после. Като свършил тази ужасна работа, излязъл по същия път. Нито на другия ден, когато се вдигнала тревогата, нито някога после, през целия му живот, някому дошло наум да заподозре истинския злодеец! Пък и за любовта му към госпожата никой не знаел, защото той бил винаги мълчалив и необщителен по характер и нямал приятел, комуто да разкрива душата си. Смятали го просто познат на убитата и дори не дотам близък, защото последните две седмици той не я и посещавал. Заподозрели тутакси нейния крепостен слуга Пьотър и тъкмо така се стекли всички обстоятелства, че да се затвърди това подозрение, защото този слуга знаел, а и покойната не криела, че мисли да го даде войник, когато й поискат от нейните селяни новобранци, защото бил ерген и освен това с лошо поведение. Чували как той в злобата си, пиян, заплашвал в кръчмата да я убие. А два дни преди смъртта й избягал и прекарал някъде из града, по неизвестни места. На другия ден след убийството го намерили на пътя накрай града мъртво пиян, с нож в джоба и при това, кой знае защо, с окървавена дясна длан. Твърдял, че му текла кръв от носа, но не му повярвали. Прислужничките пък били обвинени, защото отишли на веселба и оставили вратите на външния вход отключени, докато се върнат. Пък и свръх тези се явили множество подобни признаци, по които именно хванали невинния слуга. Арестували го и почнали да го съдят, но не щеш ли, след седмица арестуваният заболял от треска и умрял в болницата в безсъзнание. Така свършило разследването, предали го на волята Божия и всички, и съдии, и началство, и цялото общество останали убедени, че престъплението е извършил само умрелият слуга. Но след това започва наказанието.
Тайнственият гост, а сега вече мой приятел, ми изповяда, че отначало хич дори не го мъчили угризения на съвестта. Измъчвал се дълго, но не от това, а само от съжаление, че убил любимата жена и нея вече я нямало, и като я убил, убил любовта си, а огънят на страстта останал в кръвта му. Но че е пролял невинна кръв, че е убил човек — за това тогава почти не мислел. А пък мисълта, че жертвата му е можела да стане съпруга на друг, му се струвала невъзможна и затова дълго време бил уверен в съвестта си, че не е могъл да постъпи другояче. Измъчвало го отначало малко арестуването на слугата, но скорошната болест, а после смъртта на арестанта го успокоили, защото онзи бил умрял, както личало по всичко (разсъждавал той тогава), не от ареста или от уплаха, а от простуда, придобита именно през дните на изчезването му, когато той мъртвопиян се въргалял цяла нощ на влажната земя. А крадените вещи и парите почти не го смущавали, защото (все така разсъждавал той) кражбата не била извършена от корист, а за насочване подозренията надругаде. А сумата на откраднатото била незначителна и той наскоро цялата тази сума, дори много по-голяма, пожертвувал за основания в града ни старчески приют. Нарочно направил това за успокоение на съвестта си относно кражбата и забележителното е, че за известно време и дори за дълго наистина се успокоил — той самият ми разказваше това. Отдал се тогава на голяма служебна деятелност, драговолно поел едно главоболно и трудно поръчение, което го занимавало две години, и бидейки със силен характер, почти забравял да извършеното, а когато си припомнял, мъчел се изобщо да не мисли за него. Отдал се и на благотворителност, много нещо направил и пожертвувал в нашия град, станал известен и в столиците, бил избран в Москва и в Петербург за член на тамошните благотворителни дружества. Но все пак почнал най-после да се замисля и да се измъчва непосилно. По това време му харесала една прекрасна и благоразумна девойка и той скоро се оженил за нея, като мечтаел с женитбата да пропъди самотната си скръб, а като стъпи на нов път и като изпълнява усърдно своя дълг към жена си и децата, да се отдалечи съвсем от старите спомени. Но не щеш ли, случило се тъкмо противното на това очакване. Още от първия месец на брака почнала да го смущава една постоянна мисъл: „Ето жена ми ме обича, но какво ли би било, ако научи?“ Когато забременяла с първото дете и му открила това, той изведнъж се смутил: „Давам живот, а отнех живот.“ Народили се деца: „Как смея да ги обичам, да ги уча и да ги възпитавам, как ще им говоря за добродетелите — аз съм пролял кръв.“ Децата растат прекрасни, иска му се да ги милва: „Аз не мога да гледам техните невинни, ясни образи; не съм достоен за това.“ Най-после почнала страшно и тежко да му се привижда кръвта на убитата жертва, нейният погубен млад живот, кръвта, която вика за отмъщение. Почнал да сънува ужасни сънища. Но бидейки твърд по сърце, понасял мъката дълго: „Ще изкупя всичко с тайната си мъка.“ Но напразна била и тази надежда: колкото минавало време, толкова по-силно ставало страданието му. В обществото почнали да го уважават заради благотворителната му дейност, макар че всички се бояли от неговия строг и мрачен характер, но колкото повече го уважавали, толкова повече му ставало непоносимо. Той ми призна, че мислел дори да се самоубие. Но вместо това взела да му се привижда друга мечта — мечта, която смятал отначало за невъзможна и безумна, но която така се впила най-накрая в сърцето му, че не можел да я изтръгне. Мечтаел така: става, излиза пред народа и обявява пред всички, че е убил човек. Три години живял с тази мечта, тя го примамвала в най-различни представи. Най-после повярвал с цялото си сърце, че като открие своето престъпление, ще излекува душата си несъмнено и ще се успокои веднъж завинаги. Но като повярвал, почувствувал в сърцето си ужас, защото: как да го изпълни? И изведнъж станал случаят с моя дуел. „Покрай вас сега се реших.“ Аз го гледам.
— Но нима — възкликнах му аз, като плеснах ръце — такъв дребен случай е можел да породи такава решителност у вас?
— Моята решителност се ражда три години — отговаря ми той, — а вашият случай й даде тласък. Покрай вас се упрекнах и ви завидях — рече ми той дори сурово.
— Но няма и да ви повярват — вметнах аз, — четиринадесет години са минали.
— Имам доказателства, големи. Ще ги представя.
И заплаках тогава и го разцелувах.
— Едно нещо само ми кажете, едно! — каза ми той (сякаш сега всичко зависеше от мене). — Жената, децата! Жена ми може да умре от скръб, а децата, макар че няма да се лишат от дворянство и имот, но ще бъдат деца на злодей, и то навеки. А споменът, какъв спомен ще оставя в техните сърца!
Мълча аз.
— А как да се разделя с тях, да ги оставя навеки? Навеки, да, навеки!
Седя аз, мълком шепна молитва. Изправих се най-после, достраша ме.
— Е, какво? — гледа ме той.
— Идете — казвам, — обявете на хората. Всичко ще мине, само истината ще остане. Децата ще разберат, когато пораснат, колко великодушие е имало във вашата решителност.
Отиде си тогава като че наистина решен. Но все пак повече от две седмици след това идва при мене всяка вечер, все се подготвяше, все не можеше да се престраши. Измъчи ми сърцето. Ту дойде твърд и приказва с умиление:
— Знам, че ще настъпи рай за мен, веднага ще настъпи, щом съобщя. Четиринадесет години бях в ад. Искам да изстрадам това. Ще приема страданието и ще почна да живея. С неправдата ще извървиш света, но не можеш да се върнеш. Сега не само ближния си, но и децата си не смея да обичам. Господи, та децата ще разберат може би какво ми е струвало моето страдание и няма да ме осъдят! Господ не е в силата, а в истината.
— Ще разберат целия ви подвиг — казвам му, — ако не сега, после ще разберат, защото сте служили на истината, на висшата истина, неземната…
И си отива като че утешен, а на другия ден пак идва, озлобен, блед и казва насмешливо:
— Всеки път, когато влизам при вас, вие ме гледате с такова любопитство: „Значи, още не си обявил?“ Почакайте, не ме презирайте много. Не е толкова лесно то, както на вас ви се струва. А може и изобщо да не го направя. Няма да отидете тогава да ме издадете, нали?
А аз не да го гледам с неразумно любопитство, ами чак се страхувам да вдигна очи към него. Измъчен бях до болест и душата ми беше пълна със сълзи. Загубих дори съня си нощем.
— Току-що идвам — продължава той — от жена си. Разбирате ли вие какво е това жена? Дечицата, когато излизах, ми извикаха: „Довиждане, папа, върнете се по-скоро да четем заедно «Детское чтение»“. Не, не го разбирате! Чужда беда не учи на ум.
И очите му засвяткаха, устните му затрепериха. Изведнъж удари по масата с юмрук, та чак всичко на масата подскочи — такъв мек човек, за пръв път му се случваше.
— Но необходимо ли е — извика, — трябва ли? Никой не беше осъден, никого не пратиха на заточение заради мен, слугата почина от болест. А за проляната кръв бях наказан с мъчения. Пък и изобщо няма да ми повярват, на никакви мои доказателства няма да повярват. Трябва ли да се издам, трябва ли? За пролятата кръв съм готов да се мъча до края на живота си, само да не съсипвам жена си и децата. Ще бъде ли справедливо да ги погубя заедно със себе си? Не бъркаме ли? Къде е истината? Пък и ще видят ли истината онези хора, ще я оценят ли, ще я почетат ли?
