поговее и да се причести. Впрочем той и без това вече знаеше, че отдавна не е добре, и още преди една година спомена веднъж на трапезата на мене и на мама хладнокръвно: „Няма да ме бъде на този свят с вас, може да не изкарам и година“, и сякаш си го повика. Минаха три дни и настъпи страстната седмица. И ето брат ми от вторник сутринта почна да пости. „Аз, мамо, го правя това само заради вас, да ви зарадвам и успокоя“ — каза й той. Заплака мама от радост, че и от скръб: „То се види, че е близка кончината му, щом изведнъж стана такава промяна в него.“ Но не можа много да ходи на църква, легна болен, та го изповядаха и причестиха вече в къщи. Настъпиха светли, ясни, благоуханни дни, Великден се падаше късно. По цяла нощ го помня, кашля, опи зле, а на сутринта винаги ще се облече и ще се опита да седне в мекото кресло. Тъй съм го и запомнил: седи тих, кротък, усмихва се, болен, а лицето му весело, радостно. Душевно цял се промени — такава чудна промяна стана изведнъж с него! Ще влезе при него в стаята старата бавачка: „Дай, гълъбче, да ти запаля и на тебе кандилцето пред иконата.“ А той по-рано не позволяваше, духаше го дори. „Запали, мила, запали, изрод бях аз, дето ви забранявах по-рано. Ти, като палиш кандилцето, на Бога се молиш, и аз, като ти се радвам, се моля. Значи, на един бог се молим.“ Чудни ни се струваха тези думи, а мама се прибере в стаята си и все плаче, само като влиза при него, изтрива очи и се прави на весела. „Мамо, не плачи, мила — каже той понякога, — много има още да живея, много да се веселя с вас, а животът, животът е весел, радостен!“ — „Ах, мили, какво ти веселие, като нощем гориш в огън и кашляш, та гърдите ти се късат!“ — „Мамо — отговаря й той, — не плачи, животът е рай и всички ние сме в рая, но не искаме да го знаем, а ако бихме поискали да го разберем, още утре по целия свят би настанал рай.“ И се чудехме всички на думите му, тъй странно и тъй решително говореше; трогвахме се и плачехме. Идваха у нас някои познати: „Мили — казва, — драги, с какво съм заслужил, та ме обичате и за какво ме обичате, и как не съм го знаел по-рано, не съм го ценил.“ На слугите, като влизаха, все им казваше: „Мили мои, драги, защо ми прислужвате, пък и заслужавам ли аз да ми се прислужва? Ако би ме помилвал Бог да ме остави жив, аз самият бих почнал да ви прислужвам, защото всички са длъжни един другиму да служат.“ Мама, като слушаше, клатеше глава: „Скъпи мой, от болестта говориш така.“ — „Мамо, радост моя, казва, не може да няма господари и слуги, но нека и аз да бъда слуга на моите слуги, същият, каквито са и те на мене. И ще ти кажа още, мамо, че всеки от нас пред всички е виновен за всичко, а аз най-много от всички.“ Мама чак се поусмихна тогава, плаче и се усмихва: „Защо пък ти, казва, да си пред всички най-много от всички виновен. Има убийци, разбойници, а ти какво толкова си успял да съгрешиш, че обвиняваш себе си най-много от всички?“ — „Мамо, сърце мое, казва (почна такива нежни думи да говори тогава, неочаквани), сърчице мое: мило, радостно, да знаеш, че наистина всеки пред всички и за всичко е виновен. Не знам как да ти го обясня, но чувствувам до болка, че е така. И как сме живели, сърдили сме се и нищо не сме знаели тогава!“ Така ставаше от сън, с всеки ден все повече се умиляваше и радваше и цял тръпнеше от любов. Ще дойде, случи се, докторът — старец един, немец, Айзеншмид, идваше: „Е, докторе, ще живея ли още някой и друг ден на света?“ — шегува се понякога с него. „Не ден, ами много дни ще живеете — отговаря докторът, — и месеци, и години още ще живеете.“ — „Какви години, какви месеци! — викаше той. — Какво ще броим дните, и един ден само е достатъчен за човека, за да изпита цялото щастие. Мили мои, защо се караме, перчим се един пред друг, обидчиви и злопаметни: просто да отидем в градината и да се разхождаме и да играем, да се обичаме и да се възхваляваме взаимно, и да се целуваме, и живота си да благославяме.“ „Няма да го бъде вашия син — промълви докторът на мама, когато тя го изпращаше до вратата, — от болестта се умопобърква.“ Прозорците на стаята му гледаха към градината, а градината ни беше сенчеста, със стари дървета, а дърветата бяха напъпили, бяха долетели ранни птички, чуруликат, пеят му по прозорците. А той почна изведнъж, както ги гледаше и им се любуваше, да моли и от тях прошка: „Птички божии, птички радостни, простете ми и вие, защото и пред вас съм съгрешил.“ Това вече никой у нас тогава не можеше да го разбере, а той плаче от радост: „Да, казва, такава Божия слава била около мене: птички, дървета, поляни, небеса, само аз всичко съм осквернявал, а хубостта и славата хич не съм и забелязвал.“ — „Много грехове си приписваш“ — случваше се да каже мама и плаче. „Мамо, радост моя, аз плача от веселие, не от скръб; на мене самия ми се ще да съм виновен пред тях, само че не мога да ти обясня, защото не знам дори как да ги обичам. Нека да съм грешен пред всички, но затова пък и всички ще ми простят — ето ти и рая. Нима сега не съм в рая?“
И още много неща, които не мога нито да си спомня, нито да впиша. Помня, веднъж влязох при него сам, когато нямаше никой при него. Беше привечерно ясно време, слънцето залязваше и полегат лъч беше озарил цялата стая. Като ме видя, той ме повика, отидох при него, а той ме хвана с двете ръце за рамената, гледа ме в лицето с умиление, с любов; нищо не говори, само ме погледа така около минута: „Хайде, казва, върви сега играй, живей заради мене!“ Аз излязох тогава и отидох да играя. А в живота после много пъти съм си спомнял, вече със сълзи, как ми заръча да живея заради него. Много още такива дивни и прекрасни думи ни говореше, макар и непонятни тогава за нас. А почина на третата седмица след Великден, в съзнание, и макар че беше престанал вече да говори, но не се промени до най-последния си час: гледа радостно, очите му весели, търси ни с поглед, усмихва ни се, вика ни. Дори в града говориха много за неговата кончина. Тогава всичко това ме потресе, но не кой знае колко, макар че плаках много, когато го погребвахме. Малък бях, дете, но в сърцето ми всичко остана неизгладимо и се спотаи някакво чувство. Когато му дойдеше времето, всичко щеше да се надигне и да отекне. Така и стана.
Тогава останахме сами с мама. Наскоро я посъветваха добри познати, че като ви е останал само един син и не сте бедни, имате си състояние, то както правят други, защо да не изпратите сина си в Петербург, ами ако остане тук, може да го лишите от славна участ. И научиха мама да ме изпрати в Петербург в кадетски корпус183, та после да постъпя в императорската гвардия. Мама се колеба дълго: как да се раздели с последния си син; обаче реши се, макар и с много сълзи, само и само да спомогне за моето щастие. Заведе ме в Петербург и ме настани и оттогава повече не я видях; защото след три години и тя почина, и тези три години по нас двамата тъгувала и треперела. От бащината си къща изнесох само скъпоценните спомени, защото няма по-скъпоценни спомени за човека от спомените за ранното детство в бащината къща и почти винаги е така, ако в семейството има поне малко любов и разбирателство. Пък и от най-лошото семейство могат да се запазят скъпоценни спомени, стига самата ти душа да е способна да дири скъпоценното. А към домашните спомени причислявам и спомените за свещената история, която аз в бащината си къща, макар и дете, много любопитствувах да науча. Имах тогава една книга, свещена история, с прекрасни картинки, озаглавена „Сто и четири свещени истории из Стария и Новия завет“, и по нея се учех и да чета. Тя и сега е тук, при мене, на лавицата, пазя я като скъпоценно възпоминание. Но и преди още да се науча да чета, помня как за първи път имах едно духовно проникновение, когато бях осемгодишен. Заведе ме мама сам (не помня къде беше тогава брат ми) в храма Господен през Страстната седмица в понеделник на литургия. Денят беше ясен и аз, като си спомням сега, сякаш виждам отново как се възнасяше от кадилницата тамян и леко се издигаше нагоре, а горе, от купола, през тесничкото прозорче се леят върху ни в църквата Божиите лъчи и тамянът, като се вдига на вълни нагоре, сякаш се топеше в тях. Гледах с умиление и за пръв път възприех тогава в душата си осмислено първото семе на Словото Божие. Излезе насред храма едно момче с голяма книга, толкова голяма, та тогава ми се стори, че дори с мъка я носи, и я положи на аналоя, разтвори я и почна да чете, и изведнъж тогава за пръв път разбрах нещо, за първи път разбрах какво се чете в Храма Божи. Имало един човек в земята Уц184, правдив и благочестив, и имал толкова и, толкова имот, толкова и толкова камили, толкова овце и ослици и децата му се гощавали, и той ги обичал много и се молел на Господа за тях: може би са съгрешили, като се гощават. И ето идва сатаната при Господа заедно със синовете Божи и казва на Господа, че обходил цялата земя и под земята. „А видя ли моя раб Йова?“ — пита го Господ. И се похвалил Господ на сатаната, като му посочил великия си богобоязлив раб. И усмихнал се сатаната на словата Господни: „Предай го на мене и ще видиш, че ще възроптае рабът Господен и ще прокълне името ти.“ И предал Господ праведника си, когото толкова обичал, на сатаната, и погубил сатаната децата и добитъка му, и разпилял богатството му, всичко отведнъж като с огън Божи, и раздрал Йов дрехите си и паднал на земята, и рекъл: „Гол излязох из утробата на майка си, гол ще се и завърна в земята, Господ даде, Господ и взе. Да бъде благословено името Господне от нине до века!“ Отци и учители, пощадете
