станали поради нашето нехайство и невнимание! Но ще спаси Бог людете си, защото велика е Русия със своето смирение. Мечтая да видя и сякаш вече виждам ясно нашето бъдеще: защото ще бъде така, че дори най-развратният наш богаташ накрая ще се засрами от богатството си пред бедния, а бедният, като види това смирение, ще разбере и ще му отстъпи с радост, и с ласка ще отговори на благолепния му срам. Вярвайте, така ще стане накрая: натам върви. Само в духовното човешко достойнство е равенството и това ще го разберат само у нас. Като има братя, ще има и братство, а преди братството никога няма да се разделят. Образа Христов е съхранен и ще възсияе той като скъпоценен елмаз над целия свят… Амин, амин!
Отци и учители, случи ми се веднъж нещо умилително. Странствувайки, срещнах веднъж в губернския град К. бившия си ординарец Афанасий, а откак се бях разделил с него, бяха минали вече осем години. Случайно ме видял на пазара, познал ме, тича при мене и, Боже, колко се зарадва, просто се хвърли към мен: „Отче, господарю, вие ли сте? Нима вас виждам?“ Поведе ме у тях. Той беше вече в оставка, оженил се, добили му се вече две малки дечица. Препитаваха се със съпругата му с дребна търговия на пазара. Стаята му беше бедна, но чистичка, радостна. Настани ме, сложи самовара, изпрати за жена си, сякаш му бях направил някакъв празник, като се появих в къщата му. Доведе при мене дечицата: „Благословете ги, отче.“ — „Аз ли да благославям — отговарям му, — аз съм прост и смирен монах, ще помоля Бога за тях, а за теб, Афанасий Павлович, винаги, всеки ден, от онзи ден насам се моля Богу, защото от теб, казвам, тръгна всичко.“ И му го обясних, както можах. И какво човекът: гледа ме и все не може да си представи, че аз, предишният му господар, офицерът, сега съм пред него в такъв вид и с такава дреха: чак заплака. „Защо плачеш — му казвам, — незабравими човече, по-добре повесели се за мене душевно, мили, защото е радостен и светъл моят път.“ Много не говореше, а все въздишаше и ми клатеше глава умислено. „А къде ви е, пита, богатството?“ Отговарям му: „Дадох го в манастира, а ние живеем в общежитие.“ След чая почнах да се сбогувам с тях и изведнъж ми изнесе половин рубла, пожертвование за манастира, а друга половин рубла, гледам, набързо ми пъхна в ръката: „Това вече за вас, казва, за странника, пътника, може да ви потрябва, отче.“ Приех неговата половин рубла, поклоних се на него и на съпругата му и излязох зарадван, и си мисля по пътя: „Ето сега двамата, и той у тях, и аз, пътник, ахкаме сигурно и се усмихваме радостно, с веселие на сърцето клатим глава и си спомняме как Бог ни събра да се срещнем.“ И оттогава не го видях никога повече. Бях му господар, а той ми беше слуга, а сега, като се разцелувахме с него с обич и в духовно умиление, помежду ни стана велико човешко единение. Мислил съм много за това, а сега мисля така: мигар е толкова недостъпно за ума, че това велико и простодушие сближение би могло някога повсеместно да стане между нашите руски хора? Вярвам, че ще стане и времената са близки.
А за слугите ще добавя следното: сърдил съм се преди, като юноша, много на слугите: „готвачката донесла яденето горещо, ординарецът не ми изчеткал дрехите.“ Но озари ме тогава изведнъж мисълта на моя мил брат, която бях чул от него в детството си: „Заслужавам ли аз това, щото друг да ми служи, пък аз поради нищетата и простотията му да го тормозя?“ И се почудих още тогава как най-прости мисли, до немай-къде ясни се появяват късно в ума ни. Без слуги е невъзможно в светския живот, но стори тъй, че твоят слуга да бъде по-свободен духом, отколкото ако не беше слуга. И защо да не мога да бъда слуга на моя слуга, и то така, че той дори да го вижда и без каквато и да било гордост от моя страна, а от негова — недоверие? Защо слугата да не ми бъде като сродник, така че да го приема най-подир в семейството си и да се възрадвам от това? Дори и сега още това е толкова изпълнимо, но ще послужи за основа за бъдещото вече великолепно единение на хората, когато човекът няма да си дири слуги и няма да пожелае в слуги да обръща себеподобните си, както е сега, а, напротив, с всички сили ще пожелае самият той да стане на всички слуга, както е според Евангелието. И нима това е мечта, накрая човек да намира радостите си само в подвизите на просвещението и милосърдието, а не в радости жестоки като сега — в преяждането, блудството, високомерието, самохвалството и завистливото издигане един над друг? Твърдо вярвам, че не е и че времето е близко. Смеят се и питат: кога ще настъпи това време и има ли изгледи да настъпи? Аз пък мисля, че с Христа ще решим това велико дело. И колко идеи е имало на земята в човешката история, които до преди десет години дори са били немислими и които са се появявали изведнъж, когато им е настъпвал тайнственият срок, и са се разнасяли по цялата земя! Така ще бъде и у нас и ще възсияе за света нашият народ, и ще кажат всички хора: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла.“195 А да се попитат самите присмехулници: щом нашето е мечта, кога пък вие ще издигнете зданието си и ще се наредите справедливо само с ума си, без Христа! А като твърдят те самите, че тъкмо те, напротив, вървят към единението, то воистина вярват в това само най- простодушните от тях, та човек чак да се чуди на това простодушие. Воистина, че имат повече мечтателна фантазия от нас! Мислят да се уредят справедливо, но като отхвърлят Христа, ще свършат с това, че ще залеят света с кръв, защото кръвта зове кръв, а който вади нож, от нож ще погине196. И ако не беше Христовият обет, така щяха да се изтребят помежду си чак до последните двама човеци на земята. Пък и тез двамата последни не биха съумели в гордостта си да се удържат взаимно, а последният би изтребил предпоследния, а после и самия себе си. И щеше да се сбъдне, ако не беше Христовият обет, че заради кротките и смирените ще се съкрати това197. Почнах тогава, още в офицерския мундир, след дуела си да говоря за слугите в обществото и всички, помня, ми се чудеха: „Какво сега, казват, да настаним слугата на дивана и чай да му поднасяме?“ А аз тогава им отговорих: „Пък дори и така, макар само понякога.“ Всички тогава се засмяха. Техният въпрос беше лекомислен, а моят отговор неясен, но мисля, че в него имаше и някаква истина.
Юноша, не забравяй молитвата. Всеки път в молитвата ти, ако е искрена, ще проблесне ново чувство, а в него и нова мисъл, която по-рано не си знаел и която отново ще те ободри; и ще разбереш, че молитвата е възпитание. Запомни също: всеки ден и винаги, когато можеш, думай на ума си: „Господи, помилуй всички явили се днес пред тебе.“ Защото всеки час и всеки миг хиляди хора напущат живота си на тази земя и душите им застават пред Господа — и колко много от тях са се разделили от земята в отединение, без никой да знае, в печал и скръб, че никой няма да пожали за тях и дори не знае за тях: живели ли са, или не. И ето може би от другия край на земята ще се възнесе към Господа за упокой на този и твоята молитва, макар нито ти да си го познавал, нито той тебе. Колко умилно е на душата му, застанала в страх пред Господа, да почувствува в този миг, че има и за него молещ се, че е останало на земята човешко същество, което да обича и него. Пък и Бог по-милостиво ще въззре към двама ви, защото, щом ти си го пожалил толкова, колко повече ще го пожали той, безконечно по-милосърден и обичащ от тебе. И ще му прости заради тебе.
Братя, не бойте се от греха на хората, обичайте човека и в греха му, защото това подобие на божеска любов е връх на любовта на земята. Обичайте всякое създание Божие — и цялото, и всяка песъчинка. Всяко листенце, всеки лъч Божи обичайте. Обичайте животните, обичайте растенията, обичайте всяко нещо. Ако обичаш всяко нещо, тайната Божия ще постигнеш в нещата. Постигнеш ли я веднъж, вече непрестанно ще почнеш да я познаваш все повече и повече, ден след ден. И ще обикнеш най-накрая целия свят вече с всецяла, всемирна любов. Обичайте животните: тям Бог е дал начало на мисъл и радост безметежна. Не я бунтувайте, не ги мъчете, не им отнемайте радостта, не се противете на мисълта Божия. Човече, не се възнасяй над животните: те са безгрешни, а ти със своето величие скверниш земята с появата си на нея и гнойната си диря оставяш след себе си — уви, почти всеки от нас! Особено обичайте дечицата, защото те са също безгрешни като ангели и живеят за умиление наше, за пречистване на сърцата ни и като знамение за нас. Горко на онзи, който наскърби младенец! А мене отец Анфим ме научи да обичам дечицата: той, милият и мълчащият в нашите странствувания, с подарените парици понякога им купуваше курабийки и шекерчета и им ги раздаваше: не можеше да мине покрай дечица без сътресение душевно: такъв човек.
Пред някоя мисъл застанеш в недоумение, особено виждайки греха на хората, и се запиташ: „Със сила ли да надделея, или със смирена любов?“ Винаги решавай: „Ще надделея със смирена любов.“ Като решиш така веднъж за винаги, ще смогнеш и целия свят да покориш. Смирението любовно е страшна сила, най- силна от всички и няма подобна на нея. Всеки ден и час, всяка минута следи себе си и гледай, щото образът ти да бъде благолепен. Ето минал си покрай малко дете, минал си злобен, с лоша дума, с гневлива душа; ти не си и забелязал може би детето, а то те е видяло и образът ти, грозен и нечестив, може да е останал в
