заръчано, „от неизвестна благотворителка“.
— Стани, мили — продължи старецът към Альоша, — дай да те погледам. Беше ли при вашите и видя ли брат си?
Странно му се стори на Альоша, че той пита тъй ясно и точно за един от братята — но за кого: значи, за този брат може би го беше изпращал и вчера, и днес.
— Единия от братята си видях — отговори Альоша.
— Питам за този, вчерашния, най-големия, на когото се поклоних доземи.
— Него го видях само вчера, а днес не можах да го намеря — каза Альоша.
— Побързай да го намериш, утре пак иди и побързай, всичко остави и побързай. Може би ще успееш да предотвратиш нещо ужасно. Аз вчера се поклоних на великото негово бъдещо страдание.
Той изведнъж млъкна и сякаш се замисли. Думите бяха странни. Отец Йосиф, свидетел на вчерашния поклон на стареца, се спогледа с отец Паисий. Альоша не се стърпя.
— Отче и учителю — издума той извънредно развълнуван, — твърде неясни са думите ви… Какво е това страдание, което го очаква?
— Не любопитствувай. Стори ми се вчера нещо страшно… сякаш цялата му съдба изрази вчера неговият поглед. Имаше такъв един поглед… че се ужасих мигом в сърцето си от онова, що готви този човек за себе си. Веднъж или два пъти през живота си съм виждал у някои хора същия такъв израз на лицето… той сякаш издаваше цялата съдба на тези хора, и съдбата им, уви, се сбъдна. Изпратих те при него, Алексей, защото мислех, че братският ти образ ще му помогне. Но всичко е от Господа и всичките наши съдби са от него. „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само, ако ли умре, принася много плод.“ Запомни това. А тебе, Алексей, много пъти съм те благославял мислено през живота си за твоя образ, знай това — издума старецът с тиха усмивка. — Тъй мисля за тебе; ще излезеш от тези стени, а ще пребъдеш сред хората като монах. Много противници ще имаш, но и самите ти врагове ще те обичат. Много нещастия ще ти донесе животът, но тъкмо с тях ще бъдеш щастлив и ще благословиш живота, и другите ще накараш да го благословят — което е най-важно от всичко. Такъв си ти. Отци и учители мои — с умилена усмивка се обърна той към своите гости, — никога до ден-днешен не съм казвал дори и на него за какво ми е бил толкова мил на душата образът на този юноша. Чак сега ще кажа: неговият образ ми беше сякаш напомняне и пророчество. В зората на моя живот, още малко дете, имах по-голям брат, който почина юноша, пред очите ми, едва седемнадесетгодишен. И после, извървявайки своя живот, се уверих постепенно, че този мой брат е бил в съдбата ми като указание и предопределение свише, защото, да не беше се явил в живота ми, да го нямаше, аз никога може би, така мисля, не бих приел монашеския сан, не бих стъпил на тоя драгоценен път. Това първо явление беше още в детството ми и ето вече на превала на моя път ми се яви пред очите сякаш негово повторение. Чудно е, отци и учители, че без да е толкова подобен на него в лице, а само донякъде, Алексей ми се струваше толкова подобен на него духовно, че много пъти съм го смятал сякаш направо за онзи юноша, моя брат, дошъл при мене в края на моя път тайнствено, за някакво възпоминание и проникновение, така че дори съм се учудвал на самия себе си и на тази странна моя мечта. Чуваш ли, Порфирий — обърна се той към послушника, който му прислужваше. — Много пъти съм виждал на лицето ти сякаш огорчение, че обичам Алексей повече от тебе. Сега знаеш защо е било така, но аз те обичам, знай това, и много пъти съм тъгувал, че се огорчаваш. А на вас, мили гости, искам да разкажа за този юноша, моя брат, защото не е имало в живота ми явление по-драгоценно от туй, по-пророческо и трогателно. Умили се сърцето ми и съзерцавам целия си живот в този миг, сякаш го изживявам целия отново…
Тук трябва да отбележа, че тази последна беседа на стареца с неговите гости, посетили го в последния ден на живота му, се е запазила записана отчасти. Записал я е Алексей Фьодорович Карамазов известно време след смъртта на стареца за спомен. Но дали това е точно тогавашната беседа, или е прибавил към нея в записките си нещо и от предишните беседи с учителя си, това вече не мога да реша, пък и цялата реч на стареца в тези записки върви някак непрекъснато, като че ли той е излагал живота си във вид на повест, обръщайки се към приятелите си, докато несъмнено според последвалите разкази в същност е станало малко по-иначе, защото тази вечер беседата се е водила общо и макар че гостите нарядко са прекъсвали домакина, все пак са казвали нещо и от себе си, намесвайки се в разговора, може би дори и от себе си са изповядали и разказали нещо, освен това и такова непрекъснато говорене не е било възможно, защото старецът понякога се е задъхвал, загубвал е глас и дори е лягал да си отдъхне на леглото, макар че не е заспивал, а гостите не са ставали от местата си. Един-два пъти беседата е била прекъсвана от четене на Евангелието, четял го е отец Паисий. Интересно е също, че никой от тях все пак не е и предполагал, че той ще умре същата тази нощ, още повече, че в тази последна вечер на живота си той, след дълбокия сън през деня, изведнъж сякаш придобил нови сили, които го поддържали през цялата дълга беседа с приятелите му. Това е било нещо като последно умиление, което поддържало в него извънредна бодрост, но за кратко време, защото животът му секнал изведнъж… Но за това после. А сега искам да съобщя, че предпочетох, без да излагам всички подробности на беседата, да се огранича само с разказа на стареца според ръкописа на Алексей Фьодорович Карамазов. Така е по-кратко и не толкова уморително, макар че, разбира се, повтарям, много неща Альоша е взел и от предишните беседи и събрал всичко заедно.
II. Из житието на обозе починалия йеромонах стареца Зосима, записано според неговите собствени думи от Алексей Фьодорович Карамазов
Възлюблени отци и учители, роден съм в далечна северна губерния, в град В., от баща дворянин, но не виден и не твърде сановен. Той починал, когато съм бил едва двегодишен, и аз не го помня. Остави на майка ми една не много голяма дървена къща и малък капитал, не кой знае какъв, но достатъчен да преживее с децата си, без да се нуждае. А ние бяхме само двама на майка ни: аз, Зиновий, и по-големият ми брат Маркел. Той беше осем години по-голям от мене, със сприхав и гневлив характер, но добър, не насмешлив и странно мълчалив, особено в къщи: с мене, с майка ни и с прислугата. Учеше в гимназията добре, но с другарите си не се сближаваше, макар че не се и караше с тях, така поне беше запомнила мама за него. Половин година преди кончината си, беше навършил вече седемнадесет, взе да ходи при един усамотен човек в нашия град, като че ли политически заточеник, изпратен в нашия град от Москва за свободомислие. Този заточеник беше много умен и известен философ в университета. Кой знае защо, той обикна Маркел и почна да го приема. Юношата оставаше при него цели вечери — и така цялата зима, докато не изискаха обратно заточеника на държавна служба в Петербург, по негова собствена молба, защото имаше покровител. Започнаха Велики пости, а Маркел не ще да пости, кара се и се присмива: „Всичко това са глупости, казва, и няма никакъв бог“, така че докара в ужас и мама, и прислугата, пък и мене, малкия, защото, макар да бях само деветгодишен, но като чух тези думи, изплаших се много и аз. А нашата прислуга цялата беше крепостна, четирима души, всички купени на името на един познат наш помешчик. Още помня как от четиримата мама продаде една, готвачката Афимия, куца и възрастна, за шестдесет рубли книжни пари, а на мястото й нае друга, некрепостна. И ето, на шестата седмица от постите изведнъж брат ми взе да линее, а беше и без това винаги болнав, слабогръд, със слабо телосложение и предразположен към охтика; доста висок, но тънък и немощен, а в лицето доста благообразен. Простуди ли се, или що, но докторът пристигна и наскоро след това пошепна на мама, че е скоротечна охтика и няма да изкара пролетта. Мама взе да плаче, почна да моли брат ми със заобикалки (от страх да го не изплаши) да поговее за причестяване, защото тогава беше още на крака. Той като чу, разсърди се и изруга Храма Божи, обаче се замисли: досети се веднага, че е опасно болен и че затова го изпраща мама, дордето има сили, да
