обичах, ако продължавах да го обичам, може би не бих го жалила сега, а, напротив, бих го ненавиждала…

Гласът й затрепера и сълзици блеснаха на миглите й. Альоша потръпна вътрешно: „Тази девойка е правдива и искрена — помисли той, — но… и тя вече не обича Дмитрий!“

— Това е така! Така е! — възкликна госпожа Хохлакова.

— Почакайте, мила Катерина Осиповна, не съм казала главното, не съм казала какво реших окончателно тази нощ. Чувствувам, че може би моето решение е ужасно — за мене, но предчувствувам, че вече няма да го променя за нищо на света, за нищо, през целия си живот, така ще остане. Моят мил, моят добър, моят постоянен и великодушен съветник и дълбок сърцевед, и единствен приятел, когото имам на света, Иван Фьодорович, одобрява всичко и смята моето решение похвално… Той го знае.

— Да, аз го одобрявам — изрече Иван Фьодорович с тих, но твърд глас.

— Но аз желая и Альоша (ах, Алексей Фьодорович, простете ми, че ви нарекох просто Альоша), аз желая и Алексей Фьодорович да ми каже още сега, пред двамата ми приятели: имам ли право, или не? Аз имам инстинктивното предчувствие, че вие, Альоша, мили мой братко (защото вие сте мой мил брат) — възторжено заговори тя пак, като взе неговата студена ръка в своята гореща ръка, — предчувствувам, че вашето решение, вашето одобрение, въпреки всички мои мъки, ще ми донесе спокойствие, защото след вашите думи ще се укротя и ще се примиря — предчувствувам това!

— Не знам какво ще ме попитате — заговори с поруменяло лице Альоша, — знам само, че ви обичам и ви желая в тази минута щастие повече, отколкото желая на самия себе си!… Но аз не разбирам нищо от тези работи… — кой знае защо, изведнъж побърза да добави той.

— В тия работи, Алексей Фьодорович, в тия работи сега най-важното е честта и дългът, и не знам какво още, но нещо по-висше, дори може би по-висше от самия дълг. Моето сърце ми говори за това непреодолимо чувство и то непреодолимо ме влече. Впрочем, с две думи — вече съм решила: ако дори той се ожени за оная… твар… — започна тя тържествено, — на която аз никога, никога не мога да простя, все пак аз няма да го изоставя! Отсега нататък вече никога, никога няма да го изоставя! — произнесе тя просто в изстъплението на някакъв блед, измъчен възторг. — Тоест не че ще се влача подире му, че ще му се мяркам постоянно пред очите и ще го мъча — о, не, аз ще замяна за друг град, където ще, но цял живот, цял живот ще го следя неуморно. А когато той стане нещастен с онази, а това непременно и веднага ще стане, тогава нека дойде при мене, и ще намери приятелка, сестра… Само сестра, разбира се, това ще бъде навеки така, но той ще се убеди най-сетне, че тази сестра е наистина негова сестра, която го обича и е пожертвувала за него целия си живот. Аз ще постигна това, ще упорствувам в това и най-сетне той ще ме разбере и ще започне да ми доверява всичко, без да се срамува! — извика тя като обезумяла. — Аз ще бъда неговият бог, комуто той ще се моли, и поне това ми дължи за своята изневяра и заради всичко, което понесох заради него вчера. И нека вижда през целия си живот, че аз цял живот съм му вярна, на него и на думата, която веднъж съм му дала, макар че той ми беше неверен и ми измени. Аз ще бъда… Аз ще се превърна само в средство за неговото щастие (или как да го кажа), в инструмент, в машина за неговото щастие, и то за цял живот, за цял живот, и той ще го вижда занапред през целия си живот! Това е моето решение! Иван Фьодорович ме одобрява напълно.

Тя се задъхваше. Може би искаше много по-достойно, по-изкусно и по-естествено да изкаже мисълта си, но излезе твърде прибързано и твърде оголено. Имаше много младежка неуравновесеност, още много се чувствуваше вчерашното раздразнение, нуждата да покаже гордостта си, това и самата тя виждаше. Лицето й някак изведнъж се помрачи, изразът на очите й стана лош. Альоша веднага забеляза всичко това и в сърцето му се пробуди състрадание. Към това се прибавиха и неочакваните думи на брат му Иван.

— Аз изказах само какво мисля — рече той. — При всяка друга жена това би излязло насилено, измъчено, но при вас — не. Друга жена не би била права, но вие сте! Не знам как да мотивирам това, но виждам, че вие сте искрена до крайна степен, затова сте права…

— Но само в тази минута… А какво е тази минута? Само вчерашното оскърбление — това е тази минута! — не издържа изведнъж госпожа Хохлакова, която очевидно не искаше да се меси, но не можа да се сдържи и неочаквано изказа твърде вярна мисъл.

— Така е, така — прекъсна я Иван с някакъв внезапен хазарт и очевидно ядосан, че бяха го прекъснали, — така е, но у друга жена тази минута би била само едно вчерашно впечатление и само минута, а при характера на Катерина Ивановна тази минута ще продължи през целия й живот. Което за други е само обещание, за кея е вековечен, тежък, мрачен може би, но неуморен неин дълг! И тя ще черпи от чувството за този изпълнен дълг! Вашият живот, Катерина Ивановна, ще минава сега в страдалческо съзерцание на собствените ви чувства, собствения ви подвиг и собствената ви скръб, но впоследствие това страдание ще се смекчи и животът ви ще се превърне вече в сладостно съзерцание на веднъж завинаги осъществения твърд и горд замисъл, наистина горд посвоему, във всеки случай отчаян, но победен от вас, и това съзнание ще ви донесе най-накрая най-пълно удовлетворение и ще ви примири с всичко останало…

Той изговори това просто с някаква злоба, явно нарочно и дори може би без да желае да крие намерението си, тоест, че говори нарочно и иронично.

— О, Боже, колко е невярно всичко това! — възкликна пак госпожа Хохлакова.

— Алексей Фьодорович, но кажете вие! Имам мъчителна нужда да знам какво ще ми кажете вие! — възкликна Катерина Ивановна и изведнъж се обля в сълзи. Альоша стана от дивана.

— Нищо, нищо! — продължи през сълзи тя. — Това е от нервното разстройство, от тази нощ, но с такива двама приятели като вас и брат ви се чувствувам още силна… защото знам… вие двамата никога няма да ме изоставите…

— За нещастие, аз още утре може би ще трябва да замина за Москва и да ви изоставя за дълго… И това, за нещастие, не подлежи на промяна… — изрече внезапно Иван Фьодорович.

— Утре, за Москва! — Цялото лице на Катерина Ивановна изведнъж се разкриви. — Но… но, Боже мой, какво щастие е това! — извика тя мигом със съвсем променен глас и мигом прогони сълзите си, така че от тях не остана и следа. Именно в един миг с нея стана чудна промяна, която безкрайно изуми Альоша; на мястото на разплаканата до преди малко в някакво изстъпление на чувствата си нещастна оскърбена девойка изведнъж се яви жена, която напълно се владееше и дори беше извънредно доволна от нещо, като че ли внезапно зарадвана дори.

— О, щастието не е, че оставам без вас, разбира се, не — сякаш побърза да се поправи тя с мила светска усмивка, — такъв приятел като вас не може да помисли това; аз съм, напротив, много нещастна, че ще се лиша от вас (тя изведнъж се хвърли устремно към Иван Фьодорович и като го улови за двете ръце, стисна ги с горещо чувство); но щастието е там, че лично ще можете да разкажете сега в Москва на леля и на Агаша цялото ми положение, целия ми сегашен ужас, напълно откровено с Агаша и щадейки милата ми леля, както, смятам, ще съумеете да го направите. Не можете да си представите колко бях нещастна вчера и тази сутрин, защото не знаех как ще им напиша това ужасно писмо… защото с писмо никак, в никакъв случай не може да се предаде… А сега ще ми бъде лесно да им пиша, защото вие ще бъдете там, налице, и ще им обясните всичко. О, колко се радвам! Но само за това се радвам, повярвайте ми! Самият вие сте за мен, разбира се, незаменим… Веднага отивам да напиша писмото — свърши тя изведнъж и дори тръгна да излезе от стаята.

— Ами Альоша? Мнението на Алексей Фьодорович, което толкова много искахте да чуете? — извика госпожа Хохлакова. Язвителна и гневна нотка прозвуча в думите й.

— Не съм забравила — спря се изведнъж Катерина Ивановна, — но защо се държите така враждебно към мене в такъв миг, Катерина Осиповна? — с горчив, горещ упрек каза тя. — Каквото казах, аз го потвърждавам. Необходимо ми е неговото мнение, нещо повече: трябва ми неговото решение! Каквото той каже, това ще бъде — ето до каква степен, напротив, жадувам да чуя вашите думи, Алексей Фьодорович… Но какво ви е?

— Никога не съм мислил, просто не мога да си го представя! — внезапно извика Альоша скръбно.

— Кое, кое?

— Той заминава за Москва, а вие възкликнахте, че се радвате — вие нарочно възкликнахте така! А след това веднага започнахте да обяснявате, че не се радвате на това, ами, напротив, съжалявате, че… губите един приятел — но и това нарочно го изиграхте… като в театър, като в комедия го изиграхте!

— В театър? Как!… Какво значи това! — възкликна Катерина Ивановна, дълбоко зачудена, цялата пламна и свъси вежди.