— Мамо, защо да е постъпил като ангел? — чу се пак гласецът на Lise.
— Като гледах всичко това, изведнъж ми се стори — продължи Альоша, сякаш не беше чул Лиза, — че тя обича Иван, и затова казах тази глупост… какво ще стане сега!
— Но с кого, с кого? — възкликна Lise. Мамо, вие май искате да ме умъртвите. Аз ви питам, вие не ми отговаряте.
В този миг дотича прислужницата:
— На Катерина Ивановна й прилоша… Тя плаче… истерия, мята се.
— Какво има? — закрещя Lise вече с тревожен глас. — Мамо, мамо, аз ще изпадна в истерия, не тя!
— Lise, за Бога не крещи, не ме съсипвай! Ти си още на такава възраст, че не бива да знаеш всичко, което големите знаят, като дойда, ще ти разкажа всичко, което може да ти се съобщи. О, Боже мой! Тичам, тичам… Истерия — това е добър признак, Алексей Фьодорович, превъзходно, че е в истерия. Точно така трябва да бъде. Аз в това отношение винаги съм против жените, против всички тези истерии и женски сълзи. Юлия, тичай да кажеш, че веднага идвам. А че Иван Фьодорович си отиде така, тя си е виновна. Но той няма да замине. Lise, за Бога, не крещи! Ах, да, ти не крещиш, ами аз крещя, прости на майка си, но аз съм във възторг, във възторг, във възторг! А забелязахте ли, Алексей Фьодорович, какъв човек се оказа одеве Иван Фьодорович: каза всичко това и си излезе! Мислех го за някакъв учен, академик, а той неочаквано постъпи толкова пламенно, момчешки, и всичко това така прекрасно, прекрасно, все едно, че бяхте вие… И онова немско стихче го каза точно като вас! Но тичам, тичам. Алексей Фьодорович, бързо вървете за онова поръчение и по-скоро се върнете! Lise, не искаш ли нещо? За Бога, не задържай нито за минутка Алексей Фьодорович, той веднага ще се върне пак при тебе…
Госпожа Хохлакова най-сетне побягна навън. Альоша, преди да излезе, понечи да отвори вратата на Лизината стая.
— В никакъв случай — извика Lise. — Сега вече в никакъв случай! Говорете така, през вратата. За какво сте произведен ангел? Само това искам да знам.
— За една ужасна глупост, Lise! Сбогом!
— Не смейте да си отивате така! — извика Lise.
— Lise, наистина ми е много тежко! Ще се върна веднага, но наистина ми е много, много тежко.
И той бързо излезе.
VI. Изстъпление в малката къщурка
Наистина му беше много тежко, толкова тежко, както рядко му се беше случвало. Изведнъж се обади и „сглупи“ — при това по какъв въпрос: за любовните чувствай „Но какво разбирам аз, какво мога да знам за тези неща! — повтаряше си за стотен път и пак се изчервяваше. — Ох, срамът е нищо, срамът е само наказанието, което ми се пада, лошото е, че сега без съмнение ще стана причина за нови нещастия… А старецът ме изпращаше да примирявам и да сплотявам. Така ли се сплотява?“ На това място изведнъж пак си спомни как им „съедини ръцете“ и пак изпита страшен срам. „Макар че направих всичко това искрено, но занапред трябва да бъда по-умен“ — реши той и дори не се усмихна на решението си.
Поръчката на Катерина Ивановна беше за Озьорна, а брат му Дмитрий живееше тъкмо в тази посока, на една малка уличка близо до Озьорна. Альоша реши да се отбие непременно при него, преди да отиде при щабскапитана, макар да предчувствуваше, че няма да го намери. Той подозираше, че брат му може би нарочно ще се крие сега от него — но трябваше да го намери на всяка цена. А времето минаваше: мисълта за стареца, който си отиваше, нито за минута, нито за секунда не беше го напуснала от часа, когато бе излязъл от манастира.
В поръчението на Катерина Ивановна му направи впечатление нещо, което го заинтересува извънредно много: когато Катерина Ивановна спомена за малкото момче, ученика, сина на този щабскапитан, което подтичвало до баща си и плачело на глас — още тогава на Альоша му мина през ум, че това момче сигурно е същият ученик, който одеве му ухапа пръста, когато той, Альоша, го разпитваше с какво го е обидил. Сега вече Альоша беше почти сигурен в това, без още да знае защо. По такъв начин, увличайки се в странични мисли, той се поразведри и реши да не „мисли“ сега за „белята“, която беше направил, да не се измъчва от разкаяние, а да върши нещо, пък каквото ще има да става нататък, да става. Тази мисъл окончателно го ободри. И като свърна в малката уличка към брат си Дмитрий, усетил глад, той извади от джоба си хлебчето, което беше взел от баща си, и го изяде вървешком. Това подкрепи силите му.
Дмитрий не си беше в къщи. Хазаите на малката къщичка — старецът дърводелец, синът му и бабичката му — изгледаха дори мнително Альоша. „От три дни не се е прибирал, може и да е заминал нанякъде“ — отговори старецът на настойчивите въпроси на Альоша. Альоша разбра, че му отговаря по инструкция. На въпроса му: „Дали не е у Грушенка и не се ли крие пак при Фома“ (Альоша нарочно си послужи с тези откровености), домакините го погледнаха дори уплашено. „Изглежда, го обичат, държат неговата страна — помисли Альоша, — това е хубаво.“
Най-сетне той намери на улица Озьорна къщата на еснафлийката Калмикова, стара съборетина, килната на една страна, само с три прозореца към улицата, с мръсен двор, насред който самотно стоеше една крава. От двора се влизаше в едно коридорче; отляво живееше старата хазайка с дъщеря си, бабичка, и двете май глухи. На неговия въпрос за щабскапитана, повторен няколко пъти, едната от тях разбра най-накрая, че пита за квартирантите, и посочи с пръст една врата от другата страна на коридора, откъм главната част на къщурката. Квартирата на щабскапитана се оказа нищо и никаква стаичка. Альоша хвана желязната скоба, за да отвори вратата, но изведнъж необикновената тишина зад вратата го порази. Той знаеше обаче от думите на Катерина Ивановна, че щабскапитанът в оставка е семеен човек: „Или спят всички, или може би са чули, че идвам, и чакат да отворя; по-добре пак да почукам.“ И той почука. Обадиха се, но не веднага, а може би подир десетина секунди.
— Кой е? — извика един висок и много сърдит глас.
Тогава Альоша отвори вратата и прекрачи прага. Той се намери в една стая, макар и доста широка, но извънредно претъпкана с хора и всякакви домашни вещи. Отляво имаше голяма руска печка. От печката до левия прозорец през цялата стая беше вързано въже, на което висяха разни дрипи. До двете стени отляво и отдясно имаше по едно легло, застлано с плетено одеяло. На едното от тях, лявото, бяха сложени една върху друга четири басмени възглавници, коя от коя по-малки. А на другото легло вдясно имаше само една много малка възглавничка. По-нататък, в ъгъла с иконите, имаше малко място, заградено със завеска или чаршаф, също метнат на въже, опънато през ъгъла. Зад тая завеска встрани също се забелязваше едно легло, направено от миндер и стол, сложен до него. Една проста дървена четвъртита селска маса беше дръпната от ъгъла с иконите към средното прозорче. И трите прозореца, всеки с по четири малки зеленикави плесенясали стъкла, бяха много мътни и всички затворени, така че в стаята беше доста задушно и не особено светло. На масата имаше тиганче с остатъци от пържени яйца на очи, един нахапан къшей хляб и едно стъкло с последни остатъци от земните блага само на дънцето. До лявото легло на един стол седеше жена, която приличаше на дама и беше облечена с басмена рокля. Тя беше много мършава в лицето, възжълта, извънредно хлътналите й бузи говореха от пръв поглед за болезненото й състояние. Но най-много го порази погледът на клетата дама — поглед страшно въпросителен и в същото време ужасно надменен. И до момента, в който тази дама не се обади и докато Альоша се разправяше с домакина, тя все тъй надменно и въпросително местеше големите си кафяви очи от единия към другия. До тази дама, пред левия прозорец, стоеше младо момиче, с доста грозно лице, с червеникава рядка коса, бедно, макар и доста чисто облечено. То оглеждаше с погнуса влезлия Альоша. Вдясно, до леглото, седеше още едно женско същество. То беше много жалко създание, пак младо момиче, на около двадесет години, но гърбаво и безного, с парализирани, както му казаха после, нозе. Патериците му стояха до него в ъгъла между леглото и стената. Забележително красивите и добри очи на това нещастно момиче гледаха Альоша с някаква спокойна кротост. При масата, довършвайки пържените яйца, седеше един господин на около четиридесет и пет години, не много висок, слаб, с хилаво телосложение, червенокос, с ръждива рядка брадичка, подобна на раздърпан бански сюнгер. (Това сравнение и особено думата „сюнгер“, кой знае защо още от пръв поглед му минаха светкавично през ума, той по-късно си спомни това.) Очевидно същият този господин беше извикал отвътре: „Кой е?“, тъй като друг мъж в стаята нямаше. Но когато Альоша влезе, той просто скочи от пейката, на която седеше пред масата, обърса се набързо с една съдрана салфетка и полетя към Альоша.
