неговия образ. Трогателно е дори като знаеш, че няма никакъв грях, защото всичко е съвършено, всичко освен човека е безгрешно, и Христос е с тях още преди да е бил с нас.“ — „Че мигар — пита момъкът — и те имат Христос?“ — „Та как инак — казвам му, — защото за всички е словото, всяко създание и всяка твар, всяко листенце се устремява към словото, пее възхвала на Бога, плаче пред Христа, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие го прави. Ето — казвам му, — скита из гората страшна мечка, ужасна и свирепа, и никак не е виновна за това.“ И му разказах как отишла веднъж една мечка при един велик светец191, който се спасявал в гората в малка килийка, и се умилил над нея великият светец, излязъл безстрашно при нея и й подал парче хляб: „Върви си, значи, и Бог да ти е на помощ.“ И отминал свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост. И се умили юношата, че мечката си отишла, без да стори пакост, че с нея е Христос. „Ах, казва, колко е хубаво това, колко е хубаво и чудесно всичко Божие!“ Седи, замислил се тихо и сладко. Виждам, че разбра. И заспа до мене лек, безгрешен сън. Благослови, Господи, младостта. И аз начаса се помолих за него, преди да заспя. Господи, изпрати мир и светлина на твоите люде!
В Петербург, в кадетския корпус, прекарах дълго, почти осем години, и с новото възпитание много неща заглуших от детските впечатления, макар да не забравих нищо. В замяна на това придобих толкова нови привички и дори мнения, че се преобразих в същество почти диво, жестоко и нелепо. Придобих лустрото на учтивостта и светското държане заедно с френския език, а войниците, които ни прислужваха в корпуса, всички ние, и аз в това число, ги смятахме за пълни скотове. Именно аз може би повече от всички, защото измежду всичките си другари бях най-възприемчив към всичко. Когато ни произведоха офицери, бяхме готови да проливаме кръвта си за нашата оскърбена полкова чест, а истинска чест почти никой от нас не знаеше какво е, а и да би узнал, начаса сам пръв би я осмял. С пиянството, разврата и бабаитството едва ли не се гордеехме. Не казвам, че бяхме лоши: всичките тези младежи бяха добри, но се държаха лошо, а аз най-много от всички. Главното е, че си имах свое състояние и затова се впуснах да живея за свое удоволствие, с целия си младежки устрем, неудържимо, с пълна пара. Но ето кое е чудното: тогава четях и книги, и дори с голямо удоволствие; само Библията по него време почти никога не разтварях, но и никога не се разделях с нея, а я носех навсякъде със себе си: наистина съм пазел тази книга, без да знам „за деня и часа, за месеца и годината“192. Като прослужих тъй четири години, озовах се най-накрая в град К., дето беше тогава нашият полк. Имаше в града общество разнообразно, многолюдно и весело, гостоприемно и богато, а мене ме приемаха навсякъде добре, защото бях по природа с весел нрав, пък и при това минавах за заможен, което не е малко за светския живот. И ето, случи се нещо, което стана начало на всичко. Привързах се към една млада и прекрасна девица, умна и достойна, със светъл и благороден характер, дъщеря на почтени родители. Не бяха какви да е хора, имаха богатство, влияние и власт, приемаха ме ласкаво и радушно. И ето, стори ми се, че девицата е разположена към мене — пламна ми сърцето от тази мечта. После вече разбрах и напълно се досетих, че може би никак не съм я обичал с такава сила, а само съм почитал нейния ум и възвишен характер, нещо съвсем естествено. Себелюбието обаче ми попречи да направя тогава предложение: тежко и страшно ми се стори да се разделя със съблазните на развратния ергенски и волен живот в такива млади години, като имах на това отгоре и пари. Но иначе понамекнах. Във всеки случай отложих за известно време решителната крачка. И не щеш ли, неочаквано ми се случи командировка в друга околия за два месеца. Връщам се след два месеца и внезапно научавам, че девойката е вече омъжена за богат помешчик близо до града, човек, макар и по-стар от мене, но още млад, с връзки в столицата и в избраното общество, нещо, което аз нямах, човек твърде любезен и свръх това образован, а пък аз нямах никакво образование. Аз бях толкова поразен от този неочакван случай, че чак умът ми се помрачи. А главното беше това, че както научих още тогава, този млад помешчик й бил годеник отдавна, и аз самият го бях срещал много пъти в тяхната къща, но не бях забелязал нищо, заслепен от собствените си достойнства. Но тъкмо това ме обиди: как тъй почти всички са знаели, а само аз нищо не съм знаел? И изведнъж почувствувах непоносима злоба. С пламнало лице почнах да си спомням как много пъти почти съм й изказвал любовта си, а тъй като тя не ме прекъсваше и не ме предупреди, значи, извадих заключение аз, ми се е присмивала. После, разбира се, съобразих и си спомних, че тя никак не ми се присмиваше, а, напротив, прекъсваше шеговито тези разговори и започваше други вместо тях, но тогава че можах да съобразя всичко и у мене се разпали жажда за отмъщение. Припомням си с учудване, че това отмъщение и моят гняв ми бяха на самия мене до немай-къде тежки и противни, защото, бидейки с лек характер, не можех да се сърдя никому дълго време и затова като че сам изкуствено се разпалвах и станах най-накрая безобразен и нелеп. Поизчаках и веднъж в голямо общество сполучих внезапно да оскърбя „съперника“ си уж по някаква съвсем странична причина, да се присмея на едно негово мнение за важно тогава събитие — това беше през двадесет и шеста година — и успях да му се присмея, казваха хората, остроумно и умело. После го принудих към обяснение и толкова грубо се държах при обяснението, че той прие моето повикване на дуел въпреки огромната разлика помежду ни, защото аз бях по-млад от него, незначителен и с малък чин. После вече разбрах, че приел дуела като че ли също от чувство на ревност към мене; той и по-рано малко ме ревнувал от жена си, тогава още годеница; а сега помисли, че ако тя научи как е понесъл оскърбление от мене, а не се е решил да ме извика на дуел, може да почне неволно да го презира и да се разклати любовта й. Секундант намерих скоро, един другар, поручик от нашия полк. Тогава, макар че дуелите се преследваха жестоко, те бяха нещо като мода между военните — толкова дивашки предразсъдъци се ширят и се затвърдяват понякога. Беше към края на юни и ето нашата среща се определи за другия ден, извън града, в седем часа сутринта — и воистина тогава ми се случи нещо сякаш съдбоносно. Вечерта, като се върнах в къщи, свиреп и безобразен, разсърдих се на моя ординарец Афанасий и го ударих с все сила два пъти по лицето, та му протече кръв. Той служеше при мене отскоро и се беше случвало и преди да го ударя, но никога с такава зверска жестокост. И вярвате ли, мили, четиридесет години минаха оттогава, а си спомням и сега за това със срам и мъка. Легнах да спя, спах към три часа, ставам, вече започва да съмва. Вдигнах се изведнъж, не ми се спеше повече, отидох до прозореца, отворих го — той беше към градината, — виждам, изгрява слънцето, топло, прекрасно, зазвънтяха птичките. Какво е това, мисля си, дето чувствувам в душата си сякаш нещо позорно и низко? Дали не е задето отивам да проливам кръв? Не, мисля си, май не е затова. Дали не е, защото се страхувам от смъртта, страхувам се да не бъда убит? Не, съвсем не е това, съвсем не… И изведнъж веднага се досетих каква е причината: това, че снощи бих Афанасий! Изведнъж си представих всичко отново, сякаш отново се повтори: той стои пред мене, а аз замахвам и го удрям право в лицето, а той застанал мирно, главата изправена, изблещил очи като в строя, потреперва от всеки удар и дори не смее ръка да вдигне, да се запази — и докъде е стигнал човек, човек да бие човека! Какво престъпление? Сякаш остра игла ми прониза душата. Стоя като замаян, а слънчицето свети, листенцата се радват, лъщят, а птичките, птичките славят Бога… Затулих си лицето с ръце, тръшнах се на леглото и заплаках. И си спомних тогава моя брат Маркел и неговите думи преди смъртта му към слугите: „Мили мои, скъпи, за какво ми служите, за какво ме обичате, та заслужавам ли аз да ми се служи?“ „Да, заслужавам ли?“ — блесна ми изведнъж в главата. В същност с какво заслужавам друг човек, същият като мен, образ и подобие Божие, да ми служи? И ми се заби в ума за пръв път в живота тогава този въпрос. „Майчице, сърце мое, воистина всеки пред всички за всички е виновен, само че хората не знаят това, а ако узнаеха — веднага щеше да настане раят!“ „Господи, та мигар не е истина и това — плача и си мисля аз, — наистина за всички съм може би от всички най-виновен, пък съм и най-лошият от всичките хора на света!“ И съзрях изведнъж цялата истина в цялото си просветление: какво отивам да правя? Отивам да убия един добър, умен, благороден човек, който за нищо не е виновен пред мене, а с това ще лиша навеки съпругата му от щастие, ще я измъча и ще я убия. Лежах така на леглото по очи, с лице във възглавницата, и никак не забелязах колко време е минало. Изведнъж влиза другарят ми, поручикът, с пистолетите: „А, казва, добре, че си станал вече, време е, да вървим.“ Защурах се тогава, съвсем се обърках, но излязохме да се качим на каляската: „Чакай малко — му казвам, — за минутка ще изтичам до в къщи, забравил съм си кесията.“ И се върнах в квартирата си, право в стайчето на Афанасий: „Афанасий, казвам, вчера те ударих два пъти по лицето! Проста ми“ — казвам. Той цял потръпна, сякаш се изплаши, само ме гледа — и аз виждам, че това е малко, малко е, и изведнъж, както бях, с
