— Как не, ей Митрий ще ходи.
— Не можеш ли, Митрий, да ми направиш една услуга? Мини при баща ми, Фьодор Павлович Карамазов, и му кажи, че не съм ходил в Чермашня. Можеш ли, или не?
— Защо да не отидем, ще отидем; Фьодор Павлович отколе го знаем.
— Ето ти и за почерпка, защото той не вярвам да ти даде нещо… — засмя се весело Иван Фьодорович.
— Аслъ че няма да даде — засмя се и Митрий. — Благодарим, господине, непременно ще изпълним…
В седем часа вечерта Иван Фьодорович се качи на влака и полетя към Москва. „Сбогом на всичко предишно, свършено е с предишния свят навеки; да няма повече от него ни вест, ни кост; в нов свят, в нови места и без поглед назад!“ Но вместо възторг в душата му падна изведнъж такъв мрак, а сърцето му се сви от такава скръб, каквато не беше изпитвал никога досега през живота си. Той прекара в размисъл цялата нощ; вагонът летеше и чак на разсъмване, едва на влизане в Москва, той изведнъж сякаш се пробуди.
— Аз съм подлец! — пошепна на себе си.
А Фьодор Павлович след изпращането на синчето си остана много доволен. Цели два часа той се чувствуваше почти щастлив и си посръбваше конячец; но изведнъж в къщата се случи нещо много досадно и неприятно за всички, което го хвърли мигом в голям смут: Смердяков отишъл за нещо в избата и паднал долу от горното стъпало. Добре, че на двора се случила Марфа Игнатиевна и чула овреме. Падането не видяла, но пък чула вик, вик особен, странен, но на нея вече отдавна известен — вика на епилептик, който пада в припадък. Дали е получил припадък в минутата, когато е слизал по стъпалата, тъй че, разбира се, тутакси е паднал долу безчувствен, или, напротив, от падането и сътресението се е получил този припадък на Смердяков, известен като епилептик — не можеше да се разбере, но го намериха чак на дъното на избата, в гърчове и конвулсии, да се мята с пяна на устата. Отначало мислеха, че сигурно си е счупил нещо, ръка или крак, и се е наранил, ала „Господ го опазил“, както се изрази Марфа Игнатиевна: нищо такова не беше се случило, само че се оказа трудно да го вдигнат и да го изнесат от избата на бял свят. Но потърсиха помощ от съседите и как да е свършиха и това. На цялата тази церемония присъствуваше и Фьодор Павлович, той помагаше, явно изплашен и като замаян. Но болният не се свестяваше; припадъците, макар и да спираха временно, пак се подновяваха и всички стигнаха до заключението, че ще стане същото като миналата година, когато пак беше паднал ненадейно от тавана. Спомниха си, че му слагаха тогава лед на темето. Намери се малко лед в мазата и Марфа Игнатиевна взе мерки, а Фьодор Павлович привечер изпрати за доктор Херценщубе, който пристигна незабавно. Като прегледа болния щателно (той беше най- щателният и внимателен доктор в цялата губерния, възрастно и много почтено старче), той реши, че припадъкът е извънредно силен и крие сериозна заплаха, че засега той, Херценщубе, още не е съвсем наясно, но утре сутринта, ако не помогнат тези средства, ще опита да приложи други. Сложиха болния в пристройката, в една стаичка до помещението на Григорий и Марфа Игнатиевна. След това Фьодор Павлович вече целия ден го сполиташе нещастие подир нещастие: обеда приготви Марфа Игнатиевна и супата, в сравнение с онази, която готвеше Смердяков, беше „като помия“, а кокошката стана толкова жилава, че беше невъзможно да се дъвче. На горчивите, макар и справедливи укори на господаря Марфа Игнатиевна възрази, че кокошката и без това била много стара и че тя самата не е учила за готвачка. Привечер дойде друга грижа: доложиха на Фьодор Павлович, че Григорий, който от завчера не беше добре, бил легнал вече болен, схванал му се целият кръст. Фьодор Павлович пи чая си колкото може по-рано и се заключи сам в къщата. Беше в страшно и тревожно очакване. Цялата работа е там, че тъкмо тази вечер чакаше да дойде Грушенка, вече почти със сигурност, поне още рано сутринта беше получил от Смердяков почти уверение, че „тя вече обеща да дойде непременно“. Сърцето на неукротилото се старче биеше тревожно, той сновеше из пустите стаи и се ослушваше. Трябваше да е нащрек: някъде можеше да я дебне Дмитрий Фьодорович и щом тя почука на прозореца (още завчера Смердяков увери Фьодор Павлович, че й предал къде и как да почука), трябваше да й отключи колкото се може по-бързо и да не я бави нито секунда напразно в преддверието, да не би, пази Боже, тя да се уплаши и да избяга. Неспокоен беше Фьодор Павлович, но никога досега сърцето му не беше се къпало в по-сладки надежди: та почти със сигурност можеше да се каже, че този път вече непременно ще дойде!…
Книга шеста
Руският монах
I. Старецът Зосима и неговите гости
Когато Альоша с тревога и с болка в сърцето влезе в килията на стареца, той се спря почти изумен: наместо умиращ болен, може би вече в безсъзнание, какъвто се страхуваше, че ще го намери, изведнъж го видя седнал в креслото, макар и е изнемощяло от слабост, но добро и весело лице, заобиколен от гости и повел с тях тиха и светла беседа. Той впрочем беше станал от леглото само четвърт час преди идването на Альоша; гостите вече се бяха събрали в килията му по-отрано и чакаха да се събуди поради твърдото уверение на отец Паисий, че „учителят несъмнено ще стане, за да поговори още веднъж с обичните на сърцето си, както самият казал и обещал още сутринта“. А на това обещание, както и на всяка дума на умиращия старец, отец Паисий вярваше дълбоко, до такава степен, че дори да го видеше вече съвсем в безсъзнание и дори бездиханен, но ако имаше неговото обещание, че ще се вдигне още веднъж и ще се прости с него, не би повярвал може би и на самата смърт, в очакване, че умиращият ще се пробуди и ще изпълни обета. А още сутринта старецът Зосима твърдо му рече, унасяйки се в сън: „Няма да умра, преди да се опия още веднъж от беседа с вас, възлюбени на сърцето ми, милите ви образи ще погледам, още веднъж ще излея душата си пред вас.“ Събралите се за тази вероятно последна беседа на стареца бяха най- преданите му приятели от дълги години. Те бяха четирима: йеромонасите отец Йосиф и отец Паисий, йеромонах отец Михаил, игуменът на обителта, човек още не дотам стар, не толкова учен, от просто потекло, но духом твърд, с непоколебима и проста вяра, суров наглед, но с дълбоко умиление в сърцето си, макар че очевидно криеше умилението си дори с някакъв срам. Четвъртият гост беше съвсем старият вече най-обикновен монах, от най-бедно селско коляно, брат Анфим, едва ли не малограмотен, мълчалив и тих, който дори рядко говореше с някого, измежду най-смирените най-смирен и с вид на човек, сякаш навеки изплашен от нещо велико и страшно, което умът му не може да обеме. Този сякаш тръпнещ човек старецът Зосима много обичаше и през целия си живот се беше отнасял към него с необикновено уважение, макар че може би с никого през целия си живот не беше разменил по-малко думи, отколкото с него, въпреки че едно време беше прекарал дълги години в странствувания заедно с него из цялата света Рус. Това беше много отдавна, преди четиридесет години, когато старецът Зосима за пръв път почна своя монашески подвиг в един беден, почти неизвестен костромски манастир и когато наскоро след това тръгна да придружава отец Анфим в странствуванията му за събиране пожертвувания за тяхното бедно костромско манастирче. Всички, и домакинът, и гостите, се бяха настанили във втората стаичка на стареца, където му беше леглото, стая, както се каза по-горе, твърде тясна, тъй че четиримата (освен Порфирий, послушника, който стоеше прав) едва се бяха сместили около креслото на стареца на донесените от първата стая столове. Вече беше взело да се мръква, стаята се осветяваше от кандилата и восъчните свещи пред иконите. Щом видя Альоша, който се смути при влизането и спря на вратата, старецът радостно му се усмихна и протегна ръка.
— Здравей, тихи, здравей, мили, ето те и теб. Знаех, че ще дойдеш.
Альоша отиде при него, поклони му се доземи и заплака. Нещо напираше в сърцето му, душата му трепереше, искаше му се да ридае.
— Какво правиш, не бързай да ме оплакваш — усмихна се старецът, като положи дясната си ръка върху главата му, — нали виждаш, седя и беседвам, може да живея и още двадесет години, както ми пожела вчера онази добра, мила жена от Вишегорие, с момиченцето Лизавета на ръце. Помени, Господи, и майката, и момиченцето Лизавета! (Той се прекръсти.) Порфирий, занесе ли дара й, където казах?
Беше си спомнил за вчерашните шест десеткопейкови монети, пожертвувани от веселата поклонница, за да се дадат „на някой, дето е по-беден от мене“. Такива жертви стават като епитимии, които човек доброволно сам си налага, и непременно са пари, спечелени със собствен труд. Старецът изпрати Порфирий още вечерта при една наскоро пострадала от пожар наша селянка, вдовица с деца, която беше тръгнала след пожара по просия. Порфирий побърза да каже, че е свършил всичко и е поднесъл дара, както му е било
