усмихна при мисълта, че всичко така се е наредило, та няма никаква пречка да замине внезапно. А заминаването му наистина изглеждаше внезапно. Макар Иван Фьодорович да казваше вчера (на Катерина Ивановна, на Альоша и после на Смердяков), че утре заминава, но когато си лягаше снощи да спи, той помнеше много добре, че в този момент изобщо не мислеше за заминаване; най-малкото не си представяше, че сутринта, като се събуди, първото нещо ще бъде да се хвърли да си нарежда куфара. Най-после куфарът и чантата бяха готови: часът беше вече към девет, когато Марфа Игнатиевна влезе при него с обичайния всекидневен въпрос: „Къде ще обичате да пиете чай, тук, или ще слезте долу?“ Иван Фьодорович слезе долу, изглеждаше почти весел, макар че нещо в него, в думите и в движенията му, беше някак разсеяно и припряно. Като поздрави приветливо баща си и дори специално се осведоми за здравето му, той, без да дочака впрочем края на бащиния си отговор, изведнъж заяви, че след един час заминава за Москва завинаги и моли да изпратят някого за кабриолет. Старецът изслуша това съобщение без ни най-малко учудване, като свръхнеприлично забрави да изкаже съжаление за заминаването на сина си; вместо това изведнъж много се разтревожи, като си спомни тъкмо навреме за една важна своя собствена работа.
— Ах, ти! Виж какъв си! Не каза вчера… е, все едно, и сега ще се оправим. Направи ми една голяма услуга, миличък, отбий се в Чермашня. Ще трябва само малко да свърнеш вляво от станция Воловя, някакви си дванадесетина версти, и ето ти Чермашня.
— Моля ви се, не мога: до железницата са осемдесет версти, а влакът тръгва за Москва в седем часа вечерта — тъкмо колкото да стигна навреме.
— Ще стигнеш утре, ако не — в други ден, а днес се отбий в Чермашня. Какво ти струва да успокоиш баща си? Да нямах тук работа, отдавна да съм отскочил, защото е бързо и извънредно важно, а сега нямам възможност… Виж какво, там онази моята гора в двата парцела, в Бегичево и Дячкино, е закелявяла! Маслови, баща и син търговци, дават само осем хиляди за сеч, а пък миналата година се беше намерил един купувач, даваше дванайсет хиляди, ама не е тукашен, там е работата. Защото то е тукашните не се върши работа. Маслови, бащата и синът, колкото дават, толкова, а от тъдявашните никой не може да им излезе. Но не щеш ли, илинският поп ми писа миналия четвъртък, че пристигнал Горсткин, и той търговче, познавам го, хубавото е само, че не е тукашен, а от Погребово, значи, не го е страх от Маслови, защото не е тукашен. Единадесет хиляди, казал, ще дам за гората, чуваш ли? А той ще остане тук, ми пише отчето, само още една седмица. Та да отидеш, да се спазарите с него…
— Че пишете на отчето, то ще се спазари.
— Не умее той, там е лошото. Този поп за нищо не става. Инак е злато човек, ей сега мога да му връча двадесет хиляди без разписка за съхранение, но за нищо не става, все едно не е човек — всяка врана може да го излъже. А пък учен човек, представи си. Този Горсткин е наглед селяк, със синя поддьовка182, само че по характер е страшен подлец, там е тя, нашата обща беда: лъже, това е белята. Понякога толкова лъжи ще каже, че се чудиш и маеш защо го прави. Излъга преди три години, че жена му умряла и че се оженил за друга, а нищо подобно, представи си: жена му не е умирала, живее и досега и го бие на всеки три дни. Та и сега трябва да се разбере дали лъже, или казва истината, че искал да купи и щял да даде единадесет хиляди.
— Ами и аз нищо няма да направя, и мен не ме бива.
— Стой, почакан, ставаш и ти, защото ще ти съобщя всичките особености на тоя Горсткин, аз с него отколе вече имам работа. Виж какво: трябва да го гледаш в брадата; брадичката му е червеникава, гадничка, редичка. Ако тя се тресе, а той самият като говори, се ядосва — значи, добре, казва истината, иска работата да стане; пък ако си глади брадата с лявата ръка и се подсмива — значи, иска да те измами, шмекерува. Не го гледай никога в очите, нищо няма да разбереш, тъмна вода, шмекер — гледай го в брадичката. Аз ще ти напиша една бележка до него и ти му я дай. Уж Горсткин, ама какъв ти Горсткин — само е Копой, но ти не му казвай, че е Копой, ще се докачи. Ако се разбереш с него и видиш, че работите са наред, начаса ми пиши. Само това пиши: „Не лъже.“ Дръж на единадесет хиляди, една хилядарка можеш да свалиш, но повече не. Помисли: осем и единадесет — три хиляди е разликата. Тези три хиляди аз все едно, че съм ги намерил на пътя; лесно не се намира купувач, а пари ми трябват до немай-къде. Ако ми съобщиш, че е сериозно, тогава аз ще прескоча дотам и ще направя пазарлъка, все някак ще намеря време. А сега защо да ходя дотам, ако това са измислици на отчето? Е, ще заминеш ли, или не?
— Но нямам време, моля ви се.
— Хайде, направи една услуга на баща си, няма да я забравя! Без сърце сте всичките, това е! Какво са за теб ден или два? Къде бързаш сега, за Венеция ли? Няма да рухне твоята Венеция за два дена. Аз бих изпратил Альошка, но какво разбира от тези работи! Изпращам те само защото си умен човек, нали виждам. Не си търговец, но имаш око. Работата е само да видиш: сериозно ли говори тоя човек, или не. Казвам ти, гледай му брадичката: трепери ли му брадичката, значи, че е на сериозно.
— Ето, вие самият ме отпращате в тази проклета Чермашня, а? — извика Иван Фьодорович и злобно се усмихна.
Фьодор Павлович не долови злобата или не искаше да я долавя, а се хвана за усмивката:
— Значи, ще отидеш, ще отидеш? Ей сега ще ти драсна бележката.
— Не знам дали ще отида, не знам, ще реша по пътя.
— Но защо по пътя, реши сега. Гълъбче, реши! Ако се споразумееш, пиши ми две редчета, дай ги на попа и той мигом ще ми изпрати твоята пусулка. А после не те спирам, върви във Венеция. На станция Воловя попът ще те върне с неговите коне…
Старецът беше просто в екстаз, надраска бележка, изпратиха за коне, поднесоха закуска, коняк. Когато на стареца му беше добре, винаги почваше да експанзивничи, но сега сякаш се сдържаше. За Дмитрий Фьодорович например не продума нито думица. От раздялата пък не беше никак опечален. Дори сякаш не намираше за какво да говори; и Иван Фьодорович забеляза това много добре. „Май съм му дотегнал доста“ — помисли си той. Чак когато изпращаше сина си вече на вратата, старецът сякаш малко се защура, понечи да го целува. Но Иван Фьодорович побърза да му подаде ръка за сбогом, за да отстрани целуването. Старецът тутакси разбра и мигом се сдържа.
— Е, хайде, сбогом, сбогом! — повтаряше той от вратата. — Нали пак ще дойдеш някога? Е, ела, винаги ще се радвам. Хайде, Бог да те пази!
Иван Фьодорович се качи в кабриолета.
— Прощавай, Иване, и не връзвай кусур! — извика за последен път баща му.
Излязоха да го изпращат всички домашни: Смердяков, Марфа и Григорий. Иван Фьодорович подари на всички по десет рубли. А когато се настани в кабриолета, Смердяков притича да му намести килимчето.
— Виждаш… в Чермашня отивам… — някак изведнъж се отрони от устата на Иван Фьодорович пак като вчера, от само себе си някак се изтърва, при това е нещо като нервен смях. После дълго си спомня и това.
— Значи, право казват хората, че с умен човек да ти е драго да си поприказваш — твърдо отговори Смердяков и го погледна многозначително.
Кабриолетът тръгна и се понесе. Душата на пътника беше тревожна, но той гледаше жадно нивите наоколо, хълмовете, дърветата, орляка диви патици, които летяха над него високо в ясното небе. И изведнъж му стана толкова добре. Опита се да заговори с кочияша и ужасно го заинтересува нещо от онова, което му отговори селякът, но след минута съобрази, че всичко беше минало покрай ушите му и в същност дори не беше разбрал какво му отговори селякът. Той замълча, добре му беше и така: въздухът чист, ведър, прохладен, небето ясно. Мярнаха му се лицата на Альоша и Катерина Ивановна; но той леко се усмихна и леко духна милите призраци — и те отлетяха: „Ще им дойде времето“ — помисли си той. Пътя до станцията взеха на един дъх, смениха конете и се понесоха към Воловя. „Защо да му е драго да поговори е умен човек, какво искаше да каже с това? — изведнъж му секна дъхът. — А защо му доложих, че заминавам за Чермашня?“ Стигнаха до станция Воловя. Иван Фьодорович слезе от кабриолета и мигом го обградиха файтонджии. Направиха пазарлъка за Чермашня — дванадесет версти селски път, с пощенски коне. Той поръча да впрягат. Влезе за малко в станционното помещение, огледа се наоколо, хвърли поглед към жената на надзирателя и изведнъж излезе пак пред входа.
— Няма нужда да впрягате за Чермашня. Дали ще сварим, братлета, за седем часа, за железницата?
— Таман ще стигнем. Да впрягаме ли?
— Впрягай веднага. Ще ходи ли някой от вас утре в града?
