днешните ми сълзи, защото цялото ми детинство сякаш отново се възправя пред мене и дишам сега, както дишах тогава с моите детски осемгодишни гърдички, и чувствувам като тогава учудване и смущение, и радост. И камилите тогава така изпълниха моето въображение, и сатаната, дето така разговаря с Бога, и Бог дал раба си на унищожение, и неговият раб, дето възклицава: „Да бъде благословено името ти, макар че ме наказваш“, а после тихо и сладостно пение в храма: „Да се изпълни молитвата ми“, и пак тамян от кадилницата на свещеника и коленопреклонна молитва! Оттогава — дори и вчера я взех пак — аз не мога да чета без сълзи тази пресвета повест. И колко велики, тайни, невъобразими неща има там! Чувах отпосле думите на присмехулници и хулители, думи горделиви: „Как е могъл Господ да даде любимия от своите свята хора за глума на дявола, да отнеме децата му, да порази него самия с болест и с рани, така че да чисти гнойта от раните си с чирепче, и за какво — само да се похвали пред сатаната: «Виж какво може да изтърпи моят светец заради мене!»“ Но в това е именно великото, че тук има тайна, че бързо преминаващият земен образ и вечната истина са се докоснали тук. Пред земната правда се извършва действието на вечната правда. Тук творецът, както и в първите дни на творението, завършвайки всеки ден с похвалата: „Добро е, което сътворих“, гледа Йова и пак се хвали със своето създание. А Йов, като хвали Господа, служи не само нему, но ще послужи на цялото негово творение от род в род и вовеки веков, защото за това е бил предназначен. Господи, каква книга и какви уроци са това! Каква книга е Светото писание, какво чудо и каква сила са дадени е нея на човека! Като изваяние на света и на човека, и на човешките характери, и всичко е назовано и е посочено вовеки веков. И колко тайни разрешени и откровени: въздига Бог отново Йова, дава му отново богатство, минават пак много години и ето че той има нови деца, други, и ги обича — Господи: „Че как би могъл да възлюби тези новите, като ги няма предишните, като се е лишил от тях? Като си спомни за тях, мигар може да бъде напълно щастлив както преди с тези, новите, колкото и новите да са му мили?“ Но може, може: старата скръб по великата тайна на човешкия живот преминава полека-лека в тиха, умилена радост; вместо младата кипнала кръв настъпва кротката ясна старост: благославям всекидневния изгрев на слънцето и сърцето ми пак така му пее, но вече обичам повече залеза му, неговите дълга полегати лъчи, а с тях тихите, кротки, умилни спомени, милите образи из целия дълъг и благословен живот, а над всичко това правдата Божия, умиляваща, примиряваща, всеопрощаваща! Свършва се животът ми, знам и го усещам, но чувствувам всеки останал мой ден как земният ми живот вече е в съприкосновение с новия, безконечен, неизвестен, но скоро настъпващ живот и от предчувствие за него тръпне във възторг душата ми, сияе умът ми и радостно плаче сърцето ми… Приятели и учители, чувал съм неведнъж, а сега напоследък почна да се чува още повече, дето у нас йереите божи, най-вече селските, се оплакват с хленч и навсякъде за малкия си доход и за унижението си и направо заявяват, дори печатно — чел съм го аз самият, — че не можели вече да тълкуват писанието на народа, защото им е малко възнаграждението, и ако идват, вече лутераните и еретиците и почват да отбиват стадото, нека го отбиват, защото малка ни била заплатата. Господи! — мисля си, да им даде Бог повече от тая толкова скъпоценна за тях заплата (защото е справедлива и тяхната жалба), но воистина казвам: ако някой е виновен за това, наполовина ние самите! Защото, макар че няма време, макар че казва справедливо как е угнетен през цялото време от работа и църковни служби, но все пак не е то цялото му време, има поне един час през цялата седмица, да си спомни и Бога. Пък и не се работи цяла година. Да събере у дома си веднъж в седмицата по вечерно време най- напред макар само децата, ще чуят бащите и те ще почнат да дохождат. Че няма нужда и от палати за тази работа, просто ги приеми в къщата си; не бой се, няма да ти омърсят къщата, всичко на всичко за един час ги събираш. Да им разтвори тази книга и да почне да чете без премъдри думи и без високомерие, без превъзнасяне над тях, а умилено и кротко, като сам се радва на това, че им чете и че то слушат и разбират, като сам обича тези слова, да спре и само понякога и да разтълкува на простия човек някоя непонятна дума, да не се безпокои, ще разберат всичко, всичко ще разбере православното сърце! Да им прочете за Авраам и Сара, за Исаак и Ребека и как Иаков отишъл при Лаван и се борил насън е Господа и казал: „Колко е страшно това място“ — и ще поразя благочестивия ум на простия човек. Да им прочете, особено на децата, как братята продали в робство родния си брат, милото момче Йосиф185, тълкувател на сънища и велик пророк, а казали на баща си, че звяр разкъсал сина му, и показали окървавената му дреха. Да им прочете как после братята му отишли за жито в Египет и Йосиф, вече велик царедворец, когото те не познали, ги мъчил, обвинил ги, задържал брата си Вениамин и всичко от любов: „Обичам ви и от любов ви мъча.“ Защото целия си живот си спомнял постоянно как го продали някъде там, в знойната степ, при кладенеца, на търговците и как той, кършейки ръце, плакал и молил братята си да не го продават роб в чужда земя и ето, като ги вижда след толкова години, възлюбва ги пак безмерно, но ти кара да страдат и ги мъчи, и всичко от любов. Най-после ги оставя, неиздържал сам мъките на своето сърце, хвърля се на одъра си и плаче; изтрива после лицето си, излиза грейнал и светъл и им възвестява: „Братя, аз съм Йосиф, вашият брат!“ Нека прочете по-нататък как се зарадвал старият Иаков, като научил, че още е живо неговото мило момче, и потеглил за Египет, оставил дори отечеството си, и умрял в чуждата земя, като изрекъл на веки веков в своето завещание най-великото слово, което тайно се било вместило в кроткото му и боязливо сърце през целия му живот, за това, че от неговия род, от Иуда, ще се яви великата надежда на света, неговият примирител и спасител.186
Отци и учители, простете и не се сърдете, че като малко дете ви говоря онуй, що вече знаете отдавна и за което вие ще ме научите сто пъти по-изкусно и по-благолепно. Само от възторг говоря тъй и простете сълзите ми, защото обичам тази книга! Нека заплаче и той, йереят божи, и ще види, че ще потръпнат сърцата на онези, що го слушат. Нужно е само малко семе, най-мъничкото: да го хвърли в душата на простия човек и то няма да умре, ще живее в душата му за цял живот, ще се таи в него сред мрака, сред смрадта на греховете му като светла точка, като велико напомняне. И не трябва, не трябва много да се тълкува и учи, той всичко ще разбере просто. Мислите ли, че простият човек няма да разбере? Опитайте, прочете му по- нататък повестта, трогателна и умилителна, за прекрасната Естир и за надменната Вастия187; или чудното сказание за пророка Йона в утробата на кита188. Не забравяйте и притчите Господни, главно по евангелието от Лука (аз тъй съм правил), а после от „Деянията на апостолите“ превращението на Савел189 (това непременно, непременно!), а най-после и от Чети Минеите поне житието на Алексей, човека божи, и на великата измежду великите радостна страдалка, боговидката и христоносицата майка Мария Египтянката190 — и ще прониже сърцето му с тези прости сказания, и само за един час през седмицата, без да мисли за малкото си възнаграждение, само за един час. И ще види сам, че милостив е нашият народ и благодарен, стократно ще се отблагодари; ще помни ищаха на йерея и умилените му думи и ще му помогне доброволно на нивата негова, ще му помогне и в къщи, че и повече ще му има уважение — и ето, ще се увеличи заплатата му. Работа толкова простодушна, че понякога дори се страхуваме да я кажем, да не ни се присмеят, а между туй колко е вярна тя! Който не вярва в Бога, и в народа божи няма да повярва. А който е повярвал в народа божи, той ще види и светинята му, макар и хич да не е вярвал преди това в нея. Само народът и неговата бъдна духовна сила ще обърнат към християнството откъсналите се от родната земя наши атеисти. И какво е словото Христово без пример? Гибел е за народа без словото Божие, защото жадува душата му за слово и всяческо прекрасно възприятие. В моята младост, отдавна, преди близо четиридесет години, обхождахме с отец Анфим цяла Русия, да събираме подаяния за манастира, и нощувахме веднъж до една голяма плавателна река, на брега, е рибарите; а заедно с нас приседна един благообразен юноша, селянин, наглед вече към осемнайсетгодишен, той бързаше да стигне за другия ден да влекат една търговска гемия с въже. И го виждам, гледа пред себе си умилено и ясно. Нощта светла, тиха, топла, юлска, реката широка, над нея се издига пара, свежи ни, излеко пляска рибка, птичките замлъкнали, всичко тихо, благолепно, всичко се моли Богу. А не спим само ние двамата, аз и този юноша, и се разговорихме за хубостта на божия свят и за великата негова тайна. Всяка тревичка, всяка буболечка, мравка, златна пчеличка, всички изумително знаят своя път, без да имат ум, за тайната Божия свидетелствуват, непрекъснато я извършват сами и, виждам аз, разпали се сърцето на милия юноша. Изповяда ми се той, че обичал гората и горските птички; бил птицелов, всяко тяхно подсвирване разбирал, всяка птичка умеел да примами; по-добро нещо от това да си в гората, казва, не знам и всичко е хубаво. „Право е — отговарям му, — всичко е хубаво и великолепно, защото всичко е истина. Погледни — казвам му — коня, голямо животно, което е близо до човека, или вола, който го храни и му работи, наведен и замислен, погледни образите им: каква кротост, каква привързаност към човека, който често пъти го бие безжалостно, каква незлобливост, каква доверчивост и каква красота има в
