факт. Според латинските източници над сарматите, които в II–III в. се преселили от Кавказ към Дунава е царувало едно племе, което е било известно с името сармати — господари. От него е произлизал царят на сарматите, наричан Зизаис. Същевременно според известния латински хронограф от 354 г. родоначалникът на древните българи се е наричал ЗИЕЗИ, т.е. почти като споменатия сарматски цар, произхождащ от сарматите-господари. Случайно ли е това или не, науката тепърва трябва да проучи, но не е изключено зад сарматите-господари да се крият далечни потомци на някогашното племе от кшатрии, обитавало земите край Балх.
Според друга индийска легенда не само жителите на Балхара, но и мадрите — техни близки роднини, са имали твърде висок и благороден произход. „Мадрите — пише проф. К. Мушра — са били ведически народ с високи позиции, което личи от това, че тяхната държава е посочена като център на ведическата наука… Близки техни роднини са били племената от съюза Шалва, едно от които се наричало Мадракара. Царят, който управлявал Мадра по време на събитията, описани в «Махабхарата», се нарича Шаля, и носи прозвището Балхика /т.е. цар от Балх/. Това показва, че народът, който той оглавявал, се е преселил в Северна Индия от Персия или Бактрия /Балх/ и се установил в Пенджаб… Високият произход на това племе личи и от вълнуващата история за неговата принцеса Савитри, възпята в индийския епос като олицетворение на най-висок морал.“
За духовната издигнатост на някогашните жители на Балх говори и един кратък епизод, разказан в арабската поема „Калила и Димна“. Веднъж двама мъдреци от Балх отишли на гости при един индийски цар, който любезно ги поканил в своя дворец. Но когато влезли в двора, едно говорещо папагалче им казало, че царят наскоро бил изгонил вярната си жена. Затова, когато те прекрачили прага на двореца, благодарили за поканата и веднага се обърнали да си вървят. „Но защо?!“ — попитал учудено царят. „Царю, ние научихме, че ти си прогонил най-предания си човек, а нашите обичаи ни забраняват да седим на една маса с такива хора.“ — отговорили мъдреците от Балх.
1.4. Краят на Древна Балхара
В науката всяка крачка напред носи не само радост и просветление, но и нови парливи въпроси. Така стана и след откриването на неизвестния по-рано факт, че най-старото българско огнище на света се е намирало при далечните планини Памир и Хиндукуш в древното и прочуто царство, което индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, арменците — Булх, а персите и таджиките — Булгар и Булхор.
Веднага след това възникна въпросът: защо след като древните българи са обитавали този благодатен, край където са се радвали на висока почит и изобилие от земни блага, те са се изселили масово към Европа, както са правили някога най-вече ниско развитите номадски племена.
На пръв поглед изглежда невероятно, че един народ, който е постигнал високо развитие и е създал в земята си стотици крепости и градове, заради които дори някои високо цивилизовани народи са наричали държавата му „Страната на хилядата градове“, внезапно е решил да изостави плодовете на своя хилядолетен труд и да се впусне в дълги и рисковани пътешествия по света. Историческите данни обаче упорито показват, че народът от древна Балхара е предприел точно тази наглед крайно нелогична и необяснима стъпка, а това кара някои автори да се съмняват, че древните жители на Балхара и древните българи са един и същи народ.
Авторите, на които изглежда невероятно, че появилите се в Европа българи са дошли от прочутото царство Балхара, а не от някаква дива степ, са пропуснали да забележат обаче цяла редица ярки исторически индикации. Извън техния поглед е останало например това, че точно в онези райони на Кавказ, където са се заселили древните българи, са се появили нови градове, някои от които са били наречени с името Балх, в памет за столицата на древна Балхара, а други са получили името Балхар, което явно е било пренесено също от старата българска земя. А в централен Кавказ се е появила и цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Чрез тези свои имена древните българи при Кавказ ни сочат недвусмислено къде се е намирала тяхната по-стара земя. Колкото и невероятно да изглежда, случва се в историята и стари и цивилизовани народи да сменят своите земи и вече трябва да повярваме, че точно това трудно изпитание са поели някога върху себе си и древните обитатели на Балхара. Има и други допълнителни индикатори, които сочат това.
Имена като ВАНАНД, ВХНДУР, АВИТОХОЛ, ЗИЕЗИ, имат свои преки подобия единствено в езиците, които се говорят днес в земите на древна Балхара, и това, че те се срещат сред преселилите се в Кавказ българи, сочи, че те са дошли от Балхара.
Друг пример: според елинските хроники на изток от Бактрия съществувал големият град Мараканда, чието име значело Град на Слънцето /от „мара“ — слънце/. А във Волжка България преди X в. имало празник на Слънцето, наричан МАР ДУКАН. Как би се появил този празник, ако древните българи не са се преселили от Балхара и съседните с нея земи?!
В Анонимния хронограф от 354 г. българите са посочени като потомци на СИМ, който според Библията заселил след Потопа земите на Изтока. Тази легенда ясно сочи, че българите са дошли от земите на Изтока.
Явно е, колкото и невероятно да изглежда това, че българите са дошли в Кавказ от това древно и богато царство, те наистина са се преселили оттам.
Но каква би могла да бъде причината за това? На този въпрос отчасти са отговорили индийските и китайски източници. Според китайците владетелят на Бо-ло /Балхара/ бил тормозен от хуните и затова оставил царството на сина си и тръгнал да се изселва. А според индийските пурани царят, който оставил Балхара на сина си, бил Саса-Бинду, синът на Кардама, което показва, че изселването на българите в различни посоки е било причинено от съкрушителното нашествие на азиатските хуни, което се разгърнало с особена сила след 153 г., когато северните хуни били разгромени от Китай.
У нас дълго време съществуваше увлечението да се считат древните българи за един и същ народ с азиатските хуни. Но ако съдим по индийските източници това са били два твърде различни по бит и култура народа, а и грижливите проучвания на най-дългогодишния изследовател на древните българи у нас — проф. В. Бешевлиев — показаха, че не бива да се отъждествяват едни с други древните българи и хуни. За да добием още по-пълна представа за хуните, нека погледнем как те са описани в обобщаващия труд на К. Мушра „Племената в Махабхарата“. „Хуните — пише той — се споменават между варварските народи на севера в съседство с китайците и саките. Те са различни от белите хуни, които нахлули в Индия и ликвидирали през V в. империята на Туптите. От тяхното място в списъка на народите, които плащат данъци, и в епоса «Махабхарата», проф. Мотичандра ги идентифицира като едни и същи с древния народ Хун-ну, който живеел по северозападните граници на Китай и който изтласкал Юечжите на югозапад от тяхната родина във II в. пр.Хр. Те са били първоначално народ от Северна Азия, произлизащ от монголските и тюркски племена, които по-късно са се разпръснали из цял Китай и Средна Азия… Нахлувайки в Индия хуните се заселили при езерото Манасаровара в областта Хунгадеша — дн. Хундеш.“ Второто име Хундеш значи по санскрит буквално Страна на хуните /от ХУН — хуни и Деша — страна, държава/. На запад от всички хунски племена живеел народът Хара-хунга. Този народ според К. Мушра и проф. Шефер също е от тюрко-монголски произход, което личи от самото негово име, сходно с монголския израз ХАРА ХУН — „Черен човек“, от същия тип са и монголските изрази ХАРА-ХОТО /Черния град/, ХАРА-НУР /Черно езеро/ и др. Същият най-западен народ е наречен в „Махабхарата“ с израза „грабителите-хуни“. Ето защо не е изключено точно тези хуни, които са наричали себе си Черни Хуни, а индийците са ги наричали „Грабителите хуни“, да са почернили живота на древното царство Балхара и да са подтикнали неговите жители да се разпръснат по света. Фактът, че синът на Кардама е бил прокуден тъкмо от хуните и това имплицитно е посочено в китайските източници, е показателен в това отношение.
След много векове на златни победи и подвизи старото българско царство се оказало пред огромно изпитание. От безкрайните степи се стоварили като лавина прогонените от Китай диви чергарски племена, а най-страшното било, че те имали своя особена тактика за изтощаване дори и на най-силните противници. Ако опората на Балхара била в нейните многобройни крепости и опитни бойци, силата на номадите била в тяхната по-голяма маневреност и неуловимост. Всеки път, когато видели срещу себе си голяма войска, те се
