точно това ме порази и заради това дойдох при вас. Опишете ми, ако не сметнете за толкова неприлично може би моето любопитство, какво именно чувствувахте в онази минута, когато решихте на дуела да молите за прошка, ако, разбира се, помните? Не смятайте въпроса ми за лекомислие; напротив, като ви задавам такъв въпрос, имам своя тайна цел, която вероятно ще ви обясня по-късно, ако Богу е угодно да ни сближи повече.“
През цялото време, докато говореше това, аз го гледах право в очите и изведнъж почувствувах към него най-голямо доверие, а освен това извънредно любопитство и от моя страна, защото усетих, че той има в душата си някаква своя особена тайна.
„Вие питате какво именно съм чувствувал в минутата, когато съм молил за прошка противника си — отговарям му аз, — но най-добре да ви разправя от самото начало, което не съм разправял още на другите.“ — И му разказах всичко, което стана с Афанасий и как му се поклоних до земята. „От това сам можете да видите — завърших аз, — че по време на дуела ми беше вече по-леко, защото бях започнал още от къщи, и щом веднъж бях стъпил на този път, всичко нататък тръгна не само лесно, но дори радостно и весело.“
Изслуша ме той, гледа ме така дружелюбно: „Всичко това, казва, е до немай-къде любопитно и аз пак ще идвам при вас.“ И щяхме да се сприятелим много, ако ми беше разправял и за себе си. Но той не споменаваше за себе си почти нито дума, а все ме разпитваше за мене. Въпреки това го обикнах много и му се доверих напълно във всички мои чувства, защото мисля си: „Защо ми са тайните му, виждам и без това, че е праведен човек. При това е човек толкова сериозен и на години, а идва при мене, юношата, и не ме подценява.“ И много полезни неща научих от него, защото беше човек с висок ум. „Че животът е рай — казва ми изведнъж, — за това вече отдавна мисля. — И внезапно додаде: — Само за това и мисля.“ Гледа ме и се усмихва. „Повече от вас, казва, съм убеден в това, после ще научите защо.“ Слушам го и си мисля: „Сигурно иска да ми открие нещо.“ „Раят, казва, е затаен у всеки от нас, ето той и сега се крие в мене и ако поискам, ще настане за мене наистина още утре и вече за целия ми живот.“ Гледам го: говори с умиление и ме гледа тайнствено, сякаш ме изпитва. „А че всеки човек, продължава, е за всички и всичко виновен, освен собствените си грехове, в това сте съвсем прав и чудно как сте могли изведнъж да обхванете в такава пълнота тази мисъл. И наистина е вярно, че когато хората разберат тази мисъл, ще настане за тях царството небесно, вече не като мечта, а като действителност“. — „Но кога — викнах тогава скръбно — ще се сбъдне това и ще се сбъдне ли някога? Не е ли само мечта?“ — „А ето че вие, казва, не вярвате, проповядвате го, а не вярвате. Знайте прочее, че несъмнено тази мечта, както казвате, ще се сбъдне, вярвайте това — но не сега, защото всяко действие си има своя закон. Тази работа е душевна, психологическа. За да се преустрои светът поновому, трябва сами хората психически да обърнат по друг път. Докато не станеш наистина всекиму брат, няма да настъпи братството. Никога хората, е никаква наука и за никаква полза няма да могат безобидно да се откажат от своята собственост и от своите права. Все ще им бъде малко и всички ще роптаят, ще завиждат и ще се изтребват помежду си. Вие питате кога ще се сбъдне това. Ще се сбъдне, но най-напред трябва да приключи периодът на човешкото уединение.“ — „Какво уединение?“ — питам го. „Такова, дето цари сега навсякъде, и особено в нашия век, но той още не е приключил изцяло и не му е минал още срокът. Защото сега всеки се стреми да изпъкне най-много, иска да изпита в себе си пълнотата на живота, а междувременно от всичките му усилия вместо пълнота на живота излиза само пълно самоубийство, защото вместо пълно самоопределение на собственото си същество изпадат в пълно уединение. Защото всички в нашия век са се разделили на единици, всеки се уединява в дупката си, всеки се отдалечава от другия, крие се и крие всичко свое и свършва с това, че сам се отблъсква от хората и сам отблъсква хората от себе си. Трупа в уединение богатство и мисли: колко съм силен сега и колко съм осигурен, а не знае, безумецът, че колкото повече трупа, толкова повече затъва в самоубийствено безсилие. Защото е свикнал да се надява само на себе си и се е отделил като единица от цялото, научил е душата си да не вярва в хорската помощ, в хората и в човечеството и само трепери, че ще загуби парите си и придобитите права. Днес повсеместно човешкият ум започва насмешливо да не разбира, че истинското осигуряване на човека не е в личното му уединено усилие, а в общата човешка цялост. Но непременно ще стане така, че ще мине времето и на това страшно уединение и ще разберат всички отведнъж колко неестествено са се отделили един от друг. Такъв ще бъде повеят на времето и ще се учудят, че толкова дълго са стояли на тъмно, а не са виждали светлината. Тогава ще се яви знамението на сина человечески на не бесех. Но дотогава все пак знамето трябва да се пази и поне поединично човек трябва понякога да покаже пример и да извади душата си от уединението за някой подвиг на братолюбиво общение, макар дори другите да го вземат за смахнат. Това е необходимо, за да не умира великата мисъл…“
Ето в такива пламенни и възторгващи беседи минаваха нашите вечери една след друга. Аз дори зарязах обществото и почнах да се появявам много по-рядко на гости, тем паче че и модата ми беше попреминала. Казвам това не като упрек, защото продължаваха да ме обичат и да се отнасят весело към мене; но че модата е наистина доста голяма царица в света, това все пак трябва да се признае. Най-накрая почнах да гледам тайнствения си посетител с възхищение, защото освен насладата от ума му почнах да предчувствувам, че има в себе си някакъв замисъл и се готви може би за велик подвиг. Може би му харесваше и това, че аз външно не любопитствувах за неговата тайна и не го разпитвах нито направо, нито е намеци. Но забелязах накрая, че и той самият като че почна вече да се измъчва от желание да ми открие нещо. Така поне взе да изглежда след около месец, откак беше почнал да ме посещава. „Знаете ли вие — попита ме той веднъж, — че в града много любопитствуват за нас двама и се учудват, че толкова често идвам при вас; но нека си приказват, каквото щат, защото
— Какво ви е — казвам, — да не ви е зле?
А той точно се оплакваше от главоболие.
— Аз… знаете ли… аз… съм убил човек.
Изрече го и се усмихна, а бял като тебешир. „Защо се усмихва?“ — тази мисъл прониза изведнъж сърцето ми, преди още да съобразя нещо. И аз пребледнях.
— Какво говорите! — извиках.
— Виждате ли — отговаря ми той със същата бледа усмивка — колко ми струваше да кажа първата дума. Сега я казах и като че стъпих на правия път. Ще вървя по него.
Дълго време не му вярвах, а и не повярвах отведнъж, а чак след като той три дни идва при мене и ми разказа всичко подробно. Смятах го за побъркан, но накрая се уверих най-после с голяма скръб и удивление. Голямо и страшно престъпление извършил преди четиринадесет години срещу една богата госпожа, млада и прекрасна, вдовица помешчица, която имала в нашия град собствен дом. Като почувствувал към нея голяма любов, той й се обяснил, почнал да я придумва да се омъжи за него. Но сърцето й вече принадлежало на друг, на един знатен, с голям чин военен, който бил по това време в поход и когото тя очаквала да се върне скоро. Тя отхвърлила предложението му и го помолила да не идва при нея. След като престанал да ходи, той, знаейки разположението на къщата й, се промъкнал веднъж при нея посред нощ откъм градината, през покрива, с голяма дързост, рискувайки да бъде открит. Но както се случва доста често, всички престъпления, които се извършват с извънредна дързост, сполучват повече от другите. През капандурата влязъл на тавана и слязъл по стълбите надолу към стаите, знаейки, че вратата в края на стълбичката поради небрежността на слугите не винаги се заключвала. Надявал се на такова нехайство и този път и тъкмо случил. Като се промъквал към стаите, влязъл в тъмнината в спалнята й, където горяло кандило. За проклетия двете й прислужнички се били измъкнали без разрешение и отишли на имен ден у съседи на същата улица. Другите пък слуги и прислужнички спели в стаите си и в кухнята на долния етаж. Като видял спящата, пламнал от страст, а после сърцето му било обзето от отмъстителна, ревнива злоба и в безпаметство, като пиян, той се приближил и забил нож право в сърцето й, та тя дори не викнала. После по адски и престъпен начин наредил всичко така, че да заподозрат слугите: не се посвенил да й вземе кесията, отворил с ключовете, които измъкнал изпод възглавницата, раклата й и задигнал от нея някои вещи тъкмо така, както би направил невежият слуга, тоест оставил ценните книжа, а взел само пари, взел някои по-едри златни предмети, а десет пъти по-скъпоценни, но дребни неща оставил. Задигнал още и някои неща за спомен, но за това
